Домосед - избрани пътеписи

 
Домосед - избрани пътеписи

 
Рейтинг: 3.00
(166)
Сводки
Връзки
За контакти
Новини



Сводки / Елинико

Елинико
24.05.07 17:40

Автор:Домосед
Гърция

 

Кратка сводка за великденското гръцко моренце, историческите камъни, хазяите, андартите и българската следа.
Направихме едно траверсче с кола от Атина до Солун през Пелопонес, Епир и Македония. Всъщност единственото къпане в море се произведе на чакълестия плаж на новия град на Монемвасия с изглед към "гръцкия Гибралтар" - самотна скала, свързана с континета с тесен провлак. На която се намира добре запазен и добре поддържан средновековен град с византийско, венецианско и отоманско наследство, в който се влиза през врата, колкото за гараж на лека кола, която можеш да си заключиш с най-обикновен ключ. Съхранена е само "долната", търговската част на града. Там се строят и нови къщи, но както из цяла Гърция, се спазват много строги правила новите къщи да не развалят общия изглед от пощенските картички. Всичко което е било построено зад крепостоните страни горе на скалата, отдавна е отнесено от времето. Освен подозрително добре запазената църква Св.Богородица Одигитрия (Пътеводителка). Или Св.София, според други писмени източници.   
На брега похапнахне великденското агне с карантийките за предястие и баклава за десерт. По една тента на самия плаж с обли камъчета. Чевермето беше с (доста!) пари, но пък ни черпиха с червени яйца в село Леонидио, където изкарахме Великденската нощ в единствената вехта туристическа спалня, не променяла фирмата си, дюшеците и кранчетата в банята, най-малко от времето на Черните полковници. Точно срещу църквата. На първи балкон за нощната служба! Свещи носеха всички, но не забелязахме обаче никой друг освен нас да се чука с червените яйца. Може би го няма в тяхната традиция, а и пиратките без друго биха заглушили всякакво чукане. В Леонидио се хвалят (с огромна табела на мегдана), че говорят цаконски. Цаконският произлизал от древния спартански вместо от древния атински, което ще рече, че бил толкова различен от книжовния гръцки, колкото, да речем, полският - от българския. Ужким едната от великденските служби била изцяло на цаконски. Не бих коментирал без нужните езикови познания. "Христос Анести" си звучеше по същия начин (опитахме да понаучим някой и друг грък на църковнославянската версия с "Воскресе", но половинчат успех постигнахме чак на другия ден на бензостаницята в село Алепохори). А книжовен гръцки май е доста размито понятие, съществуващо в най-малко две официални версии, едната по-динамично развиваща се, ако не броим старогръцкия, който също се има за културна норма. Гърците сами са си създали проблеми от най-ненужно естество. Освен другото и те като нас нямат общоприет стандарт за транслитерация на латиница. Нито на китаица. Макар и да правеше опити, собственикът на спалнята в Леонидио нямаше вид да владее други езици освен гръцки и цаконски, но това не попречи да се проведе пълноценен диалог. На уточнението, че не сме руснаци, а българи, реагира с едно красноречиво "It's OK", подкрепено с изражение на дълбоко съчувствие: "Не се притеснявайте. Случва се".
От античните камъни по трасето обърнахме внимание само на Стария Коринт и на зевсовото светилище Додони край Янина. В Коринт сред развалините са изправили три колони да ловят окото на Туриста. Любопитно, че точно тук не са намерили колони с коринтски стил на капителите, ами ... с дорийски. Надморската височина, гледката, кладенците, жълтурчетата, джамийските руини и трите вложени крепостни порти от византийско, франкско и османско време на Акрокоринт са по-голямата атракция. В Додони всички легенди се въртят около дъба, под който седял оракулът. За голяма изненада не забелязахме съвременните гърци да са нарочили запред туристите съвременен дъб, че седи там от Зевсово време. Съвсем би им било в стила. Тоя ден (Светли вторник) направо бяха загърбили всичкия туризъм, окачвайки катанеца на целия археологически ансамбъл. Сгоден случай да снимаш внушителния античен театър без жива туристическа душа по трибуните, с цената на просто прескачане на оградата. А после, ако с колата се заблудиш в търсене на панорамния път към Янина попадаш в планирано и регулирано по всички правила на Евклидовата геометрия гето за албански бежанци. С изпокрадени улични табели. Но пък пътеводният дух на Зевс (или на Хермес?) си витаеше наоколо и от втори опит пътят беше намерен.
