Оякачи

Добре се получи, с този трек в джунглата. И че Пепе беше избрал да го направим отдолу нагоре противно на препоръчваната посока. Първоначалната идея беше да се качват снежни 5-хилядници, но на Елбрус се бях наситил вече от този род занимания за сезона. А тук усилието и удовлетворението след финала не са по-малки от качването на 6-хилядник. Не, че съм качвал 6-хилядници, но в Еквадор се оказва, че има само един - Чимборасо, - за който Пепе ме отписа като потенциален катерач предвид, че било по-техничарско от очаквания ми лимит на душевен комфорт. Вече се знаем добре, мисля си. Особено след колебанията ми по монбланското трасе. Трекът върви нагоре срещу течението на река Оаякачи от слива и със Санта Мария. Пътеката е толкова добре скрита в джунглата, че се твърди, че нито инките, нито испанците са я забелязали и съответно не са открили цяла планинска община, населила най-горните гънки на долината над пояса на дъждовната гора. По-късно евангелистите (сектите, новобълг.) очевидно са прочели за нея в Lonely Planet и са дошли да евнагелизират (засветнат, новобълг.) милите хорица. Успели са в това начинание, но докато се добера да се уверя лично, се налагаше да мина някои препятствия. Прави впечатление, че туристи много рядко се трогват от въпросната справка в пътеводителите, че да поемат насам. И има защо, разбира се на място. Пътека под някаква форма наистина има, защото без пътека за придвижване в джунглата е необходимо значително много време плюс наточено мачете. Тук-там изпод калта прозира по някой и друг камък или поредица камъни, с които се обяснява статуса и на "прединкска". Без тия камъни отдавна да е глътната обратно и безвъзвратно от растителността (кошмарът на видни френски екзистенциалсти!). Въпреки авнатажът с камъните борбата между пътека и джунгла е безмилостна и без нечестна външна намеса фаворит за краен победител е джунглата. Странно е (и съмнително) как изобщо е оцеляла столетия. А и трафик няма никакъв. Говори се, че някой я бил ползвал да си смъква кравето мляко в цивилизацията, пък друг се качвал потайно нагоре да бракониерства рибата в територията на първия. Корените разместват камъните, дъждовната вода ги завлича, лиани и папрати (някои парещи по-силно от коприва) оплитат като паяжина възтесния тунел, дървестни стволове с произволни дебелени се строполяват и я запречват, дребни локални свлачища я зариват и маскират дупките сред кореняците, които поглъщат крака ти до чатала, внушителни кални свлачища прерязват цялата гора, та после с много труд и въображение успяваш да подхванеш нишката от другата страна. Да се напредва бързо и дума не може да става. А и бавното напредване е под въпрос. Освен с терена се бориш и с релефа, и с гравитацията. Раницата тежи, защото се мъкне храна и екипировка за три дни, оплита се в лианите, заклещва се тесняците, наквасва се вода при волните и неволни потапяния в притоците на Оаякачи, които се налага да се форсират по пътя. Серизони препятсвтия, някои от съвсем пещерен характер, се редуват през два-три метра. Хубавото е, че на едно-две (за цял ден!) места пътеката слиза досами реката, за да ти даде възможност да се потопиш и освежиш във вировете. Иначе върви косо на склона на стотина метра над водата, не разрешавайки никакви кръшкания вляво или вдясно. Или назад! Меракът да се предадеш и върнеш угасва в прогресия с напредването, колкто и бавно да е то ...

