А къде да налея бензин? Намирам се в Алаверди. Миньорски град в северна Армения, развил се около разяждан от ръжда, видимо изоставен нещо-добивен комбинат. Твърди се обаче, че в ръждивите халета и днес стотици хора работят  за нов английски чорбаджия, но е трудно да си го представя. Може би като в Ъндърграунд, просто не са разбрали, че тежкометалургичният социализъм е свършил и не са излезли от мината. А може би английският лорд не е разбрал, че “арменец-миньор” е виц и в самата Армения. Бензина го продават ту на туби, ту на пластмасови бутилки, ту на легени, ту от някакви маркучи, които излизат от всевъзможни цепки в стените или прозорци на съвсем случайни и с нищо не даващи вид на бензостанции постройки. За късмет пред един такъв маркуч заварвам да зарежда бяла нива, досущ като моята. Викам си - тук е!  Къде си тръгнал, ме пита шофьорът. Ами към село Желези. Зарежи! Аз, дето съм местен лекар и по цял ден обикалям по горите, с моята нива два пъти съм пробвал да пробия. Не става. Трябва ти всъдеход. Те си имат един 6x6 бивш военен, дето го ползват за обществен транспорт веднъж-дваж седмично. Иначе - по шосето през Грузия. Последното, с което ми се занимава, е да прекарвам чужда кола през грузинска митница. А и виза нямам. Отказвам се от обещаните край Желези изоставени манастири.

А и вече съм отметнал два. По ренесансовому живописните руини на Хневанк, до който се стига по адреналинест разбит път и за който небето ми беше отпуснало през прозорец слънчеви лъчи точно колкото ми трябваха да си направя снимката. И още една на забравения от някаква съветстка реставрационна бригада ламаринен фургон, за контрапункт в ландшафта. И Кобаир, още по-затънтен, достижим с приведено промъкване под железопътната линия и катерене в гората по стръмния сколон на пролома на река Дзорагет,оставен на стихиите манастир, преживял и грузински етап в историята си, личащ по стенописите под падналия покрив. А в първите си по трасето арменски църкви – червената, бялата и прасковената – бях надникнал и запалил свещ (макар да са еретически) в град Аштарак. На практика цветовете им са разменени: червената оранжевее, бялата червенее, а оранжевата е белезникава.

Пристигнах в Армения два дни по-рано. Таксиджията в Ереван демонстрира новаторска предприемчивост в саморекламата си за туристически гид. За да ме навие да го цаня, трябваше да ме разубеди да си наемам кола, която сам да шофирам. Как? Като ме уплаши с хаотичното движение без всякакви правила по пътищата на Армения. Мина по джигитски на червено на две от най-натоварените кръстовища, предизвиквайки бурно клаксоново недоволство. Не ме разубеди. Оставих го с успокоението, че и в България може да се пуши в колите. Единственият проблем беше на сутринта да взема левия завой на булеварда пред хостела. Вземех ли го, нямаше да имам проблеми с никави пътищя в Армения. Взех го.

На една поляна забелязах разпръснати гранитни около триметрови скулптурни изображения на арменските букви. Паметник на азбуката. Вече имах някакъв напредък в разчитането и, планирайки до ден два да я зазубря цялата, че да не бъркам пътя на кръстовищата. Край паметника - мило тържество на селско школо с байряк, звънец, хляб, сол, венец. Отворих приказка и разбрах, че там първолаците ги водят не когато са се вече ограмотили, ами когато са взели първта буква "А". Ах, българин! То всеки може да си има паметник на авторите на азбуката си, ама на самата азбука само ние си имаме паметник. Ех, колко са красиви нашите букви ... (в Южна Африка пък си имат паметник на говоримия език африканз. б.д.т)