Между Коринт и Леонидио се отбихме в Нафплио и Микена. В Нафплио се разбира какво е минавало за модна столична средиземноморска (егейска) архитектура в средата на XIX век, когато един от първите им крале германци си го е избрал за столица. Така го беше прехвалила книгата, че си представях нещо тежко поне като Ница. На място разбираш, че прилича на Ница, колкото Русе на Виена, но това не го прави по-малко уютно място. Напротив! Много симпатично градче с крепост, ярко оцветни сгради с цитруси по балконите и цял ред гълчави кръчмички и кафенета с гледка към морето и изникналата от него венецианска кула насред пристанището. Единствениият кусур беше, че октоподите бяха жилави, а сардините от консерва даже не си бяха играли да ги претоплят. Жалба за Португалия, където ги сервират винаги прясно печени.
В Микена пък отдадохме дължимото на още по-стари камъни от Коринтските и Додонските - руините, лъвската порта и гробницата от Цар Агамемново време, което се пада някъде около хилядолетие преди античния разцвет на Атина и Спарта. Агамемнон Микенски май беше онзи цар, дето повел войска и кухи дървени коне с пълнеж от херои да защитава честта на приятеля си цар Менелай Спартански, пристанала в някаква крепост на Малоазиския бряг. И толкова добре се справил със задачата, че останките от крепостта потънали в земята чак до XIX век, когато ги разкопали немски археолози. Което пък им донесло (на арехеолозите) световна слава. Изобщо в Гърция за всяко село, всяка река и всеки камък едва ли не, можеш да се сетиш някоя асоциация с истински или поизмислени събития или личности, я от историята, я от митологията. Или от някоя филмирана в Холивуд книжка с комикси за сурови брадати мъже с мечове и сандали. Отделно, че по тия земи са минавали и оставяли каменна или духовна диря най-разлчини други типажи, за които също има какво да се сетиш - християнски апостоли, отомански дерибеи, венециански търговци-колонизатори, британски тръговци-колонизатори и какви ли не още. Колкото по на север в Гърция отиваш, толкова повече се намесват и преплитат асоциациите с героите и събитията на българо/славяно/македонската история и митология. От борбите за делбата на османското наследство. И става още по-интересно.
 Но нашата първа задача беше да проследим корените на "лошите" от българска гледна точка във въпросните борби. Намерихме ги на водещия се за непокорен от турците полуостров Мани в най-южната част на Пелопонес. Традиционната селска къща тук е висока укрепена каменна кула. Защото, освен че е трябвало да не бъдат допуснати да пристъпят труците, е било важно да не бъде допуснат да пристъпи и съседът, който има кръвно задължение да те убие, понеже твоят пра-чичо бил убил неговия пра-стрико преди няколко поколения. При такова положение на нещата е разбираемо защо турците не са имали шанс и желание да се месят. В някакъв момент около смутните времена в края на XIX и началото на XX век на мъжете явно им се видяло скучно да се крият и излезли от кулите. Турците вече съвсвем ги е нямало, а най-вероятно и споменът кой кого е убил за последно са се били позамъглили. Полуостровът, отзовавайки се с хъс на общонационалния почин, се ориентирал към износ в Македония и Тракия на човешки ресурси с умения в четоводенето и въдворяването на ред с огън и меч. Ред с елинска етническа доминанта. Като в делото манийци са се съревновавали с критяните, които не падали по-долу по тези умения.
