Домосед - избрани пътеписи

Рига. Април 2008. Навън вали ситен дъжд в условия на бръснещ вятър. Вътре е уютно топличко. В барчето-столова на лъскав стъклен банков клон току под сянката на забития в земята бетонен меч на Червената армия. Огласяващ на всеослушание, че латвийският народ (нация?) е освободен за вечни времена. От какво? От каквото Голямата мечка е решила, че е имал нужда от освобождение, разбира се. За радост и одобрение на значителна част на този народ (нация?). След като друга част от същия народ (нация?) е била изразила вече алтернативното си мнение по въпроса за освобожденията със сходен по силует бетонен отвес на другия бряг на река Даугава (Западна Двина, рус.). С тази разлика, че вместо мъжко хоро с шмайзери, скулптурната композиция включва стройна (като повечето млади жени по двата бряга) женска фигура с венец от три златни звезди. Символизиращи четирите(!) исторически латвийски области. Наддаването по въпроса кой какво е освободил и какво - окупирал - продължава на ринга на музея на окупациите (най-грозната, но и най-незаобиколимата от случайно попадналия в Стария град турист сграда, която преди е служела за музей на едно от поредните освобождения на латвийския народ/нация). И в коментарните страници на вестниците. И по телевизията. И в оживените спорове на негови представители през обедната почивка. 17 (седемнайсет!) години след най-прясното освобожение и 4 години след доброволното включване в Европейския съюз (доброволно дотолкова, доколкото на поддържниците на алтернативното мнение за връщане в Съветския такъв за всеки случай не е дадена думата). Разговорът в барчето на банката не прави изключение: Мой папа на танке приехал! - Russian must not be studied in Latvia!- И в Эстонии русским нельзя жить спокойно! Компанията ми се състои от: един окупатор на Естония (разбирай - етнически руснак, роден и израсъл на територията на Естонска ССР); един окупатор на Латвия (разбирай - етнически руснак, роден и израсъл на територията на Латвийска ССР); един русиянин (разбирай - етнически руснак, роден и израсъл на територията на РСФСР); един фашист (рабирай - етнически латвиец/латиш), който по съвместитeлство играе и непопулярната роля на евро(eiro, латв.)скепитка. И една българка, съчувстваща на окупаторите предимно от лингвистични съображения и солидарност с "потиснатите". Всички те, заети с научни проекти по физика на атома в университетска лаборатория, натъпкана с лазери и всякакви други необходими пособия с дотации от Европейския съюз. Фашистът се прави на интересен и твърдо отказва да говори на руски в полза на английския. Но само с тези, които му се вързват, т.е. - единият окупатор и българката. С останалите си говори на руски като момченце. Каквото всъщност си е. А аз си сърбам пембената зелева супа, похапвам кюфтенца, гарнирани с гречка (характерна източнобалтийска насъщна житна култура) и се опитвам да си припомня как се определяше понятието "нация" в учебниците по обществознание. Споменаваше се нещо за общ език, общи гранци, общо етническо самосъзание, общи ценности, общи мечти, общи идеали. В задокеанските варианти в зависимост от океана се споменава нещо или за мултикултурализъм, или за общ европейски поробител. В марксическите варианти се наблягаше на интернационализъм, което в никакъв случай не трябваше да се бърка с космополитизъм.

Що за нация е латвийската? Трудно може да се намери точно определение на сайтове като Уикипедия например, където неутралността се оспорва. Особено във версията на руски. Какво всъщност значи латвиец? Че е различно от литовец е от ясно по ясно. Но същото ли е като латиш? Не, в никакъв случай! И ние "окупаторите" сме латвийци, а латишите се покриват с фашистите. Ами онези латиши, които са партизанствали срещу нацистите, те фашисти ли са или латвийци?

