Точно по неговите следи бяхме тръгнали този прашен януари през Мали.

Едва кацнал в столицата Бамако, се подложих на ударна аклиматизация. Не само към арматана, който макар и по-вяло, се усеща и тук, а към Истинската Африка. Часове шматкане и провиране и проблъскване сред народ и стока из залелите центъра на града улични пазарища. Интересно, че абсолютно същата обстановка на беднотия и мръсотия в латиноамериканска страна ми изглежда депресивно, а в Африка - не. Африканците живеят живота си в своето време и мясно и в никакъв случай не излъчват депресия. Най-обикновена делнична залисия. Бамако е център (освен на всички други индустрии) на рециклиращата индустрия на Западна Африка. От камари скрап се извличат заготовки и с (много!) усилен ръчен труд, изгорена енергия и наднормени вредни емисии на пот и въглероден двуокис се преработват примерно в лейки или кофи. С помощта на пособията чук, по-тежък чук и още по-тежък чук. И евентуално менгеме, но само за избраници в занаята. В глобализирания ни свят вероятно щеше да излезе по-евтино да се купи бразилски скрап, да се изнесе с кораб до Китай, да се преработи фабрично в лейки и кофи и да се внесе обратно с кораб в Африка. Но в Африка не всички икономически закони важат по същия начин. Шопа бил казал, че колкото малко може да работи, толкова малко не може да му се плати. В Африка може! Ще си намери Шопа майстора. Тук може толкова малко да ти се плати, че от изумление не ти остава нищо друго освен да работиш за лудо. Независимо дали изобщо някой има нужда от лейки и кофи с качество като от ученически час по трудово обучение. Вярно, продукцията е изложена като за продан между работилниците, край нея се излежават по цял ден търговци на дребно, които са от друга каста и чук не пипат, но купувачи за цяр не се забелязват. И как да се забележат, като всички останали пазари са претрупани със симпатични шарени пластмасови кофи и лейки Made in China.

Думата "каста" не е лапсус. Да си "ковач" в Мали е едновремнно професионално, кастово и етническо определение. Нещо като "калайджия" или "кошничар" сред балканската циганска общност. Без съмнение кастата на ковачите е най-нисшата. Прието е и жените им, ако имат желание, да работят освен къщната работа (къща при ковачите е условно понятие - много често домът е просто навес зад работилницата) и грънчарство. Което май е по-перспективният занаят, имайки предвид, че керамичните кухненски съдове, макар и от криви по-криви, са излезли нещо като на мода напоследък, даже и в класни хотели. По-висши касти-племена в Мали са бозо (рибари), фула (млекари), бамбара (земеделци) и прочие. Имат си свои езици и обичаи, макар и да живеят смесено в едни и същи населени места, всеки с призванието си. Интересна ситуация се получава, когато с новото време изникне някой нов занаят, за който няма предварително назначена каста, например - туристическо обслужване или просия на бонбони, химикалки и празни пластмасови бутилки. Изведнъж всички се оказват достатъчно квалифицирани.

По-долу по Нигер ще се срещнем и с още една нисша каста "бела", които по-подразбиране играели ролята на домашни и стопански роби у образованото племе сонгай и у сахарските туареги. То не било насилствено формално робство, ами доброволно. И не било противно ретроградно явление, като френската колонизанизация през първата половина на XX век, ами едно много пложително културно робство. Така ни бива обяснено от Амаду Сейга след дълга лекция по малийска история, нагледно стенописана като в пионерски лагер по дуварите на една една обществена сграда в столицата. Тоз - цар, онзи - хан, тоз - възрожденец, онзи - национал-революционер, трети - джихадист, опитал се да въвлече в нацията под полумесеца и най-дивите племена. Точно които смятаме да навестим.