 В Ареополи, по-голямото село на полуострова, се настанихме на квартира именно в една от тези къщи-кули. Казваше се "Цимова", от което произлезе хипотеза, че сигурно цялото село се е казвало Чимово, защото на теория славянски топоними били покривали 30% от Пелопонес поне до Петричкия инцидент от 1925. Холът беше подреден като миниатюрен военен музей с оръжия и снимки на туркоубийци, българоубийци и германоубийци от последните 7-8 войни на Балканите. Споменът за германците като кръвен враг бе очевидно най-пресен в душата на стария баща на хазяйката и се видхяме силно затруднени да го убедим, че не сме точно такива. Май не успяхме, а и нямаше особен смисъл да упорстваме, защото и без друго нашата националност е номер две в същия списък. Това, че хазяйката го смъмри и му хлопна вратата на стаята да мълчи не беше достатъчно успокоително. Нито че сред витринките с парабели, револвери, гранати, бинокли и прочие пехотински и хайдушки пособия, беше подредила една с плюшени мечета. Покрай многовековната вендета кръвосмешението надали е било рядка практика на Мани и тази жена имаше вид да е негов първокачествен продукт. Хилеше се неестествено през цялото време и на всичките ни въпроси отговаряше тройно-утвърдително с "Не!Не!Не!" (Да!Да!Да!, гр.) и красноречиво изражение: "Вие само вземете стаята; не се безпокойте за ключ; аз ще заключа отвън". Почувствахме се като Борат в еврейски дом, но инвестирахме вяра в издържливостта на резето от вътрешната страна и наехме стаята. И от балкончето се натъкнахме на госта от другата стаичка, грък, който цял следобед си почистваше на мушамата под асмата съвсем истински съвременен пистолет. Същевременно навън се носеха протяжните тропари за възкръсналия Христос от високоговорителите на църквата, а местната младеж със сурови, не излъчващи следи на духовно просвещение физиономии (виж Н.Хайтов - Диви разкази), се опитваше да ги надвика с гърмежи от пиратки, усилващи се неколкократно, колчем по улицата минат гости на селото, търсещи мастика и/или мезенца и/или баклава. Намерихме си от всичко!
На сутринта се измъкнахме по чорапи сравнително рано (и тихо!), обиколихме полуострова, поснимахме кулите, пихме кафе, но банички намерихме чак в град Каламата. Бидейки празник, всичко в града беше затоврено освен няколко мухлясали кафенета с още по-мухлясало изглеждащи клиенти. Освен това с баничките, което си беше ново, чисто и спретнато. Много хубави банички, включително спаначните, въпреки че не всички ги одобряват! Оттук загърбихме морето, за да прекосим Пелопонес през балканите му. Коренно различен пейзаж от голите чукари на Мани - тясно криволичещо пътче, свежа зеленина, тук-там някоя антична колона с коринтски капител, някоя любопитна лисица, някой бълващ дим ТЕЦ, някоя река споменавана в митологията, цъфнали овошки,  тих пролетен дъждец. Спирахме в каменно-калдъръмените накачулили се по стръмни баири села Стеминца и Димицана. Стемница също има чест да е била гръцка столица от времената на тяхното национално освобождение. И както е каменно-калдъръмена, така и си пихме елиникото (кафе по гръцки, тоест по турски) в едно арт-ню-ейдж кафене. Младата съдържателка най-вероятно беше атинянка, защото не успя да отговори компетентно на нито един от въпросите за местни забележителности на поседналия на съседната маса добре говорещ гръцки испанец, обикалящ страната на велосипед.
Малко след Димицана тихият пролетен дъжд премина в порой с библейски измерения около прохода Витиня. След което изведнъж небето се прочисти и към Калаврита се откри нова гледка със зеленина, овошки и снежни върхове на хоризонта. ТЕЦ в тази котловина не забелязахме, но паметникът на изколените от германските нацисти 13000 калавритчани е горе-долу с подобни размери. Възникна спор дали не е малко депресивно да се замръкне точно на място с такава трагична история. Аз самият съм обръгнал лъм подобни призраци, особено след като в Африка веднъж нощувах в пещера, в която племето зулу било изколило неколкостотин говедокрадци от племето басуту. В крайна сметка живата главна улица с дюкянчета с местни деликатеси и сувенири, прилични на цена хотелчета и кръчмички ни спечелиха всичките. Номерът е просто да отбягваш да поглеждаш в двора на музея, където две бронзови деца влачат убитата си брознова майка.
Теснолинейката би била вариант за по-нататъшно придвижване, ако не бяхме с кола. Бяхме, а и ни чакаще "транзитен преход" към Северна Гърция. Минахме по моста край Патра и първата ни спирка беше за по гирос чак в Епирския град Арта. Колкото да видим странната византийска църква с кубичен силует и да се снимаме пред паметника на цар Пир. Оня с Пировата победа. Ето - пак закачка с историята. На цар Пир паметникът е особен дотолкова, че е с нормални за паметник размери. Типичните гръцки паметници на местни или национални герои са въздребни статуйки (по-малки и от човешки ръст) в неестествени телесни пропорции. Фидий би се обърнал в гроба, ако ги видеше какво е останало от идеалите му. Хм. Като се замислиш, проблемът май не е само идеалът за скулптура, а и в идеала за хармония на телесните пропорции на съвемнните гърци и гъркини. Гърците и гъркините от Арта бяха съвокпуно насядали по кафенетата на главната улица, отнесени в следвеликденско безгрижие, така че имахме достатъчно статистически материал за наблюдения.