Вместо към Желези се насочвам към манастирите Ахпат и Санахин, които не само че са съхранени и са съвсем наблизо, но са вписани и в тефтерите на Юнеско. Плашат ме с тълпи туристи. Представям си нещо като Флоренция през лятото. Заварвам една кола арменци и то само в единия. В другия съм сам с кафеджията. Снимам си на воля камъни, още камъни и камъни с кръстове. Слънчице. Спокойствие. Кокошчици. Взимам сина на кафеджията на стоп до града. Още не запалил мотора, почва да ми разправя за Тигран Велики, който бил разпрострял Армения на две морета, и за Мащоц, който им измислил азбуката още през IV век.  Мисля се дали да го подразня, че нашата азбука може да е пет века по-млада, но пък сме опирали о три морета. Замълчвам си. Предстои ми още много пъти да чуя за Тигран Велики. И за азбуката. И за генерал Андраник. Въх! Този пък кой е. Легендата е, че е бил турците с някакво българско участие или съучастие. Подозирам, че е просто един от множеството ловили риба в мътна вода водачи на въоръжени милиции около руската гражданска война в началото на XX век. На връщане от манастирите спирам в краен панелен квартал на град Алаверди да заредя с диня и сирене. Бакалията проявява основното свойство на арменеца  - който си плаща, ще бъде ударен в кантара, но гост не се пуска негостен. Я, казва, сега иди си остави сиренето при динята в колата, и ела отзад да пием по едно кафе и да обядваме. Зад кантара "Тюмен" има малка стаичка, обзаведена с масичка с мушама, три табуретки, черно-бял телевизор "Електрон" и хладилник "Мороз" от предвоенните серии (отпреди войната на генерал Андраник, имам предвид) Там вече е заседнал на чаша кайсиевица съсед-аркадаш на бакалията. Ах, България! Колко общо имаме ние с вас. И турците са ни били, пък с генерал Андраник заедно през 1915 ... Хм, че точно през 1915 не само сме били съюзници с Турция, ами са ни подарили и Кърджалийски окръг, не уточнявам. Оспорвам обаче продължителността на турското робство. Нищо не знаеш! Ние като ти казваме, че сте били 300 години под турско, така е. Никакви 500! Съгласявам се. За хатър. Вадят се мезета, краставички, пълнени чушки. Вари се кафе по турски, пардон, по арменски. Прощаваме се.

Напускам Алаверди по стръмен бивш асфалтов пътец в посока нагоре към платото. Търся село Одзун. Примамката е, че имало стара църква. Слаломирам между тракторите, дупките по пътя и кокошките и я откривам. Снимам я. Паля свещ. Местни младежи денгубстващи пред читалището ме молят на много начинаещ руски да се снимам с тях. Да съм прател и снимка. А адрес? Ще напишем. Грамотността им куца и на азбуката от IV, и на азбуката от IX век. Пък училището е огромно. И крещящо пусто. Сядам на пейка до една чешмичка да си заколя динята. Първата се е оказала зелена, та съм си купил втора от селянка на съседната улица, останала очарована от честта клиент да и дойде чужденец, при това - българин. Тъкмо забивам ножа, над оградата се показва небръснатото лице на клисаря (той не е точно професионален клисар, а най-редови селянин, на когото са се паднали ключовете от църквата). Я, казва, сега си вземи динката и ела да обядваме като хората. Не чакам повторна покана за повторния обяд. Под асмата са се събрали вече брат му, братовчед му и съседът - пчелар. На мушамената трапеза - сирене, диня, салата, печени пилешки бутчета, мед, сливовица. Викат и водка, но то си е съвсем същото като нашата сливова ракия. А жените къде са? Как къде? Ще прислужват от кухнята, разбира се. Какво се правиш, че у вас не е същото? За генерал Андраник нали си чувал? А пък турците да знаеш колко са гадни! Даже и момичетата им смърдят. Иначе срещу азерите, с които сме във война, нямаме нищо против. Горе политиците мътят водата. А, я сега кажи тоя мед по-хубав ли е или по-лош от вашия? Да му запомниш вкуса и после да сравниш. Няма равен! Пауза за опитване на меда. Генерал Андраник вече си е изпял арията, но идва ред да се намеси още един класически герой на българо-арменската дружба - Филип Киркоров. Самопровъзгласилата се звезда номер 1 на руската естрада за всички времена. Обаче той е пидрас! Какво е??  Пидрас, който се уви в турското знаме на концерт в Турция, с което си сложи черен печат за влизане в Армения. Ама защо пък пидрас, нали там Ала Пугачова ... ? Питрас, бе, не пидрас, от Петросян - арменец с изопачено име. Наред с Шарл Азнавур, който пък платил тока на ереванчани за два месеца, а те в замяна му нарекли площад. После разговорът завива в битово-философски план. Много е важно да оставиш поколение и наследство. Ако ще и в Америка или в Австралия да се загуби, да знаеш. Тяхното май се е загубило натам. Прощаваме се. Жената се показва от кухнята. Украинска матрона. С тях пък езикът ни бил съвсем свойски. С известно приближение, мисля си. Подразбирвам им новините по радиото, но наложи ли се да прочета нещо, се изприщвам. Пък ужким е на кирилица.