Дъждът ни подхвана насред най-голямото кално свлачище, точно докато се лутахме (вече над половин час!) да открием продължението на пътеката. Примамливо беше да тръгнем по самата река, прескачайки по облите гладки морени без всякакви калища и кореняци, но разумът подсказваше, че не е това начинът. Да се върви по река не е нито безопасно откъм непредвидимо покачаване на нивото от дъжда, нито далновидно предвид ранното или късно опиране о някоя скала или водопад. Опряхме о скала сравнително рано. Водата дотогава беше тръгнала да ни обгражда овсякъде, включително отдолу след умерена доза цопвания и подхлъзвания. Раницата за нейна чест се държа добре, почти не пропусна вода и пухеният чувал се съхрани сух. Но си отмъсти на другия ден, разранявайки ми рамената. Хем ужким беше олекнала с цяло печено пиле. Опирайки о скалата и отказвайки да приемем поражение, щурмувахме нагоре по застрашително стръмния склон, биейки с голи ръце пъртина през клонаците, папратите и лианите, уповавайки се на хипотези от общогеометричен характер, че някъде в тази посока засичането с пътеката е неминуемо. Но колко далече? И колко високо? С шумно възклицание възвестихме срещата с първия предикнски камък. Което беше повече психологическо утешение, отколкото физическо облекчение. Самата пътека не беше станала отведнъж по-проходима. Напротив! Поне дъждът поспря, макар и неговото присъствие или отсъствие да е без особено значение в топлата джунгла, където и без друго си вир вода, предимно от пот. Обърни внимание, разправя Пепе, че в джунглата потта не мирише като в града. Това тук е мирисът на оцеляването. Без майтап! Наистина уханието не беше обичайно. Но се опитвах да го отдам на спецификите на заобикалящата ни флора, нежели на сащисването на не подозирали къде ги водя жлези. Падна мрак и проникването се изроди в стопроцентово пещернячество. Чудесно, да бих бил свеж! Но след осемчасова борба ми беше меко казано трудничко. Краката ми почнаха да отказват да прескочат най-обикновено високо само до кръста полегнало дънерче. А теренът не предоставяше много алтернативи за действие. Т.е. нямаше никаква алтернатива, освен ако не рачехме да нощуваме прави, облегнати на някой ствол, или в някакъв самоделн хамак, какъвто няхме сили (и умения) да плетем. По-обезпокоителното беше, че за цял ден не бяхме забелязали нито едно разширение, където човек да може да си просне постлека и излегне хоризонтално. Имало някакъв мост, край който ужким имало къде, но колко далече е тоя мост беше невъзможно да се прецени. И изведнъж ... Господ ни възнагради със съвсем прясно кално свлачище, образувало площадка под водопада на поредния приток на Оякачи. Достатъчно висока, че да не я залее реката, и достатъчно далече от стената, че да не я лови лавинка от камъни и дървье, ако дъждът рече да се усили. Спалнята вървеше и с баня, а именно - прохладно вирче за изплакване на калта. Рай! Палатка, примус, топла вечеря, чай ...

На сутринта се оказа, че въпросния мост е бил на още цял час ходене, при това със свежи сили на дневна светлина. А вечерта се чувствах на косъм от спъване-падане с риск за някаква по-серизона контузия. Множеството вече натрупани цицини, отоци, охлузвания и изгаряния не се броят дотолкова, доколкото не възпират по-нататъшното придвижване. Втория ден, както беше и обещано се придвижвахме по-леко. С покачването на надморската височина между 2000 и 2500 метра джунглата отпусна хватката си. Почнаха да се забелязват и следи от по-редовна употреба на пътеката откъм горния край. Не, че срещнахме някого. Въпросния въжен мост на Печеното Пиле го нямало миналия за Пепе път, преди три-четири години. Имало стоманено въже, по който се минавало на тролей с карабинер на кръста. Но бяхме осведомени за моста, та не мъкнахме излишни алпинистки тежести. Насред самия мост ме изненада с молбата си да сме доядели пилето, напитено на вечеря. Не бях гладен, час след закуска, но той настоя. Няма проблеми. На печено пиле сред джунглата аз пък не устоявам. Чак после се разбра, че това било за да се развали магията, тегнеща над тоя участък. Когато слизали по вливащата се река, биейки си път с мачетета, при последното идване, дъждът ги затиснал и заседнали 4 дни без никаква храна в торбите си. Някои от групата - все еквадорски скаути - били стигнали до припадъци от глад. Баща му на Пепе тогава бил зам-министър и бил пратил хеликоптери и "тюлени" да ги спасяват, но самият Пепе все пак се добрал до Оякачи на собствен ход да организира мулета и храна за останалите.