А латгалците? Тези пък кои са? Отговор се намира ден-два по-късно, далече от столицата. Латгалците са коренното население на днешна Източна Латвия, една от звездите във венеца на момата от паметника. Езикът им е родствен с книжовния латвийски (а македонският български диалект ли е?), но материалната им култура е по-скромна и по традиция са приемани за второ качество латвийци. И четвърто качество балтийци, според теорията за германското арийско превъзходство, според която второто място се пада на балтийските немци, а третото - на латишите. За тяхна беда латгалците говорят руски без акцент, а исторически са прекарали няколко века на територията на полско-литовската ржечпосполита (впоследствие - една от най-веселите бараки в Соц-лагера), откъдето са прихванали и възможно най-неправилната според протестантска Рига, православен Петербург и марксистко-ленинска Москва религия - католицизма. Но пък са приютили, без да са били питани, на своя територия от всички православни руснаци баш дисидентите - староверците - прогонени от развихрилия се в евро-реформите си Петър I. Които пък от своя страна не си правят труда да ги различават от латвийците, а и без друго не им отвръщат с братска любов за гостоприемството. Съдейки по импровизирано интервю с клисарката, която с удовлствие прекъсна заниманията си по окопаване на картофи (картошка. рус.), за да ни отвори дървената църквичка с луковичеста камбанария в село Езерники. Или май беше съседното. Проблемът бил, че и техните собствени староверски младежи вече не идвали в църквата, а или бягали в града, или се пропивали, или и двете, а със смъртта на отчето (батюшката) съвсем се загубила надеждата. А взаимната любов може би са е загубила в смутните години на Втората световна, когато всеки е партизанствал срещу всеки в полза на избран по лична съвест окупатор, а после се е разбрало че пак ще живеят в една държава, избрана по съвестта на Великите сили. Или на една от тях.

А негрите? Тези пък кои са? На днешните латвийски власти им се е наложило да си изобретят негри. Очевидно се опитват да вървят по най-трудния път на национално строителство - по европейските дефиниции от XIX век за етническа чистота. След като 40% от населението им е етнически чуждо, при това абсолютно не подлежащо на асимилация, а са изпуснали с почти цял век влака на "приемливите" етнически прочиствания. Затова им е хрумнало да запишат патента "Негри" в межународното право и расова практика. "Негри" са "негражданите" - предимно етнически руснаци, заварени от независимостта на латвийска земя, които отказват да научат държавния език и да се включат сговорчиво в текущия дискурс по въпросите за освобежденията и окупациите. Интересното е, че те не са глобално неграждани на никоя държава (според утвърдената межуднародна практика на Нансеновите паспорти), а са неграждани точно на Латвия. Без да са граждани на нещо друго. Съседните държави Литва и Естония си имат свои собствени неграждани по същия взаимстван патент. Всичките те нямат право на глас в съответните си родни страни (и никъде другаде), за разлика от всякакви други граждани на Европейския съюз, примерно българи, които на седмия месец от заселването си получават достъп до урните за местни избори. Нямат право и да позлват езика си в официални документи или да го срещат по уличните табели. Или по щандовете на супермаркетите. Тук вече, на бакалския лингвистичен фронт, и аз им съчувствам на негрите. Но още повече съчувствам на Бизнеса, комуто се пречи да си продава стоката на езика на мнозинството от клиентите си. Как например да се оправят и продавачите, и купувачите в бизнеса с майонезените салати ("руски салати", бъл. = "френски салати", рус.), които съществуват в поне 15 балтийски вариации, всичките пембени, след като списъкът на съставките е даден само на латвийски. Или, евентуално, на английскки. А 60% от населението в столицата, тоест - клиентите на супермарткета - са руснаци.

Логичният въпрос е има ли изобщо друго нещо, което да ги свързва тези най-разнородни общности в Латвия освен баладите на една боснога певица от о-ви Зелени нос и трамваите от градския транспорт (в Латгалия даже и трамваи няма)? Има. Достатъчно е да мине евреин по улицата! Проблемът е, че шансът да мине евреин по улицата е минимален. Малкото изкарали късмет балтийски евреи да оцелеят след Холокоста отдавна са се изнесли в Израел. Останали са гробищата на дедите им, през които латвийците минават тихомълком като през турски гробища. Като например в латгалския град Лудза, в който ни гледат като прокажени, че разпитвахме за тях. А те са видна градска историческа забележителност на залесен рид с гледка към едно от трите езера, сред които е построен градът. Идеално място да спреш и закусиш със сандвич с левантийски хумус.