Потеглям с нивата по черния път за горното село под предлог, че търся манастирче Йоан Кръстител. Намирам го. Миниатюрно, с крави и руски дворянски гробове под манастирския дъб. На връщане край пътя сред нивите заварвам картина, като свалена от филм на Тарковски. Върба. Под върбата - чешма, пейка, масичка. На масичката - бутилка водка, две чашки, салатка, сирене, хляб (лаваш, безквасен, да не се бърка с хац, квасен). Не напитени. На пейката - мъж. Маха ми с ръка. Спирам. Мислех да те спра още на отиване, но не посмях да махна с ръка. Знаех, че ще се върнеш та извадих мезето да е готово. Приятно ми е, казвам се Андрей. Приятно ми е. Димитър. От България. Ах! Много ви уважавам аз българите. Ние с вас имаме много общо. За генерал Андраник нали знаеш? Пък турците ... В тоя момент изневиделица пристига още един джип. Зелен. Уазка. Слизат двама. Изот нищото чашите се умножават по две и се самонапълват с водка. Единият напомня диктатора от филма "Покаяние" на Абуладзе. Представен ми е като председател на селсъвета/совхоза/колхоза или нещо подобно. Не отронва дума. Поне се усмихва. Другият е по-разговорлив. Директор на училището. Хм. Тукашната пастирска младеж има вид на съвсем безкнижна. Аз съм бил пет години войник в Унгария. По събитията. И България я знам. А тук също снимаха филм, но не българи (българи били снимали в Санахин) ами - Атом Егоян, режисьор, канадски арменец, знаеш ли го? Виж, него го знам наистина. Даже и филма съм гледал, макар и да не го помня добре. Андраник е излязъл в почивка и не се намесва този път. Намесват се беззъба бабичка и беззъбо старче. Независимо един от друг. Предлагам им да ги хвърля в селото, накъдето подозирам, че са се запътили. Изгряват от щастие, че съм чужденец при това българин, но са в друга посока и остават смирено водката да бъде изпита и уазката да потегли с тях. Прощаваме се.

Слизам обратно в дефилето и продължавам за Дилижан. Край пътя села. Странни. Странни руси физиономии, като слези от някое платно в Третяковската галерия. Край селата гробища. Странни гробища. Дървени кръстове с покривчета. По гробищата ще ги познаете! Дали не са руснаци? Руснаци са! Още Екатерина II ги е заселила тук. Железни хора - много ги уважаваме. Уточнява жената, която съм взел на стоп от предишното село. С две торби сушена риба за ароматизиране на пътешествието. Имала е добър ден на пазара, но все нещо и е останало непродадено. Ама ти защо сега ще ходиш на хотел? У нас място - бол. Аз съм много добра жена. Имам пет деца и деветнайсет внуци. Всички са се пръснали - кой в Ереван, кой в Москва, кой в Америка. Колебая се, но все пак я оставям и продължавам да търся "хотела", за който имам уговорка. Какъв ти хотел! Посреща ме Хазар, хазяинът, художник, музикант, веселяк. Сварвам ги насред вечеря с другите гости - двойка слисани шотландци и дойка слисани холандци. Веднага се вади шише водка, чашка, прибори, акордеон. Хазар изгрява от щастие, защото останалите не са се оказали никакви пиячи и вечерта клоняла към провал. А езиковата бариера? Арменецът знае руски и назнайва френски; шотландецът знае френски; шотландката знае арменски; арменката знае руски; холандците знаят английски; българинът не знае арменски; каква порода е кучето на съседа? Поради интернационалността на компанията не смеят да се намесят нито Андраник, нито Киркоров.

