Гребеш си из Кралския фьорд на о-в Шпицберген. На три метра отляво те изпреварват група бели китове (белуги) и те поздравяват с шумно издишане през темето си; насреща ти летят тлъсти дебели чайки, опознават те отблизо и отбиват в последния момент, преди да са се забили в челото ти; от плаващи парчета лед ти се усмихват многозначително под мустак излежаващи се мързеливи тюлени; семейства гаги прелитат покрай греблата ти, не толкова, защото са обезпокоени, а за да ти се изфукат как го могат бръснещия гъши полет; наблюдаваш любовната игра на скупчили се в гълчави колонии тупици и на усамотили се с гумена моторница в тихо заливче зоолози; опитваш се да разпознаеш още най-различни нехарактерни за умеринте ширини морски пернати (кое ли от всичките се казва буревстник?) Вълни няма никакви. Нито вятър. А фьордът е открит на запад чак до Гренландия. И още е юни. Лятото едва е започнало...

Ако цената на няколко дни прекрасно време за гребане из този райски кът на Арктика е минимална доза глобално затопляне, наводняване на Англия, опожаряване на Гърция и потъване на Венеция, то би могла да ни се стори съвсем приемлива. Всичко е относително. Единствен от присъстващите явно и шумно несъгласие с тази теория изразява Ледникът, късайки с гроход парчета от бялата си плът в отчаян опит да предизвика цунами и докаже правото си на живот. Подаването на ледниците е по принцип сезонно явление, но в наши дни зимите не са достатъчно дълги и студени за пълноценно възтановяване. Нещо, което на карта от преди има-няма 20 години е било полуостров, скован от две страни в лед, днес си е пълноценен остров, който с лекота и благородни гребчийски мазоли обиколяш за един ден с каяк. Със спиране за почивка и разтъпкване в опустелия Нови Лондон (също познат от някои топографски карти като село Мансфилд), където някакъв екстремен венчър-капиталист преди около век разчоплил мраморна кариера, докарал тежка техника, релси, парен локомотив и вагонетки за разработката и, докато при първата пратка в топлите страни мраморът не се разпаднал на прах. Не бил свикнал на горещини. Железницата така и си седи зарязана да ръждясва сред пейзаж от пръснати мраморни блокове (по-точно - буци), одушевяван от добродушни хрупащи саксифраги северни елени. Саксифрагите са растителната гордост на Шпицберген - приспособливи и към най-хладните лета лилавички цветенца. Със среден ръст от порядъка на мъховете. Много по-висока на бой растителност не се среща, но пък големият брат Сибир праща редовни доставки на носещи се свободно по Ледовития океан горски трупи. От които пионерите на острова като въпросният Мейнсфилд, са си строили колиби. Колибите си седят и до днес в качеството на полярни заслони, заредени с провизии, горива и алкохол, достатъчни за оцеляване на изпаднал в беда ловец, трапер, или чиновник в островната администрация през зимата. Туристи не са добре дошли на трапезата в заслона. А белите мечки не задават въпроси и приядат ли им се сухи макарони, нараво влизат в килера. Не задължително през вратата. Един от заслоните го заварихме прясно посетен от мечка. За по-пряко си беше пробила път през клозета, подритвайки чинията в дерето. Като би казал Шопа - то баба им и дядо им на съвременните трапери все с клозетни чинии са си обордували заслоните.

А за железарията - наистина на днешното правителство не му остава нищо друго освен да обяви ръждясалия въргалящ се скрап за паметник на културата, за да оправдае присъствието му в островния ландшафт. Много малко вероятно е в обозримо бъдеше да мине оттук табор доброволци, които да го натоварят на каруци, та били те и кучешки, и предадат за вторични суровини. Правилото обаче е такова, че защитата от държавата се простира не само върху изоставени ръждясали локомотиви, ами и върху изоставени ръждясали пирони. С други думи, ако си стъкмиш огън с греда, в която има забит пирон, извършваш сериозна простъпка. Стига пиронът да е добил давност на ръждясване. Която за норвежката страна е 60 години. По-пресните боклуци си се считат за боклуци и се очаква да ги прибереш със себе си в цивилизацията. Как ще познаеш колко е стар пиронът, си остава твой проблем. За руската страна давността е явно 60 минути. Поради което всичката ръжда от Сталинско до Путинско време си седи на показ.