След Янина навлязохме в планините Пинд. И спряхме за ношувка в куцовлашкото Банско - Мецово. Не само не са му погърчили името, ами не са се опитали да прикирят славянската му етимология - на най-видно място на площада се мъдрят две бронзови баби Меци. Обяснението за тази нетипична за Гърция толерантност е, че жителите не са българи а куцовласи (аромъни). Малцинство, което стратегически никога не е било смятано за опасно и не е преследвано насеризно. А според модерната европейска политическа коректност даже е окуражавно да съхранява културата и езика си. Преди време европейският деятел Б.Мусолини бил малко прекалил с окуражаването и назначил Мецово за столица на дружелюбно-роднинска с Италия държавица. Който колаборационистки етап в развитието се счита достоен за пренебрегване от учебниците по история и туристическите брошури. И макар и да са оставили мечките, властите са прикрили (разбирай - разрушили) местния замък. Интересното е, че са пропуснали да прикрият българските икони от резбования олтар на черкавта. Цензурата е проявила престъпна по гръцките стандарти немарливост. И Богородица, и Параскева, и Христос, и Кръстителя са си надписани на кирилица, а някои държат черковнославански писания. Изглеждаха ранновъзрожденски. А олтара го заподозрахме за дебърски майсторлък, но не намерихме никакви данни (даже в гугъл) по въпроса. И келнерка в механата беше българка. Разкри ни се чак по средата на поръчката, колкото да ни обясни, че има само шишчета, но имаме избор между агнешко и свинско. Добре, че не и обсъдихме телесните пропорции преди това. Бяха си съвсем гръцки. Стоеше си мирно до масата и ни слушаше как си говорим на български, а се опитваме да поръчаме на гръко-английски. Днес Мецово е сравнително голям скиорски курорт с обърнати на хотели старовремски къщи. Старовремски, ама влашки. Което с извинение към комшиите означава - без никакъв особен чар. Няма чардаци, няма резби, няма орнаменти, няма покриви от каменни тикли. И снегът за ски го няма и не стана ясно къде е бил. Ще предположиш, че април е месец, през който все още би имало видими следи от преспи.
Сняг няма никакъв, но там където е имало, асфалтовите пътища, по които, не ще и дума, няма нито една дупка, са маркирани с колове. Даже и страничните междуселски. По такъв един път свихме на сутринта, за да потърсим по-автентични куцовлашки села, далеч от курортистите. Стари каменни къщи с каменни покриви, каменни мостове, каменни църкви с особен архитекурен облик. От един момент картата даваше пътя като неасфалтов и спряхме да попитаме за всеки случай дали ще минем с ниския опел. Отговорът съдържаше фразите "сега-сега" и "петроси" и окуражащо изражение на лицето, което ние си преведохме "Полека-лека по камъните ще минеш". Да, ама не бяха само камъни. На един завой в гората опряхме о метър висока стена от камъни, кал и коренища. Предполагаемо от прясно събудило се свлачище. Някакви фадроми и багери си действаха нещо наоколо и искрено се изненадаха какви сме пък ние с такава кола в сърцето на планината. Но вместо да ни се изсмеят и изгледат как подвиваме опашка обратно, едната фадрома ни даде знак да почакаме и само за нас изравни пътя. Евхаристуме! Награда за търпението беше Селото със Стария Гърбат Мост. Мостчето се оказа като за детска площадка, губещо се между по-съвременните събратя и от двете си страни. Към следващото село Кати обаче и ждрелото, и старите гърбати мостовете си бяха с нормални, достойни за уважение размери. Отказах да се пробвам с градска кола, макар и под наем, по черен път пресичащ стръмен каньон, край който се сгъстяват застрашително релефните изолинии (виж сводка за манастира Татев в Армения), с което да спестя заобикалянето на планинските дялове Тимфи и Смолика. Следваше прекосяване на една идилична котловина към Коница и дългоочакването навлизане в Македония през един превал, от който се очакваше да се открие гледка към цялата провинция, че и оттак държавната граница с едноименната рпублика. Не се откри поради причини от релефен и вегетативен характер. Гора!