Край Дилижан забележителността е Хагарцин. Симпатично незатънтено манастирче. Даже и лифт са му строили, преди да се срине социализмът. Безумен замисъл, както и да го погледнеш - седалков лифт до манастир и то само от предпоследния завой на шосето в гората, до който така или иначе трябва някак си да се добереш с рейс или кола. Нищо чудно заради такива проекти да се е сринал социализма.

А за познаването по гробищата ... Арменската култура ми изглежда твърде гробищно-центрична. Гробищата са безупречно поддържани за сметка на всичко останало, било то частно или общинско, което е виждало по-добри времена, а сега страда от немотия. Гробищата не страдат. Правят се само плахи усилия и негробищни паркове да се поддържат. Тук-там. Например поне един от шадраваните в градската градина да тече, поне в една леха да цъфти нещо свежо. Приоритетът им е по-нисък. Забелязах интересни приноси в областта на погребалния кич. Освен повсеместните портрети на места в гранита са гравирани изображения на останките от автомобила, с който се е разплескал погребаният. А в село Ря Таза ми хванаха окото гробници в ламаринени къщички, никакви кръстове или полумесци, а тук-там някой каменен кон. Мнозинството от надгробните камъни са изписани с имена на кирилица и латиница. Звучат арменски, ама не съвсем. Някои звучат мюсюлмански, ама и те - не съвсем. Странно. А няма кого да попиташ. Това е първото село, в което спирах и напук на очакванията, малкото живи души на улицата, избягваха погледа ми и шибваха магаренцата да ги отнесат с каруците по-далече от говорния ми обхват. Хм. Наложи се да проверя в дебелата книга. Оказва се, че селата наоколо са населени с зороастрианско малцинство, които бидейки хем мургави, хем езичници, минават за циганите на Армения, по неволя солидаризирали се с арменците покрай турския геноцид, но и до ден днешен не интергирани и може би неинтегрируеми. Друго гробище по маршрута беше земетръсното гробище в Спитак. Църквата си седи ламаринена, както набързо са я вдигнали след декемврийското бедствие през 1988. На много от надгробните камъни е изобразено часовниче с датата и часа на земетресението. 7.XII, 11:41.

Мислех, че съм приключил с тази тема, но тепърва ме чакаше море от покрити с оранжев лишей хачкари. Хачкари? Гравирани изящно с кръстове и орнаменти надгробни и оброчни камъни. Царството им е гробището на село Норатус край езерото Севан. Минорността на настrоеноето тоя ден идваше от облачното време и факта, че попаднах на погребение и то - голямо. Цялото село се беше събрало. А юношите край училището си упражниха чуждоезиковите знания да съставят изречението "Дай мне деньги" ("Give me money", англ., "Чиче, дай пет пари", бълг.) Искрено не очаквах и в Армения да се сблъскам с първосигнална просия при вида на чужденец. Още по-малко сред сърдечните срещи предишния ден. А хачкарите, ако разполага човек с време и душевен мир, може да им отдели много дни на съзерцание и любуване на въображението и изяществото, въплътени в камъка. Един по един. Два еднакви няма по цялото поле.

Колата ми вече не беше празна. Бях качил холандците Бас и Нинка, бакпакери, запътили се и те на юг като мен.  Научих ги да обядват с диня, сирене, хац и шпроти на пейка под паметник. В случая - на тревясалия мраморен площад в градчето Мартуни. Тук никой пресичащ площада чиновник в кметството или жалбодател не прояви интерес към същността ни и не ни покани на кафе/водка/мохабет. Хм. Изключение!