Бивакувахме две нощи в базов лагер с няколко спални палатки и една голяма кухненска. Нощем около спалните се простира на метър височина една нишка, която при перпъване в нея на бяла мечка, задейства фойерверк от първи род (нещо като химикалка която изстрелва топче, което пука на 5 метра във въздуха), който се очаква хем да разубеди мечката, хем да събуди водача, въоръжен с по-сериозно оръжие за всеки случай. Че мечките ще ни надушат от съседния остров, опасенията не бяха никак безоснователни. Кухненската палатка в началото на сезона беше нещо като рог на изобилието. Дори шампанско имаше! Специално набавено за двамата младоженци в отбора - германееща се новозеландка и новозеландеещ се баварец, фенове-зрители на спорта стрелички (darts, англ.), избрали точно пустите Шпицбергенски фьордове за сватбено пътешествие.

На третия ден натоварихме спалните чували и провизиите на лодките и потеглихме на по-задълбочено изследване на бреговете на фьорда и ледниците. Като сутринта за разтъпкване и на долните крайници, които в каяците закърняват, се изкачихме до темето на най-малкото братче на всички околни възвишения, позволявощо достигане без помощни технически средства от рода на котки, пикели и въжета. Гети биха се оказали екстра удобство, но и с пълни със сняг обувки се преживява. Простор. Гледки. Снимки. ..

Двудневната "експедиция" мина покрай челата на три отстъпваши ледника до плажче с езерце. Че избраният бивак бил резерват за птици, водачът Гер Арне се усети, чак като бяхме разтоварили всичко и попили биричката. Разумът и мързелът да се местим на поне още 5 км надделяха и остнахме до сутринта. Не само че не обезпокоявахме никакви птици във видимия хоризонт, ами затъжили се за светски живот еленчета и лисици ни навестяваха през нощта да ни огледат и изкоментират помежду си. Мечки бивака ни не постиха. . Но за да сме сигурни, седяхме нощна стража. Ето такъв наряд не бях давал - дневален по бяла мечка. Нощ всъщност нямаше. Опасността да ти изгори носът на слънце беше напълно реална, ако не се увиеш презглава в спалния чувал. Чак на сутринта Гер Арне си дочете инструкциите и установи, че резерватът всъщност не бил за птици, а за цветя, които отдавна бяхме изпотъпкали. Нищо рядко обаче - същите саксифраги които се срещат под път и над път по острова (Много неподходяща поговорка. На остров с площ по-голяма от Белгия, пътищата са всичко на всичко 40 километра, включително коларските).

Час по-късно се застигнахме с една моторница зоолози и Гер Арне гузно си призна къде е бивакувал. На което онези го изгледаха учудено, не разбрайки добре проблема. И те точно там бивакували. Без да цапат, разбира се.

Гер Арне беше расов викинг, нарекъл синовете си на викингски богове. Призна се в умерена неграмотност и на двата норвежки книжовни езика[1] и още от началото заяви, че няма чувство за хумор и не разбира и не ползва изразните стилове ирония и сарказъм, при които “мислиш едно, а казваш обратното”. Помоли и ние да ни ги позлваме. За тяхна чест англичаните проявиха старание да се съобразят, но бидейки англичани, им беше много трудно и на няколко пъти се изпуснаха. Впрочем - и аз също.

Англичаните бяха Патрик и Тимоти. Патрик се представя за светило в областта на здравословното хранене. Приятен събеседник, стига да не го оставиш да навлезе в подробности за златните правила на Диетата с главно Д. (или май беше главно Г. и Л.). След като в третото правило застреля от упор любимото ми за закуска манго, защото съдържало не знам си какъв процент захар с незнам си какъв гликемичeн индекс (по задълбочени изследвания върху ко-релациите с градиента на глобалното затопляне, предполагам, тепърва ще се провеждат), изпитах небезоснователни подозрения, че в четвърто правило ще се посегне и на светая светих – динята и сиренето - и не ми оставаше нищо друго освен да превключа на турбогребане и да го оставя далеч назад. И Тимоти – и той си вади хляба (рибата) от мътните води на кризата на средната възраст у английската дребна буржоазия (горна средна класа, англ.). И назнайва шведски дотолкова, че с две скопосани изречения успя да заблуди норвежката келнерка, че цялата маса сме и комшии, та после трябваше да се обясняваме.

