Домосед - избрани пътеписи

Заварих Токио пусто. Подозрително. И в събота, и в неделя, и ... в понеделник. Навяваше асоциации с китайската Нова година (разбирай - Задушница). Но тя се празнува през февруари. А сега е август. Оказа се, е съм попаднал точно на Задушница (обан, яп.). Милиони закрепостени по стъкло-и-бетонните офиси служители ползват една от трите си годишни възможности да глътнат въздух (този път примесен с духове на предци) извън градския смог, в който са приковани към бюрото си. Другите две са Нова година и Черешов цъфтеж.

... Чували сме, че у вас в Европа има нещо, наречено "отпуск", но не сме сигурни точно какво е ...(свободно цитирам японка, поколение 40+)... За сметка на това сме експерти по земетръсна евакуация (докато се усетя да отговоря нещо, е превключила темата)... Ама какви са тия простотии, дето ги показвате на цял свят по ТВ (???) - на световното някакви се псуват, дърлят, удрят с глава в гърдите ... (въздържам се да и обясня поуката от неотдавна излезлия филм "Засада" на Джафар Панахи, че по недостъпните за жени ирански футболни стадиони японки се допускат, защото не се очаква да разбират псувните)... Никога няма да си дам детето на футбол. Ще се придържаме към традиционните японски спортове. Например - бейзбол... Ааа, ама ти си от България. Вие там имате един много добър спортист ... (настръхвам - ей сега заради Стоичков футболът ще бъде публично опростен) ... Котоошу се казва ... (отдъхвам си, няма прошка за футбола, а асоциацията на България със сумо е свежа и екзотична, браво на младежа!)...има голям фенклуб той тук сред младите японки ... все пак, признай си, вярно ли го ядете киселото мляко в България. Защото тук ни го пробутват в магазините, ама не сме сигурни дали няма уловка...

В много ранна сутрин прекосих по злокобно пустите пешеходни надлези и подлези новото бизнес-сити Шиодоме в квартал Шинбаши за да се добра до рибният пазар и да установя, че съм закъснял. Търговете за прясна риба тон бяха свършили и беше останала само цацата. Буквално. Ако не се броят по-фините деликатеси като миди, раци и майски бръмбари. Затова пък сушито беше и прясно, и разнообразно, и изобилно, и вкусно. Блага работа е да държиш суши бар на рибен пазар. Не ти трябва ни готвач да наемаш, ни носач. Мезетата си идват готови.

През градината на императорския дворец (безплатна за посещения задушаваща се в августовска мараня пустота) и през неделения пазар на антики и вехтории (разликата е тънка и трудноуловима с ненабито око) в парка на още един огромен шинтоистки, оспорван и политически, и естетически, храм се озовах пред иконата на Св. Николай Японоезични Чудотворец в руския православен храм. Къде е тръгнал светът - от светото триезичие вече и помен не е останал. Евангелието да вземат да препишат на канджи! Още малко и на Корана ще посегнат. Запалих свещ.

Що се отнася до истински традиционни японски спортове, попаднах на турнир по кендо. Ученически. В единственото олимпийско съоръжение, построено на територия, прилежаща към императорския дворцов парк в центъра на Токио - залата за джудо, естествено. За сравнение - аналогичният обект в Лондон е манежът на кралските конни гвардейци край Ст Джеймс парк, където през 2012-та ще се играе ... плажният волейбол. О времена (и пространства), о нрави (и вкусове). Корейският бой с възглавници тае-куон-до дотогава се очаква да е отпаднал от олимпийската програмата. За джудото не съм сигурен. Неговото лоби е по-стабилно.