Но преди да се изнесат, евреите са допринесли изключително много за имиджа на Рига като един много красив и уютен балтийски град. Даже на дъжд! По времето на "хубавата епоха" (belle epoque, фр.), приключила в Европа внезапно с избухването на Първата световна война, а в Руската империя малко по-рано с непредвещаващи нищо добро смутове, трусове, революции и загубени войни в Далечния Изток, кметът Рубинщайн и архитектът Айзенщайн са дали пълна свобода да се въплъти духът на латвийското национално възраждане в ... гипс. Архитектското и художническото въображение са се развихрили в стила Югендщил. Това е балтийската версия на модния по същото време из Европа стил, познат като сецесион, модерн или ар(т) нуво. Сградите са изпъстрени с (най-често гипсови) орнаменти, характерни за латвийския фолкор, митологочни образи, приказни образи, сирени, грифони, лъвове, сфинксове... Интересно е, че един бутафорен египтески сфинкс, слязъл като от оперна сцена (Аида, разбира се), се приема за безспорен кич сред моловете и казината на Лас Вегас, но като пазител на входа на най-обикновена жилищна кооперация в Рига си стои съвсем на мястото и даже се приема за чаровен. Оставили югендщилското наследство за визитна картичка на града, Айзенщайнови са се изнесли в Русия (Крийева, латв.), където вече по сталинско време синът е предпочел кинематографията за поприще и оставил шедьоври в жанра на идеологически подкованите епични исторически суперпродукции от рода на "Алекандър Невски" и "Броненосецът Потьомкин". Филми, които догматичната марксическа критика веднъж завинаги е заковала на пиедестала за "най-добри кинотворби на всички времена" без право на обжалване идните няколко века. Спорно е дали кинотворбите на Лени Рифенщал от същото време са по-слаби, но за неин лош късмет си е сбъркала диктатора - снимала е нацистки конгреси и олимпиади. И после се е наложило да избяга в Африка да снима голи негри и да доживее 101 години, защото Хитлер си загубил репутацията в световен мащаб, докато сталинската се поддържа и до ден днешен на много места като "освободителна". А фотоалбумите и с голите негри (в африканския смисъл) се намират и до днес по книжарниците в карпатския курорт Синая.

Старият град на Рига е пострадал сериозно през Втората световна война, и възстановен максимално близко до оригинала със съвместните усилия и на руснаците, и на латишите. Което е достойно, имайки предивд, че нито едните, нито другите не са му коренно население. Векове наред градът си е бил чисто немски. Или немско-еврейски. А след прехвърлянето от Съветския в Европейския съюз е бил подложен на щателно почистване, гримиране, излъсване и доизкусряване на липсващите детайли (например - препостроили са и напудрили един от символите на града - еснафския Дом на Черноглавците - който ни се усмихва с шарената си готическа фасада с бронзови рицари знаменосци и вятърни петлета от повечето пощенски картички). След революционната смяна на собствеността върху средствата за производство през 40-те и оцелелите югендщилски здания са преживели дълъг период на занемара и саморазпадане под формата на ученически интернати и студентски общежития (по същото време православната катедрала Рождество Христово се е казвала Рижки Планетариум), но в най-ново време е намерено финансиране и са реставрирани и изпипани до послената гипсова грифонска човка. За разлика от някои други по-семпли стари здания по павираните улици сравнително далеч от центъра, които са толкова мрачни и опушени, че очаквам всеки момент от някой от най-горните стълбищни прозорци да се хвърли в краката ми разсеяният проферсор Плейшнер от черно-белия сериал за Щирлиц, попаднал в клопката на гестаповците. Съветското гестапо (КаГэБэ, рус.) е на няколко преки по главната улица от жълтата църквица Александър Невски (бих се учудил, ако нямаше такава в Рига). Пред неговия обвит с мрачна слава вход много латвийци и до ден днешен идват като на панихида за изчезналите си роднини. Да оставят цветя не могат, но вместо това си правят снимка за спомен. Не от туристически съображения.

Толкова за Рига. В провинцията ни е по-любопитно да надникнем, защото огромното мнозинството гости на тази страна се ограничават до възхита само от столицата. А какво има отвъд? Блата? Дракони? Или партизани? Къде води широката улица Лачплесис, където намираме гаража на агенцията за коли под наем? И какво изобщо значи лачплесис, че го срещаме толкова често по кафевите крайпътни табели за туристически атракции, които най-често се оказват войнишки паметници с ... пречупени кръстове? Отговорът не ми бил богатир, ами боримечка. А свастиката била прастар езически латвийски символ, който и до ден днешен украсява Ордена на Боримечката - едно от най-високите латвийски държавни военни отличия.