Проблемът на втория ден беше дължината на прехода. Имаше вариант за още едно бивакуване по пътя, но топлият извор на финала ни беше стръвчицата да изменем твърдо и упорито останалите 25 километра до кота 3100 метра. Някъде около кота 2700 прединковата пътека си е намерила майстора. Казва се Булдозер. Разширил я е така, че да могат ужким и коли да минават. На този етап могат само крави. Даже и за пешеходци е станало по трудно, защото прединковите камъни са зарити с поне метър пласт бедна разкалваща се почва, в която затъваш до колене. Нагледен пример за издевателство с природата. След година-две нищо чудно булдозерът да си е пробил път и до долу, без от тоя път да има доказана даже икономическа полза. А може да се получи и обратното. Природата да си върне своето, пресичайки за винаги предприемческите мераците с непреодолими на разумна цена кални свлачищенца или други подръчни средства. Иначе селото в наши дни е лесно достъпно по път от другата страна на планината. Пепе насериозно посърна при вида на опустошенията и светна, чак като се разбра, че по-нагоре пътят минава по отсрещния бряг и краят на пътеката е оцелял.

А финалът? Добрахме се до село Оякачи. Евангелистите са ги засветнали за много мили и хубави работи, но не и да си зареждат хладилника с бира. То май и хладилник нямаше, а фантата си беше прохладна на стайна вечерна температура. С фанта поляхме прясна пържена пъстърва в селското кръчме. От умора и всевъможни болежки не ми беше и до пъстърва, но се справих достойно с порцията си. Виж - до минералния басейн ми беше. О баня, о кеф! Всичките извори си ги имахме направо за частни. Никакви пришълци не се навъртат насам неделя вечер. А палатката разпънахме ... под сламенния навес-беседка. Да не я мокрят излизшно дъждовете. Които ни подминаха тая нощ, напук на мощните гръмотевици, събрали се да си прявят жамбуре из долината по която тъкмо се бяхме качили.

Проблемът беше в пържените яйца за закуска. Мазни, много (3) и гарнирани с току що издоено мляко и ... Спрайт. Рецепта за ... на другия ден щеше да се разбере какво. А дотогава си почивах блажено с елементи на слънчево изгаряне в толпите додехидриращи ме басейнчета. И със сиренки в една фурна за сиренки край едно от най-поклонническите места в страната - църквата в село Ел Кинче. Мадоната от Ел Кинче (да не се бърка с леля Кинче от Луково) била намерена по пътеката, по която минахме. Сериозно? Тази жълта кукла е излязла от калната джунгла? Абе, не било точно така, ама имало някаква връзка на високо духовно ниво. Напук на евангелистите.

 Булевардът на вулканите

Хвърлихме се на колата и избягахме на село. У чичо му фермер. Който чичо ми е почти набор. Странна птица. Самец. Заради тоя му начин на живот селяните му имали страх, като че ли го е обсебил дяволът и не го закачали. Освен икономката индианка, която споделя и кухнята, и спалнята с него и апетитно знае да запържва рибата тон. Опитахме рибата, оставихме ги да си гледат няколкото крави край 200-годишната хасиенда със собствена църква за многобройни преди 200 години обслужвали я работници и излязохме да проучваме околността. Точно, както обичам. Без определена цел и без предварителна информация. И двама да не знаем пътя и какво има край него, но поне единият от нас да разбира местния език. Ориентирахме ме се по силуетите на вулканите по западното и източното било на Еквадорските Анди – Пичинча, Илиниза, Пошошоа, Котопакси. Платото по средата е Булевардът. Спряхме в някакво село, разговорихме се с хората на площада, които искрено се учудиха да срещнат гринговци туристи. Пепе си е еквадорец, но бидейки бял, излъчва същата гринговщина като мене. Научихме историята на църквата. Оттам ни насочиха към пуст, но съхранил се манастир към една хасиенда в полето. За разлика от Хихоновския, този е национализиран. И пазачът в никакъв случай не можел да ни отовори портата без разрешение на кмета, който живеел в съседното село. Е, жалко тогава. Но, чакайте ... ще ви пусна през задната порта. Никава разлика в достъпните пространства от предната и задната порта не забелязах. Даже и до камбанарията стигнах, колкото да се снимам като подсвиркващ си Зоро. А за обяд - приятна изненада! - печено морско свинче (cuy, екв.) в крайпътно ханче "Трите гуаби".