Норвежка келнерка? Изненада! Целият екипаж на корабчето беше съставен от норвежци, напук на очакванията, че в Северните морета слугуват предимно източноевропейци и източноазиатци. Явно не всеки в Норвегия драпа за висше. А може би наистина това си е в реда на нещата за норвежците, които някак си са прескочили индустриалната ера и предхождащото я Просвещение. Вече стана дума за грамотността. То и аз не блеснах с особени умения по норвежко четмо. На половината картички с бели мечки пишеше Svalbard, а на другата - Isborn (със зачеркнато О като нула на езика BASIC за Правец-82). И аз си рекох, че Isborn е някакъв остров от архипелага, пък то се оказа, че просто значело бяла мечка. За сравнение в руското селище Баренцбург, за което тепърва ще стане дума "Белый медведь" е име на ... бира, която се предлага в лавката за чужденци.

Норвежците не са прескочили порива на европейския национализъм, но поради закъснението от около стотина години, поривът им е избил в малко пресилено разбиране за стойността на националната идентичност. Мори ги и лека форма на изолационистки комплекс. Водещ до странични ефекти да се преименуват изградили си име по световните (включително и норвежките!) географски карти архипелази. А именно – Шпицберген на Свалбард - топоним с неизяснени географски координати, бегло споменат в някакви викнигски саги от времето на колонизирането на ... Исландия. За сравнение - на руснаците още не им е хрумнало да преименуват съседния архипелаг Франц-Йосифова земя на Йосиф-Висарионовичова.

То не било чак толкова лошо да ходиш по крузове. Макар и само за три дни. Все още имам скрупули, че го правя в активна възраст, но пък докато стигна правилната, от ледниците може да не е останала и следа. Но нали все някак си трябваше да се доберем до Кралския фьорд, където да разтоварим каяците. Глезят те с разни вкуснотии, включително китско печено[2], а докато вечеряш, зад илюминатора ти се редят ледник след ледник. Тук-там чайка. Тук-там морж. Тук-там бяла мечка. Ужким видели. Аз обаче я проспах. Да вземе да се мерне на брега към три следобед - час за сиеста в каютата на корабчето. В която каюта можех да вляза или аз, или раницата, но не и двамата наведнъж. Чарът е да плаваш именно на такова малко, старо, замиселно за следвоенна пощенска служба корабче, вместо на грамаден грозен средиземноморски хотел на вода, каквито с вълните на глобалното затопляне са почнали да проникват даже и до Шпицберген. За потрес на гордите стари аристократи - ледоразбивачи.

Та с корабчето стигнахме и до ледника 14 юли, и до ледника Монако, и до острова с моржовете, и до залива Магдалена. Където, наместо изтребените от британците, холандците и французите още през втората половина на XVII век китове, в морето поплувах аз. Гол на 79.5 градуса северна ширина и значително по-малко градуси Целзий. Потопен във водата никакво глобално затопляне не се усеща. Ама съвсем никакво!

Добре би звучало да се похваля, че за да се кача на корабчето, до пристанището на Лонгиърбийн съм се добрал с шейна с дузина впрегнати кучета. Истината е, че просто се потвърди теорията на баща ми, че нищо атрактивно няма във возенето на "атрактивно" превозно средство, било то датски (или податчен) трамвай с конски впряг в Калифорния или норвежка шейна с кучешки впряг в Арктика. Още повече, че при липса на сняг през лятото се ползва колесна шейна (разбирай - каручка), което изглежада глупаво и отвън и отвътре. Просто им даваш шанс да изкарат някой лев, докато си разхождат кучетата. Тоест - даваш лева, който не е точно лев, а трицифрен брой норвежки крони.

А до самия архипелаг се бях добрал, естествено, със ...

Олимпийско-нобеловата столица Осло ме беше посрещнала на отиване с усукани спаначени бюреци и засукани еритрейски проститутки, които ти се хвърлят посред бял ден (пардон - бяла нощ!) на кьошето и не те пускат, освен ако не вложиш известно у/на-силие в отскубването. На връщане градската среда се беше разнообразила с екстравагантно-пъстър хепънинг по случай седмицата на гейската гордост пред кметството и бозаво-дрипаво нощно бдение на афганистански хъшове пред парламента. За повече наблюдения не беше останало време.