Продължихме на юг, което означваше минаване през още един планински проход, където слизането оттатък към овощните градини на Вязор Дзот е с хиляда метра по-дълбоко от качването откъм високопланинското езеро Севан. Различни курифеи на напредничавата съветска наука са си правили експерименти с горкото езеро, ту опитайки се да го източат, ту отново да го напълнят с вода, ту да го пренаселят с летовници от Чукотка. Някъде около билото си бяхме наумили да търсим трудно достъпния според всички пътеводители исторически каменен кервансарай Селим. По безупречно гладко и широко асфалтово шосе отминахме няколко почиващи кервана ирански и български тирове, но никакви стари сараи около тях. Точно под билото си харесах една отбивка, просто защото по-нагоре друга нямаше, и тръгнах по нея. Преодолях едно по-сериозно препятствие от свлачищен тип, колкото да демонстриран способностите на джипа и да разнообразя деня на зяпач говедар и... 2 км по нататък излязох на същия асфалт. Кервансараят си битуваше мирно и тихо отвъд билото, досами асфалта. Излиза, че целият проход, който днес е главна входна врата към южна Армения, не е бил асфалтиран преди две години, когато са писали книжката. Наближаваше 5 следобед, което от фотографска гледна точка е най-доброто време за посещение на манастир. Кой? Изборът е богат. Нораванк! Нищо дотук не подсказваше сред какъв пейзаж ще го открием. Тясно скалисто ждрело с топли нюанси на жълто и охра, с подсилван от залеза ефект. Като от филм за Индиана Джоунс, сниман в ... йорданската Петра. Понякога е хубаво да не си се подготвил с образи за местата които посещаваш, за да е по-силно въздействието. Тук ахнахме и тримата! След манастира реших да изпълня програма максимум. Прехвърлиме Йегегнадзор и Вайк, за да замръкнем чак в Сисиан, където да се базираме за ден-два изследване на арменския юг. Пробелмът беше как да се доберем по тъмно с кола до препоръчания хотел, без да пресечем обявения за пешеходна зона ценрален площад. Пресякохме го два пъти. А за награда ни чакаха едни шашлици, едно чудо! Арменската версия на понятието шашлик не е обичайното голямо шишче, ами цяла свинска пържола, забучена на шиш.

Следващата сутрин отмина в надлъгване с алармата на колата. За какъв дявол изобщо са си играли да инсталират аларма и имобилайзер на тая нива. Обърка се нещо, взе ме за крадец и почна да ми изключва мотора след 20 метра навъртян километраж. Така цяла сутрин. От агенцията ме посъветваха да си намеря местен електротехник да я оправи, че от Ереван да дойде някой, щяло да отнеме половин ден. Къде ти. Кой е чувал за алармени инсталации в Армения. Еле, с доста търпение, я издебнах за секунда мирясала и прибрах дистанционното дълбоко в раницата, далеч от всякакъв човешки достъп. Ще си я заключвам ръчно като хората. Пак качих холандците, защото така и така и тримата сме тук с една и съща цел - размотаване. Да не ги оставям да се блъскат по маршрутките. Беше се получило случайно, че ни остана цял свободен ден точно за тая провинция. Не бях се подготвил с много информация. Заровихме се в дебелите книги да търсим идеи. Големия манастир Татев си го оставих за 5 следобед, като си нямах никаква представа що за път да очаквам към него. А дотогава? Пещерните каткомби край село Хнордзеск. Там са живели много (много!) хора до средата на XIX век, че и през XX след едно от големите земетресения. Сега по-достъпните служат за сеновали, а по сипеистите улици на пещерния град пасат крави. Човешки присъствие изобщо не се забелязва. Слязохме в "най-привлекателния" град на южна Армения Горис да търсим нещо за обяд. Тоя път мислех да разнообразя динената диета и да седнем в някое кръчме или кафене. Не се получи. Няма! Няма каквито и да било заведения. Армениците били толкова бедни, че едно кафе да изпият навънка не можели да си позволят. Да не говорим за ресторанти. Евентуално в някой хотел, празен. Това е точно противоположно на българското разбиране за бедност и безработица, когато Всеки кисне по Цял ден в кафенето. Е, имаше едно празно кафене с чадъри в градинката, в което се предлагаше само кафе, но докато си изядем динята под паметника, кафеджията зачезна та се не видя. Нейсе. Тоя път ме помолиха да им избера и някакъв колбас. Предвид жегата, отбягнах меките и избрах някаква луканка. С вкус на овалена в къри конска опашка.

