|
Затова хванах самолета и се изнесох в Малайзия. Ужким бягах от китайщината, пък в столицата на Малайзия се настаних точно в китайския квартал, просто защото е много добре разположен край гари и метростанции. Използвах наложената от проливния дъжд пауза да се нахвърля на първата попаднала ми люта малайска манджа в съседния многоетажен базар. Последва рекогносцировка на околността с набелязване на местни и общоградски ориентири като гарата в нео-мавърски стил и огромната държавна джамия в стил "зала Универсиада". Чак по здрач си хванах метрото за района на забележителност номер 1 - претендиращите за най-високи в света чифт небостъргачи на Petronas (свободен превод: държавна фирма "Петрол"). Отблизо не изглеждат чак толкова високи. Сред огромното разнообразие в сектора за бързо хранене случайно попаднах на неособено люти богати на кокос ястия, представящи кухнята на северно-малайската област Келантан.
Истинската обиколка на града започнах на другата сутрин със скромна закуска в едно народно малайско-индийско край централния пазар на сувенири и художествена ширпотреба. В чинията ми върху дъхащия на кокос ориз се мъдреше огромен пържен калмар в сладък сос и цял черпак агнешко къри.
Оттук насетне не ми оставаше нищо други освен да се заема по-сериозно да отмятам малайзийските мегаломански забележителности - петронките на дневна светлина и телевизионната кула, на която се качих хем да отбия номера, хем да си оформя окончателна представа за градската регулация. Кулата не е най-високата в света, но се държи в Top 5. Злите езици твърдят, че точно тази ориенталска мегаломания е докарала района до икономически срив през 97-ма. Печалните резултати от тоя срив бият на очи из цялата столица - незавършени и зарязани многоетажни бетонни строежи, напомнящи шуменската кубадинка, блатясали изкопи, буренясали пилони на не видяла бял свят трета линия на метрото. Кулата се намира на границата на един парк-резерват с арборетум. Хвалят се, че са я изместили от първоначално заплануваното място, само за да спасят от отсичане някакво 100-годишно дърво. 100 години - чудо голямо! По онова време англичаните вече са успели да дадат облик по свой вкус на пръкналото се през 1857 година селище на малайски китайци-калайодобивници (които не трябва да се бъркат с български цигани-калайджии). Английският вкус преди всичко диктува да се очертаят неприкосновени паркове и просторно игрище за крикет. Въпросното игрище постепенно е променило функциите си на параден площад "Свобода". По страните на този площад са разположени и добре поддържаните сгради в чудат мавърско-могулски стил на колониалното управление и неотудорианския Royal Selangor Club, в който и до ден днешен могат да припарят само членове. На партера на небостъргача на частната търговска банка Maybank са се опитали да оформят някаква картина на паричните знаци в цялата история на малайските земи, включително щат по щат в по-ново време и съседните държави в най-ново. Изложени са предмонетни парични знаци във формата на калаени фигурки, жълтици от първите султанства, колониални холандски и португалски петачета, сбирка от Джеймс Бруково време и прилична колекция книжни пари. Кулинарният избор падна на едно малайско блюдо на пърженомакаронена основа с морски дреболии край езерцето под петронките за обяд и китайски цвърчащи калмарени филийки с ориз на открито край хотела.
На държавната джамия не и уцелих приемното време, но това не ме притесни. Просто минавах оттам на път за градските бели дробове. На най-високата точка на зеления хълм е построен планетариум. Не проявих интерес към представленията там, пък той беше и затворен заради лунната нова година. Птичият парк си беше отворен и си поиграх на фотография в синтетични условия - няколко хектара горичка, покрита с мрежа, бъкаща от птичи свят. Естествено не е същото като примерно на Галапагоските острови, където всичко е на свобода, но след като за седмица по джунглите на Борнео никакъв птичи вид не беше рачил да ми се представи, само тази утеха ми остана. Покрай хвъркатите отдадох дължимото и на регионалната флора в градините на орхидеята и хибискуса.