Малък свят - глобално село. На летището в задполярния норвежки град Трюмсьо си намерих сръбски вестник и срещнах стар английски познайник с тамилска кръв и физиономия. Двете явления са взаимносвързани. Раджив ме забелязал първи и се убедил, че съм онзи българин, с когото петъци наред си е пил на крак бирата в лондонското сити, именно защото съм четял вестник на кирилица. Че сръбската кирилица не е съвсем читава и че всъщност четенето на статията за вдовишкия период на Jованка Броз ми вървеше бавно и на пресекулки, не можеше да се очаква от него да усети от през някоко маси в кафенето. Разприказвахме се. Неговият повод да се навърти тъдява бил трюмсьонският маратон. Избягал половината. Не знаех, че толкова на север са популярни маратоните по бягане. И тук се усеща пръстът на глобалното затопляне. Знам за Стокхолм, което е много по на юг и където се бях засилил преди години да потичам, но ... пусти артритни особености. На Раджив пък Шпицберген нищо не му говореше като географско понятие. Разбрахме се да се видим някой ден. Самият град Трюмсьо може да се охаракеризира напълно с една дума - Playstation. На чаршията имат няколко многоетажни магазина - храмове на въпросната система занимавки. По-големи от католическата, лутерантската и Арктическата катедрали взети заедно. Изглежда зимата е тежка, хладна и тъмна, а времената на пионерска жар и норвежки национализъм, асоциирани с местния герой Раул Амундсен, са вече са безвъзвратно отминали. Алтернативата е или плейстейшън, или алкохол (северно сияние се поддържа от клатушкащи се по улицата сияещи чичковци), или и двете, без значение от цената. Докато имат петрол, норвежците ще могат да си позволяват да пият. Аз си позволих да похапна сьомга с къри и гледка към пристанището и въпросната Арктическа катедрала, архитектурно творение на Ян Инге Ховинг от 60-те с характерем островърх A-образен силует, напомящ алпийска хижа. Снежната покривка в града по сведения на таксиметровия шофьор стигала до 2.40 м. Добре, че повечето къщи имат поне втори етаж

А в сръбския вестник се коментираха споровете не демократичната сръбска общественост дали да се прекръсти голям белградски булевард на убит пишман-демократ (Зоран Джинджич) или на световно издирван военнопрестъпник (Радко Младич).

Главиният град на Шпицберген. Плътна ниска облачност. Кални преспи. Странноприемницата е стерилно чисто бившо миньорско общежитие с комунални клозети и пантофен режим. Пускам си един душ, след което старателно подсушавам пода на банята с нарочно оставеното за целта пособие с гумена изтривалка, като за автомобилен прозорец. Веднага излизам на улицата. Хладно е. Разминавам се с работници и дечица, увити в пухенки и вълени шапки на върха на полярното лято. Няма много движение. Пред всяка къща са паркирани под чергила реактивни шейни. Чакат първия сняг, за да се пробудят от летния сън. Една от тях прави впечатение. Защото е на колела. На къщичката на собственика и се мъдри табела, че този паркинг е резервиран изключително за марката Harley Davidson. А от прозореца се вее знаме на ФК Ливърпул. Графити "Само ЦСКА", както на стената на един хотел в Лондон ли беше, в Ливърпул ли, не се забелязват. Всъщност никакви графити и прочие предизивкателства срещу градския уют не се забелязват. И да има хулигани, явно избиват скуката си другояче. Например с изнасилване на съученички. Случвало се и травматизирало малката общност островитяни. Които били около 2000, 400 от които ги поема училището. Просто защото хората идват тук в най-активната си възраст, когато децата им растат. Но не ги раждат тук. За раждане летят до континента. Също и за пенсиониране. Броели се на пръсти ексцентриците, решили да изкарат старините си тук. Бидейки наясно, че след смъртта си така или иначе ще бъдат пренесени на континента, защото природата на острова не разрешава погребенията. Инвестициите в погребални агенции на острова отдавна са пресъхнали, след като се установило, че пермафростът (вечната замръзналост), който почва от няколко педи под повърхността някак си успявал да изхвърли напролет трупете от гробовете им. Налагало се да ги прехвърят на континента. Преди скелетите да са добили давност на културен паметник. Става ясно, че в Лонгиърбийн са малко чалнати на темата с култутно-историческите паметници. Стига се до реставриране, тоест издигане наново на паднали от старост дървени стълбове на отпреди десетилетия излязла от употреба въжена въглищарска линия. Лошото е, че реставраторите не владеят майсторлъка на старите майстори и реставрираният стълб е на няколко места укрепван и закърпван с допълнителни греди, докато се задържи изправен. С което в очите на страничния наблюдател се губи всякакаква автентичност. Нейсе. Жителите не са само норвежцки. Напротив, компанията е много шарена и като етнически произход и като поминък. До неотдавна са били предимно копачи на въглища, но днес се занимават и с научни изследвания, туризъм, обслужване и др. А откак се помни, островът е дом на самотни ловци на диви полярни животни. Ловът на някои от тях е ограничен, но не и съвсем забранен, именно за да се поддържа и този емблематичен за севера поминък. Статутът на острова е такъв, че всеки гражданин на държава - страна по Шпицбергенския договор от 1920 год (България е) може да се засели и да си намери занимание, без нужда от норвежки визи и прочие разрешения. Свободен е да отвори всякакъв бизнес, стига да не е военна база. И се радва на безданъчна среда, но и на космически цени на всичко, доставяно от континента. И на шестмесечна полярна нощ, служеща предимно за осигуряване на запълването на капацитета на училището идните години.

