Домосед - избрани пътеписи

Аз си мислех, че Словения е една от малкото европейски национални държавици, намерила хармония в етнически граници. За разлика примерно от Полша, която е била предмет на ротации и транслации през цялата си история, без доказана сходимост на процеса във времето. Да, ама не. Словенците и до днес се заяждат с австрийците чий бил Клагенфурт и чий бил Марибор. Любопитното е, че Марибор, който е бил 80% немски за разлика от околните села, им го спечелил с военни действия след(!) официалното примирие от 1918 някакъв етнически словенски офицер с немско име и генералски чин в австрийската армия, който неясно защо много се натискал да вземе паспорт от Държавата на Словенеца, Хърватина и Сърбина. Вероятно от колекционерски подбуди, защото след няколко месеца и тая държава изчезнала и се вляла в Кралството на Сърбина, Хърватина и Словенеца, в което, както подсказва пермутацията в заглавието, словенците щели да свирят последна цигулка. Поне до смъртта на Тито в люблянската болница ("Тито го боли левата нога. Слушафте вести", радио Скопие, 1980). Любопитното е, че същият генерал им бил спечелил и Клагенфурт (Целовец), но тамошните словенци го бламирали и гласували да си останат в Австрия. Много умно! 90 години по-късно им струва точно 5 пъти повече примерно да изпратят пощенска картичка до Америка (без да смятаме и цената на самата картичка).

В същото време (или за да сме съвсем точни - 35 години по-късно) словенците са намазали без бой излаз на море с цели три чисто италиански морски градчета, към които даже не са имали и етнически претенции. За разлика от няколко други на север от Триест, към които са имали, но не са ги намазали. Тук инж.М. припомня как се бил изказал неподготвен, когато по повод вадене на студентска виза в средата на 90-те изразил учудване пред италианския консул в София, че Триест бил вече италиански, а не свободен град. На което онзи отговорил с дълга гневна тирада как Тито им бил отмъкнал половината (всъщност - целия без самия град) Триестки окръг. Историята по-назад във времето е даже по-сложна, защото трите италиански градчетата - Копер-Каподистрия, Изола и Пиран-Пирано - са били в частност венециански и съвсем според националните си традиции във всеки момент от времето едното е било лоялна колония на метрополията, другото - неутрална, а третото - неприкрито подривно настроена. Разполгах с кола и ги обиколих ги и трите за един следобед, макар разстоянията да не изключват напълно и пешеходния вариант. Колата се оказа Ново Мини (бивше Купър), благодарение на фирмата Avis, на която и свършили по-семплите опелчета и рененца и и се наложило да ми го предостави на цената на фъстъка. Новото мини е идеално за маневриране в тесноуличести италиански морски градчета. Но става и за магистрала. Каквито в Словения се строят с европейски пари. Напреднали са повече от магистрала Тракия, но и те не са стигнали до финала на строежите. Готовите участъци правят добро впечатление. Ако изключим едно нанагорнише, потънало в плътен черен облак от изгорели газове. Беше се получило солидно задръстване от коли, правещи нерешителни опити да проникнат на сляпо в облака и изпреварят превозното средство, което го причинява. От близо се оказа, че това е единственият автомобил (микробус VW) с българска регистрация, забелязан в Словения тоя ден!

От трите градчета Пиран е най-непокътнатото в оригиналния си вид, Изола - най-малкото, но с най-голяма яхтена марина, а Копер - най-обургасеното - все пак и на словенците им е трябвало търговско пристанище. Иначе язък им за излаза на море. От наблюденията си извеждам правило номер 1 - по словенската Адриатика ходи с фотоапарат, яж диня, най-добре под формата на сладолед с аромат на диня (gelato cocomero, ит.; sladoled lubenica, слов.), но ... не ходи на море. Плажовете, доколкото няколкото участъчета кей с бетон и/или обли камъчета са нарочени за такива, са истинска мъка. При това – пренаселена с туземци. Макар и повечето италианци да са етнически прочистени след последната война, в днешно време провинцийката изглежда е официално двуезична. Съдейки по табелите. И по краткия диалог с крайпътни продавачи на праскови от багажник на вартбург (три за евро), които неясно защо преценяват, че след като перфектно разбират какво ги питам на български, аз няма да им разбера словенския отговор и минават на италиански. Този синдром добива известно развитие навътре в страната. Аз упорито си говоря само на български, а словенците в рамките на кратък диалог еволюират в отговорите си от словенски през сръбски на английски. Като на английски най-често се произнасят точно най-елементарните за разбиране части на речта - числителните. Още от първи опит си схванал единствената особеност, която са прихванали от немците (а може би от африканерите?) , да обръщат двуцифрените - "пет-и-дваесе" вместо "дваесе-и-пет".