Потегляме с рейс към Севаре. Оттам с джип към догонското село Кунду. Край пътя се носи Африка. Същата от векове за векове. Безбрежна савана, тук-там следи от ожъната плиткоизорана нивица, тук-там баобаб, тук-там магаре, тук-там коза. Просечена от една друга неприсъща и цивилизация, олицетворила се с настилката асфалт. Цивилизация, която Африка е демостративно загърбила и с която няма нищо общо. И както няма нищо общо, така този асфалт бавно, но методично и сигурно изсмуква соковете на традиционното, но не смогващо да си осигури устойчиво оцеляване в съвременния свят африканско селско общество и ги изсипва в помията на крайградските бидонвили. Отровени веднъж завинаги. Следващата фаза в отчаяното търсене на противоотрова е да се опитат да избягат от бамашките бидонвили в парижките банлийота. Но и там трудно ще я намерят. Не мога да си обясня добре причините за тоя срив. Трудно е да виниш колонизацията, защото тя е дошла и си е отишла много отдавна, а географските условия и битът на хората са си останали същите. Защо преди е можело да се оцелее, а сега да не може? Сушата (виж Тодор Живков, "Тезиси")? Глобалното затопляне (виж Ал Гор, "Тезиси")? Или пък размириците и кърджалиите? Но в Мали размирици и кърджалии не е имало още отпреди да дойдат французите. Поне не и в гъстонаселената савана. Имало е социализъм, ама и социализъмът им се е оказал неустойчив...

Пристигаме в Догон. И се насищам на кирпичени силози със сламени покриви на кокоши крака (виж прозволна детска книжка с приказки за баба Яга) още от първото село.

Колкото по-изостанало е едно племе, с толкова по-сложни и учени думи се асоциира. От рода на "космогония". Догоните са едно от най-фотографираните по географски и туристически списания племена. Според класическия виц всяко догонско семейство се състои от майка, баща, две-три деца и едни френски антрополог. Дошъл да пише статия за семейните им нрави, системата от табута, революционните идеи за световното съзидание и астромическите данни за движението на небесните тела, емпирично събирани с просто око и трансмитирани вербално от генерация на генерация. В наше време бедният семеен антрополог е изместен средностатистоически от поне петима бели (не задължително френски) туристи. Изглежда да си примитивен, неграмотен, първобитнообщинен и предманифактурен е добра инвестиция в XXI век. Отпечатъкът на туризма върху космогонията на догоните тепърва има да се изучава от нова вълна антрополози, ако съумеят да се вредят. Едно е сигурно - фотоапаратът вече е намерил достойно място в системата от табута. Лицата им бягат от него. Но, честно казано, не е голяма загуба, защото са ... грозновати и нефотогенични (виж баснята за лисицата и гроздето). А сред младежките символи/тотеми на израстване в мъжество, които традиционно изобразяват стилизрано представители на влечугите и земноводните, днес вече се забелязват мотоциклети, мобилни телефони, самолети. Догоните са си избрали единственото раздвижено място в релефа на малийската плоска като тепсия савана за естествен замък. Не са били първи. Под скалните навеси са оцелели темелите на телемите - кирпичени жилища на изчезнало племе, използвани от догоните за ... съхранение на зърно, разбира се. Подобни древни кирпичени структури са оцелели и из Скалистите планини, което напук на честолюбието на Винету и Танцуващия с Койоти доказва хипотезата, че североамериканските индианци се родеят с най-примитивните от африканските племена. Местоположението на селата по стръмния, на места отвесен, склон в днешно време повече им затруднява живота (скалното катерене с делва вода на главата се налага като ежедневен спорт), отколкото ги пази от химерични врагове, та лека-полека се пренасят или горе на платото, или долу в равнината, като в оригиналните си села оставят по някоя "вила" за туристическа стръв.