Наблизо се издига Националният войнишки паметник и група модерни скулптури на творци от държавите от АСЕАН плюс обяснителни табели, разясняващи на лишения от въображение минувач дълбокият им символичен смисъл. Паметникът, представляващ стандартна композиция кашици в действие, е така добре ограден от колонада с бронзови луковичести покриви, че напълно да скрие от погледа по-стария си британски събрат. Мисля си как на някои случайно подбрани общества с непретенциозна материална и духовна култура в случайно подбрания от тяхна гледна точка момент на формално приключване на изживялата времето си европейска колониална практика им се е наложило на юруш да се превръщат в нации и при това да си се убедят сами, че и да си повярват. А на всичкото отгоре 20 години по-късно ги сполетява и безпрецедентен икономически бум и направо ги сварва по бели гащи. На черните в Африка поне тази тегоба им се е разминала. Горките малайци. Промяната в жизнената им среда се е извършила с такава скорост в рамките на едно-две поколения, че просто не са могли да реагират и да пренастроят навиците си и житейския си ритъм. Без да ги обиждам, с тия забрадчици и уж диктувани от религията родовообщинни привички ни най-малко не ми изглеждат в хармония с цивилизацията, в която са попаднали. Да не говорим за брунейците, които през XXI век си живеят щастливо като дедите си в паянтови дървени наколни жилища, а ходят на работа и пазаруват в здания - последна дума на архитектура, строителство и технологично обзавеждане. Разликата с тайванците например, а и със самото китайско малцинство в Малайзия е значителна. Може би поради исторически внушителните си културни традиции китайците ми седят много по на място в съвременния стъкло-бетонен свят от малайците. Без ни най-малко да загърбват традициите си. Особено в Тайван. Особено що се отнася до лунната нова година.
От паметниците се насочих обратно към центъра на града, поседнах малко в градинката на сладурската като захаросана джамия Джамек от XIX век и се гмурнах в индийската чаршия. Тези точно столичани изглежда не ги е грижа за показанията на лунния календар. Огромното мнозинство от магазините, дюкянчетата и базарите си бяха делнично отворени. Характеристика с две думи - басма и мръсотия.
Бях набрал вече достатъчно пешеходна инерция и продължих към препоръчания от пътеводителя незасегнат особено от бетонизацията квартал Ново село (Кампунг Бару) - около километър-два по на север. Наистина там малайците си живеят, както си знаят и в каквото си знаят - дървени къщи, зеленина, открити пазари (всъщност плътно покрити с разни брезенти и мушами, които освен от дъждовна вода съумяват да предпазят стоката и от дневна светлина, та фенерче хич не би ти било излишно, речеш ли да пазаруваш).
Екваториалният климат тези дни седмица отговаряше точно на предсказанията на учителката ми по география в 5-ти клас - сутрин пече, следобед къпе. Пороят ме хвана точно в парка край небостъргачите. Всичко живо хукна да се спасява на сушина в търговския център, а аз просто се разположих на една пейка край езерцето, извадих от раничката си 4-килограмова диня и с помощта на швейцарско джобно ножче си я изконсумирах сладко-сладко. За вечеря опитах поредната малайска уйдурма с мръвки и морски дарове омешани в пържено фиде и препоръчаната от пътеводителя риба отак-отак - подлютена рибено-кокосова кайма, печена в сърма от бананови листа.
В хай-тек киносалона под петронките баламосваха малайците с най-новото холивудско развлечение на планинарска тема. Да се пукнеш смях от небивалици с надморски височини, лавини, нитроглицерин, променлива гравитация, кинематика на свободно-летящия алпинист, физиология на хипотермията, пакистанска офицерска чест. В крак с модата в развлекателното кино ала-Джеймс-Бонд не са пропуснали да акцентират в кадър на някои търговски марки фотографско и планинарско оборудване.
За последния ден си бях оставил значително по-лека програма - едно светилище и едно гробище. Със светилището се справих лесно. Кратка справка в литературата ме насочи откъде да хвана крайградския рейс. Пещерите Бату се намират в отчетливо издигащо се над околната равнина скално плато на половин час на север от центъра. Свято място за хиндуистите с няколко параклиса в ниското и в самите пещери. Входът за просторната скална пещера се достига по каменно стълбище с около 250 стъпала. Светилището се радва на добра посещаемост, повече от местни индийци, отколкото от туристи. Веднъж в годината тълпите ставали непробиваеми и горко на агорофобите. Не мога да си представя, че не се стига и до нещастни случаи по стръмното хлъзгаво стълбище. Любопитно фотогенично място. Освежих се със сок от пред мене посечен кокосов орех. С гробището изпитах известни затруднения, дължащи се предимно на неправилно разпределение на времето. Бях проспал сухата част на деня и пороят ме застигна в неудобна точка по пътя. Днешният дъжд определено надмина всички останали като литри на единица площ. Ля се като стена повече от половин час и ми се наложи да го изчакам на чаша чай. Иначе рискувах да се удавя край гробищата. Тревясали войнишки, ужким християнски гробища с номера вместо имена по камъните. Не разполагах с източник за повече информация. Недалече от там сред незавършени и изоставени изкопи и строежи се намира и строеният през XIX век затвор, на който дъждовното време му приляга чудесно като пейзажен фон.
Така се случи, че няколкото принудителни часа на летището прекарах, залисан в Дядовазовите разкази. Съдейки по бледата му фантазия за края на XX век от новелата, неотдавна филмирана от Слабаков-син, се чудя какво ли би си помислил, да би ме видял да му чета историйките за патриархалния бит от младините му сред това тържество на високите технологии от другата страна на земята.
Д.’01
Илюстрации: Кuala Lumpur 2001
|