На следващия ден в Любляна се установи присъствието на още едно българско превозно средство. Огромен пъшкащ автобус Неоплан, който стовари Р., А. и Д. (действащи лица и в ненаписаната румънска сводка от май тази година) плюс още трийсетина разнородни души, тръгнали да покоряват първенеца на Юлианските Алпи Триглав. Пътьом се отбили в една от най-големите забележителности на страната - пещерата Постойна яма, която е толкова голяма, че в нея развеждат туристите с влакче а във входа има цял замък. Или така поне изглежда на картинките.

Аз бях предпочел предпочетените и от Юнеско Шкоцянски ями, намиращи се недалече в същата карстова област Крас (от немското име на която идвало и самото нарицателно карст). А името на селцето от две къщички и църквичка Шкоцян, загнездило се на скален мост между две от най- дълбоките карстови ями (в българския смисъл) идва от името на църквичата – Св. Канциан. Ямите в словенския смисъл на пещера не е разрешено да се снимат отвътре, предполагам заради многочисленото превъзходство на туристите и фотоапаратите над прилепите (netopirji, слов). В Шкоцянските пещери влакче няма, но километри просторни сводести зали с много образувания и цял подземен каньон с буйна река има. Чудеса на природата. И в България в Предбалкана и Родопите има понори и карстови пещери, но тук мащабите са много по-големи. Даже се твърди, че единият дял, Тихата пещера, към който се влиза от сравнително широко и отдалеч видно (с добър фенер, разбира се) гърло, но поне 50-100 метра над речното дъно бил открит цял век и след усвояването на самия каньон.

Любляна е симпатична миниатюрна столица с миниатюрна рекичка (Любляница), миниатюрно замъче и барокова катедралка и не съвсем миниатюрни бетонни контрибуции в пейзажа от Титово време. В центъра преобладават архитектурните стилове от началото на XX век, след като силно земетресение е разчистило терена през 1895. Пак добре, че не е го е разчистило през 1963, че да е тотална доминацията на Титовите контрибуции като в Скопие. В неделя по крайбрежните улици бяха подредили сувенирно-антикварно-артистичен битпазар, та се бе събрал живот и вдигнала приятна глъчка, допринасяща за градския уют. Включително в Старата мачка, където седнахме да се видим и пийнем биричката (Юнион или Лашко) с дамите и да обсъдим забележителностите.

Една от тях е паметник на император ... Наполеон I. Паметникът е замаскиран като паметник на прогресивната френска революция, но златната глава и цитатът със златни букви са си точно на Наполеон. Явно защото с неговото време е свързано най-голямото териториално разширение на люблянската империя под името Илирия - от Марибор до Дубровник - словенският аналог на Симеонова България или Стефан Душанова Сърбия, просъществувал от 1809 до 1813. А в градския музей, сред безсъдържателна, но естетски подредена по абстрактни теми от люблянския бит през вековете експозиция, попаднах на временна фотоизложба за словенското дисидентство от края на 80-те, когато очилати брадати интелектуалци-неформали, същи членове на Екогласност или Клубовете за гласност и преустройство, правели митинги в кампанията срещу присъдите по Делото на Четиримата (словенски дезертьори от федералната армия).