Скоростта. Това е, което разделя Африка от света на навлеците. Навлеците от Запада (включвам себе си) бързаме. Гоним график. Гоним ферибот. Гоним самолет. Профучаваме през Африка. Заблуждаваме се, че можем да съчетаем гостуване на Африка с висока скорост. Не можем. Скоростта е чуждо за Африка измерение. Африка не фучи. Даже по асфалта, който я е разсякъл, за да даде материален израз на скоростта, Африка се вози на бавни, радръкани, разкапващи се на всеки завой безбройно-вместими микробусчета Тойота и пикапи Пежо 404. Африка не може да проумее защо не я вземаме на стоп, след като в петместната кола се возим само пет човека. А като че ли и е малка раната от асфалта, ние фучим и по черния път. Подскачаме по бабуните, удряме си главите в тавана, подбутваме предния джип, ако ни се стори прекалено бавен, вдигаме облаци прахоляк, гълтаме го ние самите, но също така задушаваме с него замрелите, на никъде не пътуващи и още по-малко бързащи за някъде села, махали и паланки. Всичките градени с тухли от кал. Толкова бавно, че докато издигнеш западната стена, източната вече е подала, но има някакъв шанс да издържи още един дъждовен сезон. Инашалах. Движим се право на север. За няма и три часа минаваме двестате и кусур километра от сърцето на догонските земи на ръба на платото Бандиагара към най-затънтеното място в Африка, митологично богатия град Тимбутку. Славата е стара. От XIII век сл. Хр., когато царят на племето Сонгай бил сринал със свръхпредлагане (разбирай: ръсене!) цената на златото в Кайро, минавайки оттам на хаджилък към Мека. Християни европейци проникват в града (при това инкогнито под страх от смъртна казън) чак в средата на XIX век. И забиват в светая светих на черния континент ... Кинжала на Високата скорост. Или на припряността. Зависи от гледната точка. Скорост? Припряност? Ето го конспекта:

-                                           Кой първи ще стъпи в Тимбукту (1826: Гордон Лейнг, Шотландия);

-                                           Кой първи ще стъпи в Тимбукту и ще отърве кожата, та да разкаже какво е видял (1828: Рене Кайе, Франция);

-                                           Кой първи ще разкаже за видяното "научно-убедително" (1853: Хайнрих Барт, Германия);

-                                           Кой първи ще колонизира града (1890: Третата Република, Франция);

-                                           Кой ще спечели рали Дакар (2007: Стефан Петерханзел, Франция).

Ралито през Сахара към Дакар е безспорно един от най-арогантните удари на Запада с оръжието на Скоростта в сърцето на мудна и спокойна Африка. Но надали от всички злини на света тази е най-злата, че немският папа Раци (Беноа XVI, фр.) точно нея да вземе да охули на всеослушание.

Африка обаче си запазва последната дума и по въпросите на скоростта. Винаги може да тропне с крак и да покаже кой всъщност я регулира. Колкото и да бързаш, за да прекосиш река Нигер, трябва да позлваш ферибота. Който се движи с 3 км/ч, а ширината на реката в тоя участък е 3 км. Задача за африканска матура: колко време отнема прекосяването? Отговорът би бил 1 час, само ако ... не се вземе предвид километричната опашчица от участници и публика на най-масовото събитие в годишния календар на това кътче на Африка - Фестивалът в пустинята.

А за самото Тимбукту няма много за разказване. Язък за жертвите и надпреварите. Разсипано от сиромашията (и от мароканците през XVI век) поселище с една-две по-лични препостроявани след всеки дъждовен сезон, без да им се променя вида от "златния" XIII век, кирпичени джамии. Университетът е имал по-малък късмет и е безследно отмит от дъжда и времето. Останало е празно място, където в наши дни с иждивението на президента на братския южноафрикански народ г-н Мбеки се строи нов. А кой ще дойде да учи точно в него? И как ще дойде дотук? С ферибота? Или на камила? За местните деца си има медреси и талибански училища (Ecoles pour talibes, фр.), където вещо се преподава Коранът и, ако си прилежен и си мъж, ти се отваря кариера на марабу. Марабуто в западна Африка не е вид щъркел като в източна, а професия - хибрид между шаман, имам и ясновидец. Където ясновидството се базира на разгадаване с помощта на сънища и (доброволен) бакшиш тайнства от Корана, нежели на карти таро (по френски) или шикалки (по африкански) Във всеки случай марабутата са едни от най-влиятелните хора в обществото. Истински ценното наследството на града са събиращи прах по къщите и библиотеките стари ръкописи, повечето на арабски, приписвани дори на Авицена и съвременниците му от XI век. Именно тях се надява да опази г-н Мбеки в музея на новия университет. Да покажел на света, че е имало учени на четмо и писмо африканци, преди да дойдат европейците. Не става ясно дали, след като европейците вече са си отишли, все още някой може да ги разчита. И как се ще устиска на колекционерския натиск от прииждащото множеството не застрашавани вече от линч любопитни и същевременно грамотни чужденци.