Очакваше се паркът Уено да е тих оазис от градския шум, но е точно обратното. Цикадите цвърчат като на заколение. Явно горещият влажен август им е предпочитаният за серенади сезон. Много по-шумно и от най-шумната улица. Централна забележителност е паметникът на пенсиониран с несесер[1], но впоследствие опростен от общественото мнение генерал-превратаджия от XIX век. По пижама (кимоно, яп.) с кученце без пижама. Иначе в парка се срещат на верижка живи кучета по пижами с красноречиво засрамени физиономии, таящи плаха надежда, че няма да ги зърне някое съседско. Попаднах в нещо като етнографски музей на бита в старо (от 20-те до 50-те на XX век) централно Токио: дървено-хартиени къщички, татами и всякакви вещи и вехтории, дарени от комшии - стари токиянци. Уредничката толкова ми се зарадва, че съм българин (сънародник на Котоошу), че даже ми разреши да снимам точно пред забранителна табела. Но да стъпя със сандал на татамито не ми разреши. Тук някъде ме хвана проливният августовски дъжд и ме подтикна да вляза в една чайна и да изпия най-хубавия дарджийлингов чай, поднасян ми някога на обществено място.

Прехваленият токийски градски транспорт ме изненада с умряла насред гарата електричка и наложи промяна в плана. Озовах се сред храмовете в Асакса. Огромен манастирски комплекс с още по-огромен брой обслужващи го сергии за индулгенции насред декадентски увеселително-мафиотски-повяханало-червено-фенерчест (не в смисъл на китайски ресторант!) квартал-свърталище на едноръки бандити. Пътят за отстъпление е по реката с корабче с поименно изброяващ мостовете на два езика високоговорител на борда. Имаш около половин час да се полюбуваш на гледащите към водата квадратни фасади на бетонните сгради. Разликата от уличните фасади е, че там сивотата се разнообразява с неонови и прочие реклами, а откъм реката си седи живописно сива. На хоризонта прави впечатление силуетът на най-новото мегаломанско градско развитие - изкуствен остров, дал поле на въображението на последното поколение млади японски архитекти.

Но вечер по-силно притегляне оказва светът на неона и азоатския техно-поп – какофоничните комлекси от кина, магазини, игрални зали, ресторанти, бутици, караоке барове, хотели, многоетажни офиси отвъд айфелоимитиращата кула като Синджуку и Рипонги Хилс. И минералните бани в японски стил. Което значи, че изворът с помощта на дълбока сонда се оказва примерно на петия етаж, а в строгия режим на облеклото влиза и клауза за недопускане на татуировки. Въпреки вездесъщите електронни джаджи с множество смислени и безсмислени приложения, японската култура в много други отношения е очевидно консервативна и неподатлива на новости. Ярък пример е непопулярността на пластмасовите карти като средство за разплащане в сравнение с останалия технологически развит свят. Тук не само се плаща по подрабиране в брой, ами старовремските средства за защита на книжните им пари издават по детски невинна вяра в доборо у човека.

Нико. Освен че попрекалих с китайското в Япония, ми се струва, че и преотхрамих. Почнах още от Токио, а трябваше да оставя за Киото и Нара. А взех, че включих и Нико в програмата. А там се ходи специално за един голям храм от списъка на ЮНЕСКО. Шинтоистки с будистки забежки. С неочаквана за мястото (Япония) и времето (2006 минус n-стотин години) на строежа си фина дървена декорация. Основните сгради все пак са по-късни - от зората на изолационистката шогунска епоха Едо: XVII век. Проблемът е да стигнеш натам в условия на масов отпускарски екзодус от столицата. За разлика от Гинза и Шинбаши изходните магистрали от града изобщо не бяха пусти. Напротив. Заклещих се с автобуса за около 4 часа и се наложи да се връщам с влак, за дане изпусна връзката към Киото.