Пичинча

На планина всъщност се бяхме качили още преди да тръгнем за Оякачи. Планината Пичинча над Кито. Клеймосана е като опасна откъм разбойници по пътеводителите, но за противодейсвтие асът от Формула 1 Пабло Монтоя е построил кабинков лифт до над оперативния им пояс. Лифтът стига докъм 3900 м, макар и табелата да сочи 4100 за подобряване самочувствието на лифтоизвозваните граждани. Оттам до връх Рука Пичинча, 4700 м, го взехме за 2 часа часа по приличен терен със скромна доза скрамблинг и сипеинг в последния участък. Нещо ми се видя нанагорно и го отдадох на възраст и бири, докато Пепе не си призна, че нормативът за туристи бил 4 часа, но той избързал, защото "така съм обичал". Вярно е. Обичам. Добре, че ми държа аклиматизацията от Кавказ! А лифтът е съвсем нова уикендовска концепция за китчани. Вози бавно, качването и слизането от кабинките става много внимателно от точно определени, белязани с бяла боя, точки на плочника със съдействието на униформени стюардеси. Като го сравня с терсколската лифтова организация ... Толкова е нов, че собствените му охранителите не му занят работното време и не пускат хората до 09:00, а той си работи от 08:00. Добре, че Пепе е пробивен, та не заседнахме на паркинга. И макар да бълва хора на билото, на никого не му и хрумва да продължи пеша към върха. А лифтаджиите са се постарали да обезкуражат и малкото желаещи със забранителни табели да се напуска района в радиус 300 м на горната станция. Тогава за какво изобщо си се качвал?? А слезли долу като се почнаха едни севичета! Студеното рибено мезе в перуанския вариант, по еквадорски се оказва рибена супа. Където "рибена" включва всякакви морски дарове. Опитахме и двата вида, бъшкъ огромна риба с картофи, ориз и пържени банани. Перунаското севиче го хапнахме надвечер у майка му. Бразилка! Посрещна ме с няколко фрази на български език, не изтрили се от паметта и от времето на посланническия им мандат през 80-те.

Кито

Самото Кито е още едно от онези места, които с удоволствие посещавам втори път. Старите тесни, но прави по конец павирани улици; църквите и манастирите от зората на испанското владичество в Андите; пъстрият свят от чиновници с вратовръзки, младежи с фанелки на футболни идоли, индианки с бомбета (в Еквадор са една идея по-пресеченоконусообразни от, примерно, в Боливия) и деца във вързопи на гърба си; дюкянчета за яйца и ориз не променяли търговския си стил и обзавеждане последните 300-900 години; кафенета, съперничещи си по стил и обзавеждане с най-модните заведения в Мадрид и Париж; кордони бронирана в плексиглас полиоция, защитаваща президенсткия дворец от трижди по-малобройна агитка (протестираха на висок глас, но срещаха минимум интерес сред гражданството, срещу сервилниченето на САЩ, унизително напомнящо за себе си с подменената с чичосамов долар национална валут); монахини с пазарски вързопи; ученици и ученички в разпсани униформи, целуващи се след часовете под палмите ...

Има и промени. Лъскавите дюкяни са повече, колоритните възстари червени рейсчета с висящ от вратата гръмогласен кондуктор са на изчезване, както събратята си рутмастери по Лондонската Оксфордска улица, които след половин век служба се оттеглиха тия дни в музея.

Има си и традиции тоя град. Държи си на авторитета. Да не ме пуска да си тръгна току така! Миналия път бях заседнал няколко дни в чакане рейсът ми да потегли. Същата работа тоя път, но със самолета. Имал закъснение. С 24 часа. Всъщност дойде ми много добре. KLM ме настаниха в една от 5-те баш-директорски стаи с панорамна гледка от най-горния етаж на най-добрия хотел в центъра, угоиха ме с вкуснотии и ми дадоха възможност, точно както обича Пепе, след дружна екскурзия да го покрия същото “соло”. Само че докато той покрива върхове, аз покривам ... градове. Безгрижно и спокойно отдадох почит на това хубаво място и на ярко слънчево осветление.