Грамотни? Съмнително. Даже около изговора и правописа на името на легенадарния град има разногласия. На повечето европейски езици е Тимбукту, но на официалния език за държавата френски е Томбукту. Преди да дойдат французите, писмената култура на града е била предимно на арабски (макар и целта на университетското начинание е да се докаже, че става дума за местния език сонгай, ползващ арабската азбука). Но на арабски неударените гласни често се иконимисват и точно спорната липсва. Отделно съществува и версията Тамбукту от българския писател с руско-съветска школовка Марко Марчевски.

Безумната надпревара с Африка продължи и отвъд Тимбукту. До първите пясъчни дюни край селището Есакане, където се беше разположил на стан Фестивалът. С радост установявам, че има на тоя свят още места и събития, които да разпалят скитнически плам. Сърцето ми се разтупа, когато ордата на туарегите излезе иззад дюната в тържествен дефилир на камили за тържественото откриване. В пълния си блясък от многоцветни антерии и тюрбани, лъскави мечове (виж цар Симеон при Босфора), сребърни накити по седлата и гърдите си. Това е техният събор, тяхното шоу на годината! Мигът когато светът целий тях ги гледа!

Вярно, напомпаното достойнство спихва веднага след тържествения дефилир, когато слизат от камилите и почват да разнасят настойчиво за продан сред публиката същите тези многоцветни антерии и тюрбани, лъскави мечове, сребърни накити, че даже и самите камили. Ако не броим стековете фалшив Dunhill и тройно надценената спрямо себестейността си топла бира Castel. Все пак какво е един събор, ако не пазар. Сребърни накити? Нещо лекички ми се виждат. Ама това е "туарежко сребро". Международният термин е никел.

Имаше и речи. Съвсем като по соца - с четене и сричане, но първом - изброяване на всичките партийни и държавни титли на ораторите. И напълно отвлечена тематика на самите речи. Главно за сушата и реколтата. Ще възрази човек, че реколата е много по-важна за африканския селянин от музиката, и не върви да мърморим, но точно туарегите от всички малийци най-малко са свързани със земя, оран и жътва. Тяхната работа е да си водят (и спят под) камилите. Вярно също, музиката на фестивала не е само традиционно туарежка. Представено е цяло Мали. Това Мали, срещу което туарегите са се разбунтували преди 15 години, изведнъж почувствали се второкачествени граждани на страната си. А впоследствие от помирението се е родил и фестивалът в този си вид.

Представен е и Запада. Тук Африка и Запада най-после се срещат. И на сцената, и сред публиката. В предишни издания са се мяркали Робърт Плант (от Led Zeppelin), Деймън Олбърн (от Blur) и др. Тази година се представяха американци, ирландци, французи. Фестивалът е добил голяма популярност, но все още в рамките на управляемото. Фериботът се беше справил с прехвърлянето на целия керван (тия с камилите идваха от другаде). Слуша се музика, радваща всички. С известни условности. Туарегите се прозяваха на изпълненията авангард-фюжън-джаз с етно нюанси на един състав от Тулуза, представящ се с много електроника и цяла камара екзотични духови инструменти от рода на бас-кларинети, баритон-саксофони и някакви ултра-пискливи корнетчета. Белите им отвръщахме с прозявки на малийско-мавританските читалищни състави за протяжни напеви на езика тамашек и мнооого бавни клатушкания с голи мечове в ръка, продавани за танци. На уасалу-ритмите на Адама Йелумба и танцьорките му куфееха дружно и бели, и черни, и смугли.