Нащраках цял куп шарени снимки от райончето на бившата казарма на впоследствие оттеглилата се федерална армия на ул.Метелкова, където още по-неформално настроени бохеми се самонастанили в комуна и до ден днешен си прекарват времето в пушене на трева, пиене на бира, игра на федербал, алтернативно изкуство и музика от всякакви жанрове. С изключение на расистко-скинарски маршове. Там са отворили и един хостел Целица в бившия казармен арест (или беше политически затвор?) Бил най-"хипият" хостел в света според Lonely Planet, където hip се превежда приблизително като "в час с най-новите тенденции от младежка гледна точка” и е по-силно от trendy. На гостите освен нар в дизайнерски аранжирана килия се предлага и безплатно да поразкрасят стената със спрейове, както диктуват собствените им вкусове. Ако караш мини, можеш да си го паркираш точно пред хостела. По-голяма кола трудно би влязла през тесния проход между тухлените стени, а на по-официалната порта отдавна и е раждясал катинарът, след като федералният старшина е отнесъл ключа в Белград.

И макар да беше върхът на сезона за музика, танци, йога и прочие купони на открито, и в Любляна злобата на деня беше олимпиадата в Пекин. Особено след като техният човек взе златото на чук и се изравниха по медали с нации от категорията на Канада. А кой ли зевзек е измислил да се хвърля точно чук? Надали е словенец. За диск сме виждали антични статуи, гюлето има универсално-генерична форма, копието плаче да го метнеш по някого. Ами чукът?

В едно добре заредено с лашко пиво капанче попаднах по телевизията на финалния спринт в бътърфлая и се удивих как словенският Мичман се топи от удоволствие, че фотофинишът е отсъдил златото за Фелпс, а не за сърбина. Помислих си, че има нещо гнило в Словения, че да мразят чак толкова сърбите, че и без задръжки по телевизията при това, но се оказа, че съм попаднал на хърватски канал с хърватски Мичман. Същият после пустосва половин час заради загубата на хърватите от Щатите във водната топка, от която разни сърби, черногорци и прочие нароили се бивши югославяни бяха в позиция да се възползват насериозно. А в автентичната словенска преса циркулираше репортаж от Китай, в който се цитира горд пекински таксиджия да обяснява, че при последното преброяване на китайския народ само преброителите били три пъти повече от целия словенски народ.

Последната серия снимки направих в понеделник по маршрута през Камник, пред-алпийския проход към Горен град и Словен Градец към Щирия, където по никакъв начин, само от наблюдения на пейзажа, не можеш да познаеш в Австрия ли си или в Словения. От Дравоград се спуснах по поречието на река Драва, известна от историята на българо-съветските нашествия в Западна Европа с характерни зарева малко по-надолу по течението. Като си припомняме, че Дравската операция е било едно от малкото отбранителни сражения срещу немците през 1945. Предположението, че немците са възприели точно българската армия за най-слаба брънка в във веригата от белоруски и украински фронтове е, разбира се, подмолна инсинуация. Брънката е удържала. Чак до 1988 година, когато според днешната сензационна преса Тато (да не с бърка с Тито) , бил почнал да подпитва германските властимеющи как да стане така, че пак да се съюзим, пък било то и в рамките на някакъв по-размит европейски съюз.

Камник (Щайн, нем.) навремето се конкурирал с Любляна по комерсиално-административно значение, но загубил. Сега историческият му център е малка махаличка в северния край на модерна люблянска буржоазна събърбия, от където почва провинция с тихи тесни пътчета, по които вместо пушещи български возила, изпреварваш атлетични бегачки на ролкови ски. А към Марибор пейзажът все повече олозява, но според експертите от списание Бакхус, грацките лозя в Горна Щирия представлявали много по-голям интерес от мариборските в Долна. А за мене интерес представляваха грацките шницели. А също - обърканият часовник с разменени стрелки (дългата е за часовете) на кулата; културният център с вид на извънземен плазмодий насред бароковия ансамбъл; островът-раковина, който бил триангулран от известен сред занимаващите се с триангулации световни академични кръгови грацки професор; човекът с меч пред операта, вдигнал меча високо над самата опера; лутеранската църква с гледките от камабанрията си; сериозните залитяния по италиански ренесанс в архитектурара; и още повече неоренесанс от XIX век. И наливното пиво под куличката с камбанките.

	избрани пътеписи
	Сайтът е конструиран с Glog. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в сайта материали, както и за тяхното неправомерно използване от трети страни.