Продължихме да търсим арменския Стоунхендж, който се намирал край едно местно село римуващо се на "-хендж". Завъртях с нивата в лабиринта от стръмни, разядени от вадите сокаци между безразборно пръснатите селски къщи без ясна идея къде искам да изляза, докато не се предадох и не спрях да почукам на една порта и да попитам. Ооо, ще ви кажем къде, ама я сегичка да седнете да обядваме като хората. Дядо, баба, дъщеря, снаха и син - армейски полковник. Очевидно прескочил до техните за обедната почивка. Така си и знаехме. Изпуснахме вилица, което ще рече, че гости ни идват. Откъде си? От България. Ах, България! (дядото:) Имаше у вас един човек, дето много го уважавах. Тодор Живков се казваше! А те откъде са? От Холандия. Ах, Холандия! (дядото:) Да им преведеш, че ние сме искрено благодарни на великия голандски народ за гуманитарната помощ. ?? Кога ? След земетресението (преди 17 години, ударило северна Армения, б.д.т.). Преведох. Извади се кайсиевица, великите холандци изсумтяха гордо, че думата "абрикос" била холандска, но не посмяха да отпият. Аз пък си опитах и от мръвките - агнешки, но за съжаление желирани. А Стоунхендж? Кой ви каза за него? Ами ние, такова, от книгата ... Ей там на баира е. Отговори ни се с половин уста. Идвали научни експедиции, гледали го, описвали го. Качихме се, но нищо не забелязахме в подредбата на камъните сред природата, което да прави впечатление. Или е някаква шега, изникнала като игра на думи от името на селото, по която са се повлекли и военни, и учени, и туристи като към Царичинска дупка; или съществува някаква селска конспирация да се крие мястото от иманяри, пък били те и холандци; или иманярите вече са минали, без да отнесат камъните, но са успели дотолкова да ги разместят, че да се загуби смисълът.

А Татев? За Татев ще ви покажа пряк път, важно заяви полк. Вахтанг, само да си допия чая. Значи, оттук, после оттам, после по серпантините (с нива ще минете), после покрай летището и излизате на асфалта към Татев. (аз:) Тук има военно летище? (полк.В:) Зашо подразбираш, че е военно? Аз сам не знам военно ли е. Подсмивки и от двете страни. Тоя пряк път се оказа една от най-живописните и приятна за шофиране на джип отсечки по целия маршрут. Лошото се почна на асфалта. Разбит от трактори, каруци, ПАЗ-ове, ГАЗ-ове, УАЗ-ки, мирно орящи танкове и какво ли не през всичките петилетки, откакто е положен. И чак когато GPS-ът показваше само 1.5 км до целта, забелязах предателски промъкнала се синя ивица на картата. Река! Чието корито минава в дълбоко километър и половина ждрело. Вместо лифтче за Хагарцин, да бяха построили едно виадуктче над каньона за Татев. Ама не. Слизаш и го качваш на първа по зверски серпантини, по които (слава, Богу!) асфалт не вирее. Настигнахме и задминахме едни младежи от Израел, натоварили се с палатки на обикновена жигула. Притеснили се бяха, че прегрява. Бих се учудил, ако не го правеше. Все пак и те се добраха до горе. А самият манастир е много по-интересен отдалеч отвън, отколкото отвътре от двора, където най-забележителното е един ръждясал кулокран, от който се очаква в рамките на текущото хилядолетие да възстанови падналата при земетресение камбанария. Толкова за тоя ден. Обратно през каньона към кебапчетата в хотела в Сисиан. Лакът дълги кебапчета!

Къде да си прекара човек лятната ваканция? Малта, Барбадос, Сейшелите? Не! В Нагорни Карабах. Този топоним дълго време не слизаше от новините, но напоследък нищо не се е чувало оттам. Бях позабравил какво всъщност ставаше тогава и как свърши. И дали е свършило. Преди повече от десет години беше. Помня, че Нагорни Карабах беше населен предимно с арменци анклав в Азърбайджан. И че още по Горбачово време имаше вълнения и въстания с искания да се прехвърлят административно към Армения. Което не ще и дума беше посрещнато със съпротива от властите в Баку. После, след разпраднето на СССР, дълги години се точеше военен конфликт между двете страни, докато в някакъв момент арменците с решаваща руска помощ от въоръжение биха и превезеха областта. По традиция от Лениново и Сталиново време Москва дотогава беше толерирала Азърбайджан. Днес по световните политически карти Нагорни Карабах си седи като островче в Азърбайджан, но на място се оказва, че арменците са го превзели и то така, че да се свърже плътно със самата Армения. Обявили са го за отделна независима държава, която само те официално признават. Имат си отделна администрация, изборна власт и знаме, но армията им е обща, а най-външните граници - към Турция и Иран ги вардят руски ганичари. За по-голям душевен мир.