Жанровите крайности - настрана, фестивалът надмина очакванията. Пълно беше с кумири на малийската музика, добре застъпени в личната ми фонотека: Уму Сангаре, Тиамани Диабате, Хабиб Койте, Афел Бокум, всичките отдавна записващи за авторитетни западни музикални къщи (лейбъли, анг.). Присъствието на всичките тези беше повече от приятна изненада. Да ми дойдат на крака! Екстаз. Бяха на линия и дежурните “домакини” - етно-рок-групата от бивши туарежки въстаници Тинаривен и по-улегналите Тартит. Едната вечер беше посветена на Али Фарка Туре. Любопитното е, че първата му изява в чужбина била на Фестивала на младежта и студентите, София 1968. Онзи бурен фестивал през бурната 68-ма, когато съм бил някъде наоколо, но в твърде безпаметно състояние, че да оценя музиката на малийците и антивоенните манифестации на източногерманците, скандирали пред мавзолея "Хо! Ши! Мин!". Всъщност най-интересно ми беше дали това, което е известно на света като малийска музика, е най-слушаното/популярното/обичаното на място. Оказва се, че да. Али Фарка Туре е добил статут на вожд и учител на малийските музиканти в зората на третото хилядолетие. Тази вечер всички изпълниха по кавър на нещо негово в своя си стил. Пък бил той и рап (Как се обръща блус в рап, без да се обърне същевременно авторът в гроба, питайте групата Кръм-Кръм). За по-дискотечно настроените в другия край на дюната се издигаше видеостена, на която се въртяха нон-стоп клипове от местните денс-класации. Да напомним на Запада, че музикалната сцена на днешно Мали отдавна не е само блус. Пък бил той и самобитен.

Не мина без самобитни пустинни капризи на времето. На фестивал, като на фестивал - в Уудсток очакваш кална баня, в Есакане - пясъчна буря. Умерена. Едната вечер вятъртът обърна посоката си и вдигна половината палатки, но да задушаване не се стигна. И овчиците край палатката-кухня оцеляха. Временно. Първия ден имаше три овчици, вързани за кола, втория - две, третия - една, четвъртия - нула. Пита се дали последната се е почувствала късметлийска в лотарията на живота, оставила я два дни повече под слънцето. Пилафът беше добър. С кус-кус и салатка от пресни домати. 

Хвърляме раниците на панас - продълговата пътническо-товарна моторница и потегляме бавно срещу течението. Средна скорост на моторницата - 100 км/ден. Нигер за малийците е като Нил за египтяните. Макар и да не е плавателна целогодишно в цялото си течение. Пои и храни половината народ. На втория ден стигаме и прекосяваме 28-километровото езерото Дебо. Бреговете му са пусти, но се очаква всеки момент да почне сезонната миграция на рибари от цяло Мали, които се събирали на лагери по преговете му от февруари до юни. В момента тече сезонната миграция на добитъка от десния на левия бряг. Зрелището е достойно да конкурира миграцията на антилопите гну през река Мара в резервата Серенгети-Масай Мара. Само крокодилите липсват. Като им потрябват на малийците (предимно на догоните) крокодили за оклутни цели, си ги внасят от чужбина. Хипопотами си има. Но пък нямат окултно приложение.