Все съм си мечтаел да попадна в потънал в сажди северноруски тежко индустриален град-лагер. И както си имах няколко бленувани такива местенца в Сибир, взех, че го намерих на норвежка земя. Баренцгург. По пушека ще го познаете. Плътен, черен, на кълба, трудно може да се объркаш в посоките, още по малко през полярния ден. Лонгиърбийн и Баренцбург - две поселища на един и същи остров със сходна история и поминък - трудно биха могли да бъдат по-различни. Два свята-антиподи на една ръка разстояние. И споделящи една пощенска кутия. Чеврена, кралска, норвежка. Но пликовете са писма са различни. Руските са си съвсем по руски стандарт с култовите подсказки “Куда?” и “Кому?” и 6-цифрено поле с точици за свързване за изписване на пощенския код и изглед на селището, но без пушека. Докато в Лонгиърбийн викат дизайнер от континента да реши коя къща как да се боядиса, в Баренцбург саждите от ТЕЦ-а край открития склад за въглища насред централния площад решават въпроса по бързата процедура. Вярно, ТЕЦ-ът е полезен, защото топли водата и къщите, но и в Лонгиърбийн водата и къщите са топли, пък дим и сажди няма. В Баренцбург Ленин си седи на площада между църквата и опушения калкан с избеляла (по-точно - почерняла от саждите) фреска с олимпийски мотиви от 1980. Черният комин-виновник се опитва да се скрие зад друга по-нова фреска с брезички, но то е все едно да скриеш жираф в просена нива.

Въпросът за смисъла на въгледобива седи отворен. За какво ли са им въглища и на едните, и на другите, след като си имат петрол. А на руснаците каква им е далаверата да субсидират Баренцбург на норвежка земя? Всичко е политка. Няма начин британскте мини да са били затворени от нерентабилност още по Тачърово време, а задполярните да са рентабилни и днес. Инерцията от Втората световна война просто не би могла да е чак толкова силна. Но инерцията от Студената си действа и, съдейки по новините за развяващи се национални знамена на дъното на Ледовития океан, нищо чудно да се възроди и да престане да бъде просто инерция. И да се изстържат от ръждата някои по-специални оборудвания за “гражданските” вертолети в хангара. Според общоприетите слухове, Съветският Съюз бил подходил малко по-разкрепостено към ограничението за военна техника на Свалбард. Справка – класическата депеша на ТАСС за действията на мирно орящите трактори по китайската граница. Разликата между текущата и социалистическата версия на руския военно-стратегически въгледобив е, че в днешната има пикантен нюанс на държавно-мафиотска симбиоза. От държавата - стратегията и субсидията, за мафията - приходите от продажбите.