Освен руските граничари в Аремения си е жив и Дядо Ивановият синдром. Ние, казват, няма къде другаде да ходим. Ако не са руснаците, турците да си ни изяли с парцалите. Лесно ви е на вас там с разни европейски съюзи и НАТО, но нас това тук не ни лови. И у нас, казвам, има военна повинност, но всеки гледа да се отърве. А, не ще и дума и у нас е същото. Ама в България най-лесно е да те освободи доктора. Какво? В никакъв случай! Тук, ако те пишат инвалид, е такова срамно клеймо, което ще ти седи цял живот на челото и никъде няма да те приемат, нито работа ще си намериш. А, де? Дей гиди натовска и европейска политичска коректност!

За Нагорни Карабах, ако фамилията ти не завършва на -ян, на теория трябват отделни визи. И ще ти ги поискат, ако рачиш да спреш на по-големия от човешки бой знак STOP на граничния пункт. Агоп не спря и никой не ни обърна внимание. Агоп е ереванчанин, шофьор по призвание и туристически гид по неволя, който ми беше препоръчан да го взема със себе си за всеки случай. Не само че го взех, ами му въчих и волана, за да ми останат свободни ръце за фотоапарата. Първата спирка беше Шуши на един хълм, 10 км над столицата Степанакерт. Постепенно започнах да осъзнавам, че всичко в тази област-държава трябва да се разглежда в конеткста на отминалата неотдавна война. Тогава Шуши го държали азерите и ползвали църквата като недосегаем склад за боеприпаси. Естествено арменците не са я обстрелвали и е оцеляла. Самите азери впоследствие са изчезнали. Яко дим. Всъщност - прочистени са! Етнически и религиозно. До последния чоек. Домовете им си седят празни и се рушат. Ако сега ида при кмета, разправя Агоп, и си направя устата за заселване тук, не апартамент, а цял блок ще ми предложи да си избера и същия ден ще имам нотариален акт и регистрация в паспорта. Явно обаче няма наплив, макар прочистването да е действало и в обратна посока. Де що е имало останал арменец в Баку, е изселен в Карабах. Ама нещо с поминъка куцат нещата. Диаспората им е асфалтирала едно-две шосета, тук-там се забелязат плахи кълнове на незначителни инвестиции. Предимно в Степанакерт, който изглежда плътно населен. Агоп нещо се начумери, че вместо църквата  (голяма, но сравнително нова и незабелжителна) обърнах повече внимание на пустите домове. И осквернениете мюсюлмански гробища с повалени и натрошени плочи. И рече да ме води на манастир, за което ужким бяхме дошли тук.

Да, ама сбърка пътя! По-точно - потърси обходен път от изток, макар и двата манастира да са далеч на северозапад. Отминахме крепостта Аскаран, снимахме се край танк-паметник, гордо насочил оръдие на изток, и излязохме на пусто широко поле. Планните се разтвориха в просторна низина към хоризонта, зад който някъде се падаше Баку. По шосето зачестиха дупките, а се разредиха автомобилите. На практика изчезнаха. Затова пък се появиха табели "Разминировано", подозрително поставени на неравномерни интервали една от друга. Сред пейзажа зачестиха и останките на разрушени домове. Първо - пръснати широко по полето, после сравнително близко една до друга, после още по-нагъсто, двор до двор, после стена до стена. Изведнъж ме озари и стресна истината къде се намирам. В една своеобразна задкавказка Хирошима.