Спираме в рибарско село, колкото да получим урок за напреднали по малийската обществено-кастова система. В тия села да си рибар за някои е професия, за други каста. При това не особено висша каста. От която по правило не произлизат кметове. Освен ако кметът е рибар само по професия, но с произход от друга каста. Например от кастата на жреците на речните божества. Които жреци са по съвместителство и духвни служители в джамията. Миниатюрно кирпичено изделие без покрив и с минаре с една глава надхвърлящо човешки бой. Ако си такъв професионален рибар, можеш да бъдеш и кмет, защото и без друго не се очаква да киснеш над мрежата. Но защо тогава изобщо се водиш рибар? Въпрос за по-горния клас напреднали. Но в селото всички ученици са насъбрани в един клас и слушат един и същи урок. Във временна палатка с надпис UNICEF, гастролираща като цирк от село на село за по един учебен срок с един учител в главната роля. Учителят изписва на черната дъска план за урока със старателен характерно френски почерк (с излишни завъртулки и "легатури" между буквите) план на урока. Учениците още по-старателно и прилежно го преписват. Надзърваш в тетрадките им и що да видиш - завъртулките са на място, но цялата поредица от ченгелчета е напълно небукворазделна. Една имитация на писмена реч с високо калиграфско качество, стига да не се пробваш да я разчетеш. И с устната реч не е по-различно положението. Масата деца не разбират френски, но с декламациите нямат проблеми. Юницеф добре си е направил сметката горе-долу колко време ще се задържи детския интерес към тоя род необичайни занимания в палатка. Максимум шест месеца на поколение деца.

След една нощ бивакуване сред крави и фъшкии и една сред агънца в гергьовска възраст пристигаме в Мопти - град на слива на реките Бани и Нигер, прочут из цяла Африка с пристанището за търговия със каменна сол и калабаш (огромни африкански кратуни, които веднъж изпразнени имат най-различни приложения - от строителни материал, през кухненски съдове до музикални инструменти). Там срещаме и Фотографа, който ни демонстрира технологията на паспортната снимка в Западна Африка: първо се снима обектът по класическия начин - заставаш зад тежкия триножник, отваряш капачката на обектива, броиш бавно до пет, затваряш. После се върши лабораторната работа - бърка под кожуха и се вади негативът, който се оказва не на плака, а на фотохартия. Закрепва се пред обектива, настройва се фокусът и се снима повторно. Негатив от негатив = позитив. Готово!

Докато не се е променило. Джене е мястото, където спокойно можеш да изсипеш всички клишета за "спряло време" и непроменен от столетия бит и пейзаж. Даже и пърпорещите тук и там моторетки не развалят впечатлението. Нито изважданите вечер пред бакалниците черно-бели телевизори, пред които се събират дечурлигата да проследят екшъна след новините по първа програма. Тържество на суданисткия стил в архитектурата на градени с тухли от кал сгради. Корнизи с бойници, на брой колкото децата в семейството, и други орнаменти, в дух на фалическа естетика, показващ броя на жените. Нямало проблем да се множат нито жените, нито децата, защото така и така къщата подлежи на основен ремонт след всеки дъждовен сезон та и бойниците, и колонките, и капителите могат да се размножат

Всяка година на практика препострояват и джамията. Онази огромната, привличаща пътешественици от цял свят да и се възхитят, а момчета от цяла Африка - да учат Корана в сянката и. Възродили са я през 1906 след няколко десетилетия на разруха, причинена от тукулорския вожд-джихадист, който не харесал твърде консервативния прочит на Исляма, аварен в Джене по време на похода му около 1850. Съборил я с хитрост, запушвайки отточните улеи, та в крайна сметка да не си цапа ръцете, а да остави Алах да довърши делото. Оказва се, че цели триста години преди него на жените се е позволявало да излизат от къщи един единствен ден през годината. Оставало им е тази утеха да се съревновават по украсите на кепенците и жалузите на прозорците. Сега жените имат достъп до улицата, но чужденците нямат достъп до джамията. Отвътре. Официалната причина е, че не проявявали уважение към местната култура. Близкото минало помнело ексцесии от рода на видеосеанси с модели на бельо и бански костюми за водещи световни телевизионни канали. Злите езици подсказват, че има и друга причина – да не виждат чужденците, че при препострояването са ползвали не само кал, ами и цимент. За всеки случай – да не оставяме всичко в божиите ръце. Ограничението за достъп на чуженци може да се заобиколи през вратичка с около $100 дарение за джамийското настоятелство. Или просто с влизане през главния вход, който зее отворен и без друго няма кого да попиташ дали може.