Железниците. Цяла неделна сутрин ми беше отнело купуването на един единствен билет за влак . Без японски е трудно да се разбереш на гишето. А се трупа опашка. Единственият начин е да напишеш (може и на латиница) името на дестинацията, името на влака и часа на потегляне и да го подадеш на билетаджията. При таксиджиите се препоръчва адресът да е написан на някоя от японските азбуки. Наложи се да потърся телефонна информация на английски, от която да науча вълшебната думичка “Гинга” - името на нощния спален влак за Киото. Избрах си го напук на препоръките да се повозя на влака-стрела, че бил по-комфортен като за чужденци. От Гинга очаквах някакви клаустрофобични капсули тип Морга. Нищо подобно. Стандартно спално купе с койки и чаршафи. Даже пижама (кимоно, яп.) и чехли ми се полагаха.

Планът за последния ден беше да се обиколи Нара набързо (забележителностите са струпани на общо взето пешеходно разстояние) и после да се разгледа и самото Киото. Но един италианец Габриеле, с когото се засякохме и разпознахме като съмишлениците по пътеводителите в ръка, ме осведоми, че тази вечер светещият купон бил точно в Нара. Планът автоматически се промени. Намерих си приличен риокан за преспиване и заседнах в града. Риокан е традиционният японски хотел, където сменяш по четири чифта чехли и сандали в зависимост в кое помещение се намираш, спиш на рогозка татами, до която стигаш бос, и се къпеш в една вана вода с всички останали гости от своя пол. Ваната отваряла в 18:00. Тогава я пълнят. Пробвах да изпреварвя всички останали гости по хигиенични съображения (имаше французи!), изхитрявайки се да мина първи, но много бързо ентусиазмът ми се изпари. Буквално! Температурата на водата спада до поносима няколко часа след напълването. Излязох да погледам света на улицата. В Япония изглежда е еднакво прието да се обличаш и по последния писък на джинсовата мода, и с традиционна пижама (кимоно, яп.) и налъми. Приемат те, без да ти се присмиват и двата тоалета. Даже и налъмената ти походка да е като на непробвала в живота си токчета абитуриентка. И да ти се е наложило да изплакнеш русата (или пембената) боя от косата си. Като се стъмни ми се удаде да видя прочутите храмове в действие. "Светещият" празник се изразяваше в палене на безбройно множество книжни фенери с изписани мъдрости, късмети и пожелания из целия парк и годишно отваряне на дървения прозорец на нивото на лицето на големия Буда в храма Тодай-Джи, който е и най-видната забележителност на града. Строен е още по времето, когато градът е бил столица на Япония, което е един съвсем кратък период някъде през VIII век по християнски. Освен прозореца, се отаварят и вратите на храма и се пуска народът да отдаде почит на идола си безплатно. През останалото време на годината, включително сутринта преди паленето на фенерите, прозорецът е затворен, а входът - платен. Пробвах и двете преживявания.

След пренасищането от храмове по японските столици в корейската - Сеул - се отдадох на ... замъците. Имат ги в изобилие. Сеул е бил седалище на корейските владетели от векове. Замъците са предимно дървени и многократно опожарявани (най-често от японците), но впоследствие възстановявани в оригиналния си вид. Съобразен с най-строгите изисквания за фън шуй в архитектурата и озеленяването. Така че и те да заслужат в края на XX век признанието "Световно наследство". Владетелите са се местили от замък в замък, като най-интересното място ми се сториха езерцата, лъкатушещите поточета, беседките и павилиончетата за аристократично усамотение в Тайната градина в Чанг Док Кунг. А последният им император си преместил двореца за по-сигурно досами ... руското посолство. Вероятно е разполагало с по-добри пожарогасители. Сега там се прави едно всекидневно шоу със смяна на униформен в ярки цветове караул. Титлата "император" се е получила с някакъв Фердинандов рефлекс - просто поредният владетел сменил името на държавата на Велика Корейска Империя някъде в средата на XIX век. Трябва да добия по-дълбоки лингвистични познания по корейски, за да отхвърля подозренията, че "император", "президент", "велик вожд" и "любим ръководител" звучат твърде сходно на тоя език. Нещо ме кара да подозирам и че традиционната култура за обществено устройство и йерархия не е коренно различна от двете страни на 38-мия паралел. Различен ми се струва само бизнес-моделът. Още Конфуций ги научили да уважават и да се покоряват на по-стария и по-старшия. Просто и ясно. Положението е съвсем като при военните - между двама души на улицата винаги е ясно кой е по-старшият. Единствено чужденците с неуниформените си физиономии мътят схемата. Но често се радват на неочаквани любезности и не винаги разбираеми. Една женица в метрото например се опита с жестове да ме напъди на отсрещната седалка. Жестовете включваха пипане на носа, та се замислих дали се бях къпал сутринта в хостела. Къпал се бях. Оказа се, че ми се извинявала, че ме обезпокоявала с миризма на сушена риба от багажа си (deja vu в Армения) и че и е технически много по-трудно да премести него.