Холандските Антили

Е, остана време да прелетя и до някой и друг тропически остров сред моренце. Холандските Антили! Първото нещо, което научих, стъпвайки на летището, е, че холаднският език имал и друга, поиспанчена, креолска версия освен стария ни познат африканз. Второто беше, че нямат никакви свободни места по самолетите до Кюрасао вечерта, защото имало футболен мач и трябвало да прехвърлят и отбора, и агитката. Напук на плановете си заседнах на Бонайре (или Бонер, както би трябвало да се чете на по-традиционни европейски езици). Отчетох го като подарък от пътешественическата фортуна - шанс да изследваш нещо, за което си нямал информация. Току виж те изненадало приятно. Не би! Този остров става единствено за гмуркане. Няма плажове, няма планини, няма джунгли, няма китни селца и градчета, а за да се добереш до рецепцията на който и да е хотел, прескачаш камари бутилки със сгъстен въздух и се провираш под закачалки с прострени неопренови костюми, като внимаваш да не се спънеш в регулаторите, оловните блокчета и прочие такъми. Намерих си подслон в един такъв, семеен, с няколко стаички, басейнче и даже плаж, който обаче не би могъл да побере наведнъж всичките дузина обитатели, ако рекат да си проснат хавлиите. Размотах се до столицата, Кралендейк, оказала се на десетина минути пеша. Състои се от един форт, по-малък от караулното в родната казанлъшка казарма с един старовремски топ за украса, едно знаме, един кей за фериботчета до Венецуела, два-три ресторанта с гледка към морето, два-три магазина с гръб към морето и поща, откъдето да си пусна картичките, 5 минути преди да я затоврят. От тоя род градчета, които можеш целите да ги измоделираш с детски конструктор от рода на Lego. Барабар с жителите и няколкото превозни средства. Хвана ме ужасен саклет и за късмет освен с пощата, сполучих и с работното време на единствената туристическа агенция да си намеря билети за Кюрасао за другия ден. При равни други условия срещу гмуркането винаги печели летенето.

И до летището се ходи пеша! Не ми се беше случвало такова удобство досега. Още призори. Бях си избрал най-ранния полет, че да ми остане цял ден за по-големия брат остров. На който освен, че е територията е с по-голяма площ, ами и имигрантските печати са с по-голяма площ и отнемат цяла страница в паспорта. А защо трябва да има паспортна проверка с различни печати, след като двата острова се водят една и съща държава не е ясно. Добре е все пак да си проверил, че режимът е безвизов, защото се оказва, че за третия остров от групата ABC - Аруба - не е. Но Аруба се представя за съвсем отделна държава.

Кюрасао за разлика от Бонайре е гъсто населен остров, а историческият център на столичната агломерация Вилемстад е в списъка на световното културно наследство на Юнеско. Което се превежда в примамка за фотоапарата ми. Шарени квартали от ярко боядисани къщички с бели черчевета и огради. Ако църквата беше джамия, ще речеш, че си попаднал в малайския квартал Бо Каап в Кейп Таун. Паралелите не са случайни. Европейската колонизация отпреди няколко века като първична форма на глобализация е омешала най-непредвидими за омешване култури, раси и обичаи. Вярно, тук омешването е станало по холандски вкус с характерни холандски архитектурни намигвания. Особено редицата на крайбрежната улица на входа на пристанището. Носталгия по Амстердам! Същата включва и изобилието на закусвални, предлагащи любимите ми холандски крокетчета вместо повсеместните хамбургери и пържени пилета, олицетворяващи днешната съвременната фаза на глобализацията. С две думи - Вилемстад може да уплътни добре един ден, включително цял следобед излежаване под палма на плаж с коралов пясък. От години не ми се беше случвало да се излежавам на плаж, но понякога е разрешено. Например - към края на двумесечно трансконтинентално пътешествие с изкачване на петхилядници. Идеален шанс да закриеш тазгодишния екваториален сезон с топла солена вода и студено Арубианско пиво.

Д.’05

Илюстрации:

Ecuador 2005 (84)

 Oyacachi Trek 2005 (20)

 Nederlands Antilles (32)