За партизани не е изключено все още да има. Във всеки случай е партизани срещу съвестката власт са действали насериозно до няколко години след смъртта на Бащата на народите. Трябваше да видя пейзажа на място, за да си обясня, че наистина това е възможно и в страна, в която липсват традиционните за хайдутлук географски дадености - масивни планини и гъсти гори. В Латвия планини липсват, но липсват и хубави пътища. А преди да влязат в Европейския съюз изглежда са липсвали всякакви асфалтирани пътища (за тяхна чест днешните неасфалтирани са гладки и твърди и разрешават прилична скорост и с ниска градска кола). Латвийската провонция е един лабиринт от езера и пръснати между тях дървени къщурки. Как да познаеш в коя се крият партизаните? Отнюд! Но пейзажът определено радва окото и душата със спокойствие и мир даже и в най-ранна студена неозеленила се пролет. Радва и щъркелите, които вече са долетели от Африка и свили гнезда (или потегнали ланските). Предполагам, че е радвал и партизаните. Радват също и срещите с латгалците. Попадаме в Музей на хляба в село Алгона, отварят го за нас, радват ни се, че сме от България, потрисат се на новината, че България внася домати, посочват ни църквата (огромна за размвера на селото бяла готическа), напарват ни банята ...

На сутринта продължаваме след кратка спирка в споменатата Лудза към Естония. Нарекъл съм я бил "екзотика" в предишна сводка за "приятен потрес" на един от гореспоменатите окупатори. Как да не е екзотика - кътче блатиста балтийска земя, населена от малък народ, от чийто език никой не разбира и дума и който до преди малко повече от век не е имал достъп (и интерес за достъп) до градовете на собствената си територия, а след няколко десетилетия войни, окупации и ре-окупации си е извоювал независимост и днес се е изявява като балтийски технологиочен тигър, отличник по оползотворяването в битовото си ежедневие на мобилни комуникации и интернет.

А ние навлизаме в Естония от най-екзотчиното югоизточно кьошенце - областта Сетомаа, където естонците са православни, църквите - с луковичати камбанарии, а местните говорят (според дебелите справочници) сето, естонски диалект, който също можел да се приеме за отделен език. Православни са, разбира се, не по свой избор, а защото руснаците са изпреварили тевтонските рицари в покръстителските мисии в тоя край. После през вековете границите са се местили ту оттук, ту оттам, докато изведнъж така са замръзнали, че селата са останали в Естония, а общинският център Печьори - в Русия (Винемаа, ест.). "Понеже на Русия и е малко земята!" просъсква чичкото естонец с вид на стар морски вълк, същевременно художник (оказва се фотограф!), гостил ни току що с пембен борш в дома си на балтийския бряг сред горите на националния парк Лахемаа. За утешение на естонците на тяхна територия е останал най-високият връх в Източна Балтика, Суур Мунамаги 318 м. За сравнение латвийсйият първенец Гайзинкалнс е висок само 311 м. Лахемаа е първият национален парк на територията на бившия СССР, обявен по Горбачово време и нарушил съвесткия стереотип, че природата служи само за побеждавамне от човека. Или за военна база, какъвто е бил случаят с Лахемаа. От базата са останали ръждиви железобетонни руини, поглъщани бавно от брезовите горички. По ирония именно базата е опазила брега от по-нататъшно строителство и природата непокътната. И за разлика от някои страни в югоизточна Европа това състояние е останало непроменено и след идването на демокрацията и вдигането на загражденията. А заварената къща на чичкото е отворена като частно музейче за бита на естонците оказали се затворени със специален режим на достъп няколко десетки години. Наоколо са се съхранили и две симпатични помешчишки имения от царско време и няколко традиционни селски колибки, охранявани от усмихнати дървени мечоци.

Боршът е вкусен и си сипваме допълнително, но за да проведем смислен диалог ни трябва известно време за адаптация. Оказва се, че на естонците понякога трудно им се разбира и дума, даже когато говорят на руски. Чак след четвъртото-петото изречение заподозирваме, че събеседникът ни се опитва да общува с нас именно на имперския език. И то съвсем искрено-доброжелателно да бъде разбран. Чак сега вниквам в дълбоката драматична същност на класическия руски виц, излязъл веднага след обявяването на независимостта на Естония, за руснака, който настоял да си поръча хляб на естонски (ползвайки разговорник!) в талинска хлебарница с аргумента: Ние половин век ви търпяхме руския, сега вие ще потърпите нашия естонски! С английския на младите им е една идея по-лесно, макар и в контраст с бавната провлачена дикция на собствения си език, английските срички ги секат с рекордна скорост. Може би ги притеснява странният правопис на някои думи с по една гласна на сричка. Техните обикновено се провалчват и в писмения си вариант с по няколко сдвоени букви в почти всяка дума.