А аз самият опитах ли риба? Да, сред много други корейски специалитетченца. Прегладнял след цял ден ходене с попаднах на гастрономическата уличка в от необозримите неонови квартали в центъра. От менюто с картинки си избрах две неща, които ми изглеждаха прилично като за вечеря - пелменчета за разяждане и нещо оризено-месно-пилешко за основно. В следващия момент масата ми беше отрупана с двуцифрен брой блюда и прибори. Супите и гарнитурите се подразбирали, а някои се и повтаряха. Изчеврих се от показната си лакомия, но бързо ми мина, оглеждайки се и осъзнавайки, че на никого не съм направил лошо впечатление. И по другите маси беше същото положение. Просто в тая страна и за ганитура от едно марулено листо или пък две репичкени резенчета се полага отделна купичка. Табиет. Което не попречи на другия ден да бъда шашнат на обяд в един "традиционен" ресторант за по-заможни чиновници в квартала между най-царския дворец, президентството и един хълм с въстановени като луксозни вили традиционни къщички. Бедна ми беше фантазията колко неща могат да се включат в понятието "обяд за един човек". Със собственика се разговорихме. Оказа се, че бил планинарски журналист с няколко хималайски върха в биографията си. Изложих се по източноазиатските стандарти, не разполагайки с визитна картичка за размяна с неговата. Бях го позабравил тоя номер - че в Далечния Изток повече по визитните картички посрещат, отколкото по дрехите или по акъла. Ама чак пък за една среща с алпинист-гостилничар да взема да си печатам тесте картички на корейски...

В Сеул средата ми се по-човешка и по-(но не много по-)мръсничка от Токио. Изпитваш затруднения къде да си хвърлиш огризката от ябълка или тенекийката от кафе-о-ле или зелен чай, серивирани от монетен автомат. Повечето кошчета са частни и си ги крият, за да не им ги пълниш с чужд боклук. После току виж ги накрали да го сортират на горим, негорим и горим с вредни газове, преди да го предадат на обществените бунища. Което е хубаво като утопична екологична концепция, ако изобщо сработва, но на практика е много досадно. Още повече, че където има обществени "разделни" кошчета, са надписани само на корейски. За всичко останало Корея е много по-латинизирана от Япония и се оправяш с по-малко стрес. Даже и говоримо на нещо като английски. С голямо приближение, поне що се отнася до изговор и граматика.

И тук жужат парковете! И маранята е и по-влажна, и по-гореща. Единственото сухо, но не задължително по-хладно място беше сауната на летището, където преспах втората вечер. Е, не се спи в самата сауна, а в общо сумрачно помещение с нахвърляни по пода бели шалтета. Ще взема да си надвия на ината да избирам нарочно екстремните метеорологически състояниа за градски туризъм и следващия път ще дойда, както си се полага, в сезона на цъфналите череши.

[1] Предупреждение за непълно служебно съответствие, военен жаргон от Добри Джурово време

	избрани пътеписи
	Сайтът е конструиран с Glog. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в сайта материали, както и за тяхното неправомерно използване от трети страни.