Между миньорите и туристите е в сила сгрог и неумолим режим на апартейд (разделение, афр.). Нерегламентирани контакти не се окуражават. За което помага и фактът, че туристите рядко разбират руски и са напълно доволни от беседата и заучените майтапи на иначе приветливия професионален гид с чаровен, даже пресилен руски акцент на английския. Във всеки случай улиците и църквата посрещат туристическите корабчета пусти, а ако случайно се мярне някоя заблудена сянка, набързо се потайва в най-близкия двор или вход. Всъщност улици в множествено число няма. Има само една и тя се нарича "Главная". Хора са оставени да дежурят само там, където от туристите се очаква да оставят пари - пощата, музея, лавката за чужденци (различна от лавката за руснаци), магазинчето за сувенири, всичките държани от Вицекраля за Шпицберген от компанията майка Арктикугол. В Баренцбургския Поморски музей всичко е препарирано и подредено педантично строго класифицирано. Включително животното овцебик, което помня, че ми беше разпалвало въображението от една детска руска книжка с картинки от "Омагьосаните острови" в компанията на галапагоски игуани, тасманийски дяволи и комодски дракони.

Да се общува може евентуално с танцьорите. Млади момчета и момичета, много от тях от Украйна и Молдова, проклинащи съдбата, че ги е запокитила в крепостничество точно за Арктикугол. Този, с когото се разговорих, на външен вид по пасваше за абсолвент в Донецкия институт по изчислителна техника, нежели за копач на въглища под вечния лед. Долови се единодушие - животът тук е кошмар, но сме дошли заради парите; спестяваме цялата си заплата от $150 на месец. За сравнение миньорите в норвежките мини изкарват над $6000 плюс разни други социалистически бонуси и без данъчната тежест на континентална Норвегия. В Баренцбруг няма демокрация, няма развлечения, малко са посмели да си доведат жените. И на всичкото отгоре миньорската им повинност включва и дежурства по песни и пляски - два пъти в седмицата ги карат след смяната да играят казачок. А норвежките туроператори не остават длъжни на апратейда и отвръщат на подозрителността с подозрителност. Не разрешават на туристите да се качват на руски автобуси (чунким има къде да се иде с автобус), защото ... нямали регистрационни номера, което подсказавало ... липса на застраховка. Тези два свята трудно ще заговорят скоро на един език. Колкото и да се хвалят, че си живеят в дружба и разбирателство и веднъж месечно си разменят визити за по мач хокей на лед. Или баскетбол.

***

След всичко описано сядам в една от няколкото кръчмички в Лонгиърбийн да пиша картичка. Сюжет: Гладна бяла мечка се опитва да си задоволи глада с красива птица - полярна разновидност на обикновена чайка[3]. А докато пиша картичката, похапвам пушено тюленско с лук и оценявам някои странности в представата на лонгиърбийнчани за кръчмарски уют. Върху цялата отсрещна стена е изрисувана застреляна бяла мечка, лежаща в локва от собсвтената си кръв на леда (Чукча задава въпрос: Кой сега носи мечка?). От другата стена ми се усмихва Амундсен от пожълтяла фотография на кораба Фрам (по-известен от кръстословиците като кораб на Фритьоф Нансен). А от третата ме гледа строго Света Троица на комунистическото учение - Маркс, Енгелс и Ленин.

А то вместо картичка, се получи пространна сводка.

Оставаше ми единствено да проверя на място температурата в една от двата милиона финландски сауни (за пет милиона население) в недалечно Хелзинки, където квартални чичковци с големи шкембета се зареждат с по 12 бири, които изпиват и изпотяват, четат квартални вестници на шведски, а после ги коментират тихо и немногословно на майчиния си финландски. “Стереотипните” тихи финландци, заглушавани от далеч по-гласовитите участнички в пренеслите се и тук улични тържества на гейската гордост, упражняващи целия речников и извънречников запас мръсни и мъжемразки думи на същия тоя странен неиндовропейски език. Заглушавани от своя страна от черноризкото (по-точно – чернотенискo) тържество на музикалния стил хеви-метъл в градския парк. Звукова картина, сред която някак си успяват да намерят своята ниша по кьошетата и музиканти с руска кръв от Петербург и Талин, свирещи Вивалди на маримба и Ървин Бърлин на тромет. Че даже и “Хоро-стакато” на Динику – Владигеров.

Д.’07

Илюстрации:

---