За момчетата градът предлага изобилие на корански училища и ... хм, каква по-цензурна дума да измисля ... клубове за самостоятелна подготовка по възмъжаване. Тук ужким пишат на сериозно арабските ченгелчета, макар и по самопризнания на Амаду ефективността да е много ниска. От всички езици, на които можел да се оправя и общува (сонгай, фула, бамбара, френски, английски) арабският му бил най-зле, на пракатика - неизползваем. Английският в Джене се ползва за въпросните клубове - помещения от по около 5 кв.м. с по един нар за “преспиване” на неопределен брой закъснели вечер момчета. Облепени със снимки на (бели!) разголени млади жени стени, касетофон, котлон и вездесъщия чайник за неспирно консумирания от всеки и по всяко време силен ментов байгън-подсладен чай.

Посления ден на територията на Френски Судан (днешно Мали) се състоя среща-семинар при полеви условия на странстващите сводкописци. Представени бяха Фракцията на Екстремните Сухопътни Бакпакери (Ю.В., www.juriwaro.com), на път от Мароко през Западна Сахара, Мавритания, Гвинея, Мали за Буркина Фасо и Нигер - и Отрядът за Бързо Въздушнопреносимо Реагиране (Д.T., domosed.dir.bg) на път от Тимбукту през Есакане, Ниафунке, Джене за Дакар. Консумирана беше бира Castel. Обсъдени бяха въпроси от взаимен интерес.

С охуленото от папата рали се застигнахме в сенегалската столица Дакар. Маршрутът се мени всяка година, а тази нещо ги бяха сплашили допълнително с отвличания от воинстващи (?!?) туареги, та в Мали бяха влезли, само колкото да се разпишат. Че сме се застигнали, не означава автоматично, че сме се прегърнали с победителите. Традиционно се финишира на Розово езеро, което е сравнително далече от града, а още по-далече от летището и трудно се комбинираше с гонене на самолет за Найроби. По улиците се мяркаха само отпадналите (лузерите, англ.) и техническите екипи.

За разглеждане останаха ден и половина, което е предостатъчно. Че е по-цивилизован от всичко друго на юг от Сахара и на север от Лимпопо, спор няма, ама чак да е Париж ...

Вярно, пресните франзелки и кроасаните, а и кафето в добре подбрани кафенета не отстъпват на съответствията си от метрополията. Но всичко останало си е трети свят. Макар и многоетажен, сравнително подреден и с редовен по разписание градски транспорт. Имат един огоромен площад с една-две наследени от колониалните времена сгради, край които се мотаят най-лумпенизираните безработни и на чиито пилони плющят най-дрипавите национални знамена. И един много приличен хотел в съседство, от който да съзерцаваш света, включително с възможността да се разхлаждаш в кристално чист басейна. С чистотата на водата изобщо няма проблеми. Даже ако пиеш водопроводна. И с бирата няма. Същата като в Мали, но ... по-евтина. Това е изненадата. Сенегал, макар и по-развит и една идея по-близък до Запада е по-евтина страна. Може би заради по-евтиният достъп до всичко вносно. По море. През едно голямо пристанише на тежки кораби с много контейнери. Отдалече като ги гледам ми е трудно да си представя, че Архимедовата силица е въстояние да ги държи на повърхността. Няква магия ще да е. Или вуду. Съдейки по инцидента с килналия се и разсипал контейнерите си край брега-резерват на графство Дорсет, за радост на целия британски народ-нещотърсачи, кораб Napoli, архимедовата силица не ще да е достатъчна. Отсам пристанището пък е гарата, от която се говори, че два-три пъти седмично тръгва влак за Бамако. А пред нея - паметникът на доблестния сенегласки воин на френска служба, за когото от малко български учебници по история ще научиш, че е изпълнявал окупационния си дълг точно у нас.