Но докато стигнем от Сетумаа на Псковското езеро до Лахемаа на Балтийско море природният и езиковият пейзаж се е променил няколко пъти. Минали сме и сме се снимали край топящия се лед на Чудското езеро (езеро Пейпси, ест.). Същият лед, който точно по това време на годината - началото на април - през 1242-ра е бил толкова дебел, че новгородският княз Александър Невски да излезе и да победи върху него бронираните в стомана от глава през пети до копита тевтонски рицари.

Изкарали сме една вечер в най-естонския от големите градове и център на естонската национална просвета и академична мисъл - Тарту. Красив европейски университетски град. Когато шведският крал го е дарявал с университет през XVII век и през ум не му е минавало, че в тоя университет изобщо някога ще се учи на естонски. Ако изобщо е бил наясно за съществуването на такъв език в района. На хълма над ректората край руините на католическата катедралата, паднала жертва на Реформацията и други капризи на историята, се намира обсерваторията на Фридрих Георг Вилхем (Василий Яковлевич, рус.) фон Щруве, патриарх на руската имперска геодезия, измервал земния меридиан със система от нарочни триангулачни точки от най-северния нос на Норвегия през Тарту (тогава - Дорпат) до Крим.

Отбили сме се в Силамяе. Този град трудно би могъл да бъде по-различен от Тарту. Даже се чудиш как може да се намира в същата страна. Добър образец на представите за Идеалния град на Комунизма. Строили са го на зелено в култовски стил през втората половина на 40-те. Комуналки, декорирани с гипсови сърпове, чукове и зъбчати колела - отговор на социалисточеския реализъм на декадентския югендщил. Заселен е с привличани от цялата безбрежна Съветска родина работници в новоразработената веднага след войната уранова мина. Които и до ден днешен се редят за пенсиите си в западнало държавно учреждение. Едно от малкото, в което видяхме табла с официални съобщения и разпореждания на негърския език.

Надникнали сме и в "негърското гето" на Естония - североизточния район около крепостта Нарва. Днешният град Нарва е населен предимно с руснаци, много от тях - неграждани на Естония. Разрухата през войната и (умишлената?) занемара след независимотта ни най-малко не допринасят за туристическата му привлекателност. Пейзажът е постапокалиптичен в съветски дух. Добър пример (но не толкова добър, колкото Кьонигсберг-Калининград) колко грозно може да се препострои един разрушен с бомби и артилерия средновековен немски град! На мястото на пазарния площад се мъдрят четириетажни сиви кибритени кутийки, подредени по конец. И сред тях ни в клин, ни в ръкав, като посято от летяща чиния - реставрирано старото кметство. Тази гледка прави още по-голяма чест на градове като Варшава и Рига, които са избрали много по-скъпия и много по-труден, но същевременно и много по-отговорен спрямо поколенията начин - да възстановят разрушеното максимално близко с оригинала. Църква Александър Невски има и в Нарва, при това голяма и оцеляла от бомбите, но нея умишелено са я наказали по атеистически да се задушава между сиви панелки и още по-сиви тежкоиндустриални заводски цехове, по настоящем - изоставени. А от другата страна на моста на река Нарва върху крепостта Ивангород, която през 30-те е била на естонска територия, се вее руското знаме. А за там трябват визи! Освен за негрите.

И сме си оставили за десерт Талин - истинското бижу на Балтийско море! Незнайно как оцеляло непокътнато в суматохата на Втората световна война. И на десетилетията войнстваща социалистическа архитектурна реформация "облагородила" толкова много други градове. А тук Старият град се е съхранил едва ли не във вида, в който е го е заварила първата естонска независимост от 1918. Давайки ни представа, че в редки изключения и Царска Русия е проявала добър вкус и стил в управлението на завладените народи. Пищната като захаросана сватбена торта православна катедрала хем е построена на най-високото място, напомняйки у кого е тежката дума, хем - точно толкова встрани, че да не се натрапва в силуета на стария исторически немски град. Втората руска империя - съветската - също е проявила добър вкус и стил дотолкова, че нейните управниците са пропуснали да "подарят" и на Талин сталинско-готически грандиозен "народен" Палато-Дворецо-Небостъргач, какъвто са подарили и на Рига, и на Варшава. За съвременните стъклени небостъргачи с офисите на естонксите, европейските и глобалните компании ни най-малко не правят лошо впечатление. И те се строят разумно дистанцирано от стария град и без да се натрапват, служат и за контрапункт в пейзажа, и за фон, и за напомяне да не възприемаме Естония само като архитектурен резерват на наследството на трудносъвместими общности и епохи...

	избрани пътеписи
	Сайтът е конструиран с Glog. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в сайта материали, както и за тяхното неправомерно използване от трети страни.