А аз си мислех, че съм виждал опустошение! Не бях виждал сравнен със земята град. Азерски. Целият! С изключение на джамията. Разбрали сме се, те да не ни рушат църквите, а ние да не им бутаме това там, дето се молят в него. Цитат. Всичко останало е разрушено без всякаква милост.  Градът е (бил!) Ахдам, с население над 30 000. На картите даже не е в Нагорни Карабах, а на безспорна азерска територия. Нямаше начин! Много близко е до Степанакерт. Трябваше да го вземем, макар и да си беше азърбайджански. Ама не сме клали. Пуснахме цялото цивилно население да се изнесе, но когато те докараха вместо цивилните омоновци (специални вътрешни войски със съветска школовка), не ни мигна окото и ги помляхме. Хвали се Агоп. Години са минали. От Ахдам са останали само купища тухли, които бавно и полека се изнасят към Степанакерт и Армения за строителен материал. Сред тухлите край джамията, на нещо, което може би е било градки плошад, пасат свине. Повсеместните арменски свободно пасещи полудиви свине. Дали е гавра или просто ирония на времето ми е трудно да реша. Фронтовата линия е навътре в Азърбайджан и там ще си остане, продължава Агоп. След още десет години и тухлите няма да ги има, и мините, и тук ще расте пшеница. Никой няма и да помни, че е имало град и ще се диви на двете оцелели, но неподдържани минарета. По-късно щях да чуя и по-надъхани оправдания за разрушенията от двама студенти карабахчани, които ме заговориха и поканиха на кафе пред Народния театър в Ереван. Това си е историческият арменски град Тигранакерт! Кога по-точно се е казвал така? Всъщност - никога, но земята си е исторически арменска. Без повече коментари от тяхна страна. Или ищах от моя да се шегувам за двете или трите морета.

По-нататък из Карабах видях много. И древни манастири - Гандзасар и Дадиванк ; и кичозни нови хотели в стил параход-папагал; и гори; и езера, и планински реки. Хапнах карабахска диня, минах по целята дължина на разбития от танковете път по пролома на река Тартар; качих 2400-метровия превал на прохода Зод; ядох карабахски шашлик, който е по-щедър от арменския; наливах си бензин от пластмасови кофи и легени; лафих си с карабахци, които странно как говорят руския без акцент и знаят кога и как се ползва женският род (ще рече класическият арменски акцент е просто поза); но ... най-силно впечатление си остават руините на Ахдам. Киселината от видяното някак си изби в поведението и реакциите ми тоя ден и май успях да издействам уволнението на пияницата нощен пазач на мотела заради ненавременни опити да завърже разговор и се лепне на запивка.

На връщане, вече в Армения, си намерих обективен повод за вкисване, след като една непредвидимо колко дълга отсечка от обещания добър асфалтов път по източната обиколка на езерото Севан на практика се стопи в бабунарник, не разрешаващ повече от 5-10 км/час при това с непоносимо друсане. Хапнахме малко езерна риба по нощите и в Ереван пристигнахме благополучно малко преди полунощ.

Неделя. Мислех да си почивам пешеходно по центъра, но още от сутринта ме смъдна, че е грехота (грешни пари) да съм си наел кола и да не я ползвам. А и още не бях срещнал Арменския поп. Заварих го в Гегхард - най-посещавания манастир в Аремния. Атмосферата е малко като на Бачково - много хора, много срегии. Но не е цигания. Сергиите предлагат предимно козуначени погачи и орехови балсуджуци. В манастира се разхождат овце и кокошки на каишки, за които наивно помислих, че са докарани да изкарат на стопаните си по някой драм от туристите. За цяла седмица не бях разбрал, че тая страна не е покварена от туризма. Хората си бяха дошли водосвет да си правят на курбана. В църквата, забележителна с плана си на комплекс от църкви, по-новите (а не по-старите!) от които са издълбани в скалата, беше пълно с народ, включително две-три съвсем малки групички чужденци. В катедралата единият арменски поп, натруфен по испанска мода от времето на Великите географски открития, си четеше литургията, а другият, в качулато расо, се беше приютил е едни кьошенце на сводестия каменен притвор и венчваше двама млади в семейна компания. Невзрачен ритуал спрямо видяното по арменските Гробища.

 Д.’05

 Июстрации: Армения 2005 и Нагорни Карабах 2005