 Първата македонска спирка в рамките на исторически българските етнически граници беше село Нестрам (гр.: Несторио). Не открихме обаче нищо, което да издава българщина. Нито да изадава някакъв чар. То и хора почти не открихме. Освен две момичета, които държаха кафенето отворено, но пусто в прашния и твърде горещ за април следобед. Даже и куче не видяхме. Пихме кафе и отпрашихме към Загоричани (гр.: Василиада), което се помнело като котило на видни български революционери, четници, клирици и социалисти (примерно Димитър Благоев). От всичките знаменитости един единсвтен е поел по гръцки път на личностно развитие - епископ Василий - и естествено селото носи неговото име. Това село оправда доверието. Още първият човек, когото попитахме нещо за Олища (гр.: Мелисотопос) и Черешница (гр.: Поликерасо) ни отговори с въпрос "А вие от ка'е сте?". Разговорихме се. Човекът се опитваше даже да спазва книжовните български норми, избягвайки от отклоненията на собственото си локално наречие. Стана дума, че роднините му се били изселили в Стара Загора, но че още много като него имало в селото, че даже и малоазийските гръцки маджири вече разбирали от "нашенския" говор (гр.: "допика" = "местен говор", без да се уточнява излишно български ли е, славянски ли, македонски ли). "Маджири" от "мухаджир" (тур.) - преселници от масовите етнически прочиствания след войните от първата половина на XX век. "Едни турци заминаха, други дойдоха!" Горките малоазийски преселници - и тяхната не е лесна. И след седмото поколение все чужди натрапници ще си останат в очите на местните. Отбихме се и в село Нови Габреш (гр: Неос Икисмос). Стария са го изгорили бабаитите (гр: андарти) от Мани и Крит, но и до ден днешен седят запустели кирпичени къщи на отсрещния баир. Докато ни вареше благото кафе, съдържателят на хипермаркета (разбирай: едностайна бакалничка с кафене; в Гърция представката "супер" май се превежда "хипер"), ни велише оплаквателно, как и ние сме се били продали на Европата, а пък Европа - на Америка. Дертът му се оказа не толкова геополитически, колкото микроикономически. Европа оказвала с хигиенните си и животнозащитни правила силен натиск за маргинализиране на кожарската индустрия в Костурско. И хората оставали без работа. А Костур е разбогатял по възрожденско време имено от кожарския бизнес. Бели конаци на по няколко ката с еркери и чардаци делят мегдан с неизброими малки и големи средновековни и късносредновековни църкви по седловината към живописно разпложен в средата на езерото полуостров. Чудно градче. Миналата година го пропуснахме на връщане от Албания, но така стана по-добре, защото му отделихме цяла вечер. Да видим залеза, да опитаме печената ципура и пастрофа (значи имало поне една риба, на която гърците да са заели от нас името, а не обратното!), и да се наслушаме на кавъри на Deep Purple, дънещи от младежкия купон в градската градина.
 Кога ли ще стигнем до Корча, че да затворим кръгчето. С тази наета кола не можехме да минаваме граници. Но до Преспанските езера стигнахме. Трансграничен резерват на водни птици и тук-там някоя скална църква, много добре изглждащ именно през април със снежното било на Галичица за фон.
Отвъд някъде се пада Охрид. В село Нивици предлагат разходки с лодки и беседа на допика, но ние предпочетохме да видим останките от базиликата на цар Самуил на о-в Св. Ахил и песоглавия светец в една от средновековните църквици на село Герман. За българския цар се споменава, но не и за гроба му, предполагаемо открит в същата базилика. По-нататък спирахме и в Лерин, и в славилото се дълги години за най-българопатриотично село край Островското езеро Пътеле (гр. Агиос Пантелеймон), и в Стари Чеган (гр. Агиос Атанасиос), известно от класическия боен марш от войните "Ломци на Чеган". И там правят ски-курорт, и там сняг не се забелязва ...
 На свечеряване пристигнаме в Солун, крайната цел. За Солун не ми се пише тук. Голям град, лъскав, уреден, със спокойни и излъчващи самоувереност жители. Включително със сенегалски произход. Седнахме да изпием последното си гръцко узо за тази пролет. Гърците са всъщност едни много симпатични и добродушни хора. Само дето в училище им пълнят главите глупости. Не че по другите страни не е същото, де. Особено на Балканите.
 Д.’07
Илюстрации:
Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.1367