Дакарските сенегалци са имали една интересна привилегия да са равноправни граждани с метрополските французи по колониално време. Също и метисите от малкото островче Горе в пристанищния залив. Сега метисите ги няма. Или са се претопили, както са се претопили и привилегиите им, или са се прибрали в Метрополията. На островчето живеят най-черните хора, на които попадам в целия регион. Но всичко останало е от пъстро по-пъстро - от цветовете на буганвилиите през робите на жените до жалузите на прозорците. И мнооого френско. От уличния план и мускетарската архитектура до аромата на пастис в кафенето. Едно малко френско селце с черни жители и червена пръст в градинката за игра на були под сянката на баобаби вместо чинари. Строени по конец баобаби! Само французин би се пробвал да подреди Африка с линийка и пергел. На остров Горе е успял. А аз съм щастлив, че не се подадох на предубеждения и не пренебрегнах островчето. Предубеждения, породени от едно аналогичното островче край Кейптаун, което е насилено за туристическа атракция, че даже и в списъците на Юнеско е вкарано единствено по политически причини - във форта му си били карали каторгата знаменити каторжници, активни борци. Тукашният форт носи подобен политически заряд, макар и каторжниците да не са се засеядявали, а да са били товарени за Луизиана, наблъсквани по пет души на квадрат палуба със страна 1.70 м. Но и без политическия заряд, островчето Горе е едно малко бисерче в тефтерите на Юнеско!

Музикалните преживявания продължиха и в Сенегал. Частният нощен клуб на любимия ми музикант от тоя край на света Юсу Н'Дур се оказа на десет минути пеша от дома в Дакар, в който си бях намерил кушетка и покрив. И имах голям късмет да попадна на негово изпълнение на живо в съботната вечер (разбирай от 2 до 4 сутринта). Той е световна звезда и рядко го свърта вкъщи. Музиката у дома му е автентичен мбалакс с текстове на езика уолоф, без подхлъзвания към вкуса на западната публика, които са неминуеми при гастроли и студийни записи за световната публика. Но не всеки в Сенегал се развлича с мбалакс. Напускайки, все още замаян от музиката, заварих улиците оживени от хора, облечени по последния вик на модата и в най-добро настроение на духа да обикалят от клуб на клуб с най-различни музикални менюта. И други с не по-лошо настроение, но само мъже и облечени в значително по-традиционни дългополи премени да танцуват около огньове в дворовете между къщите и блоковете нещо като бавно клатушкащо хоро и да припяват молитвени песнопения. Имат вид да са запели още от залез, а състоянието им на своебразен транс да продължи поне до първия, не по-малко напевен, но толкова подсилен с вискоговорител, зов за молитва от вездесъщите минаре, че и глухия цар от транс би изкарал. Суфи-транс! Този стил музика, в който и самият Юсу Н’Дур има един много приятен студиен албум, с изветсно приближение се асоциира със суфизма, течение в исляма от сравнително далечни за Сенегал краища.

А домът в квартал Фас беше на семейство Ишолови, Сориф и Сиройо, момче и момиче, самооопределящи се за "модерни” мюсюлмани, познати ми от интернета. Не само ме приютиха, ами и позрещнаха на летището (което сваля с около 80% цената на таксито), напътиха и разведоха по основните забележителности. Взаимно се гощавахме. В един африкански тематичен ресторант опитахме камерунската овча яхния с котдивоарската версия на кускуса. Облизваш си пръстите, макар да е тежичко. А Сиройо ми сготви специално кебап с подправен с фъстъци сос. Имаше и бутилка червено вино, отворена за предишен гост ... някъде през ноември. Не ставаше за нищо, но не понечих да отворя другата, за да не наказвам гостите след мене.

Д.’07

Докато излезе сводката от печата , научихме от южноафриканската преса, че проектът за възраждане на университета в Тимбукту е пропаднал. Буквално. И най-добрите намерения на г-н Мбеки не са успели да опазят западната стена от срутване и отмиване през няколкото сезона в очакване да се издигне източната. Африка си е Африка и на юг, и на изток, и на запад. Останало е само знамето на пилона, но арматанът рано или късно ще го отвее и него.

Festival au Desert, Mali 2007 (12)