Всичко започна на Велики вторник в билетното под НДК, където нанесох трайни психически увреждания на служителката зад ЖП гишето. Хванах я, точно когато на цялото милион и двестахилядно население му беше хрумнало да се изнесе от града. На главата и се беше събрала нервна опашка, настояваща за отдавна разпродадени места по влакове. А и аз не само че не проявих разбиране към теорията и за неразширяемостта на вагоните, ами направо я сразих с претенцията си да получа три билета за най-натоварения сутрешен експрес до гара ... Аврамови колиби. Наложи се да я изкарват на чист въздух, може и с вода да са я заливали, докато калена в боя нейна по-възрастна колежка все пак ми намери три места в купето за пушачи.

От претъпканата теснолинейка на въпросната гара (хвалеща се за най-високо разположена на Балканите) слязохме само шепа хора. Повечето си се прибраха в колибите и само ние тримата поехме на юг по билото на Родопите. Още в първото село високоговорителят от минарето ни осведоми на арабски, че Аллах е велик, приповдигайки настроението ни за предстоящите великденски празници. Не знам защо се сетих за един нашумял преди време скандал с ходжи остапбендеровци, които гастролирали по мохамеданските села и се престрували, че проповядват корана на арабски, а на практика мълвели нечленоразделни поредици от гласни и съгласни, уповавайки се на теория на вероятностите, че винаги съществува шанс част от тези поредици наистина да се окаже арабска поезия.

Преходът до Ковачевица ни отне точно три дни с умерено темпо по черни селски пътища. Признавам, че когато избирахме маршрута, не ми беше дошло наум най-голямото му предимство пред алтернативата да движим по реката от Велинград и бях много приятно изненадан - гледките към снежните била на Рила и Пирин са най-голямата награда за потта по баира. Случихме на чудно за пешеходстване ясно пролетно време. От гледна точка на местното население чудното ясно пролетно време предразполагаше повече към оран на микронивички с дървени рала, теглени от кончета или какъвто друг подходящ тегличен добитък се намира под ръка, нежели за пешеходстване с тежки раници. Попаднахме и на група кончета с червени пискюли, на които очевидно им беше под достойнството да орат наравно с всякакъв там друг тегличен добитък и предпочитаха да си прекарват времето във влачене на дънери надолу по стръмни горски сипеи. Въпрос на вкус (казал Дявола и легнал гол в копривата).

На път за молитва жител на село Аврамово полюбопитства накъде сме тръгнали и изрази учудване, че не сме хванали някакъв автобус. Представите му за отдалечеността и посоката към населени места отвъд няколко родопски била драстично се различаваше от показанията на картата и джипиеса. По-нататък диалог със сходно съдържание се провеждаше с всички срещнати по друмищата хора, като колкото по-навътре навлизахме в планината, толкова повече идеята им за моторизиран транспорт избледняваше, а преценката им за посока, оставащо разстояние и време ставаше все по-точна.

Минаваше се и през дълги безлюдни участъци, но точно когато се почувстваше нужда от информация, изникваше Език и ни даваше насока. Например под коя точно ела се намира изворчето на питейна вода. Преговорите с настървеното зъбесто куче пазач край елата си оставаха наша задача.

В Малко Бозьово ни срещна жена, водеща за ръка две безсловесни руси дечица. На въпроса защо не могат още да говорят ни беше обяснено "Ааа, те са малки, малки", но след като четири годишна възраст не ни се стори убедително ранна за да оправдае безсловесност, бе уточнено "Ааа, те са диви, диви". В полите на планината пък се застигнахме с грамадна, дебела забрадена възрастна жена, двойно по-дебело изглеждаща в шалварите си, достатъчни да опаковат, ако не трамвай, то поне трабант. Край нея припкаше лъчезарно русичко момиченце по бермудки, вероятно роднина по права или съребрена низходяща линия, което надали в тоя момент си даваше сметка каква метаморфоза на външния вид му предстои след някоя и друга година.

В Голямо Бозьово ни успокоиха, че бидейки българи, нямало да се объркаме, но не можели да ни гарантират незагубване, ако сме били германци. А ние тъкмо се бяхме върнали в правия път от едно локално загубване, струвало ни стотина метра денивелационен излишък и един час напълно ненужен обход през пресечена местност с насечени борове.

Забележката за обречените германци си имаше резон. Първия ден се оправяхме с европеизирана карта по един ужким маркиран "европейски" маршрут. Да, ама правителството явно още не е затворило глава "Свобода на екосъобразното придвижване на личността" в преговорите си с Европейския съюз. Например една и съща ключова като ориентир махала в текста е дадена като Coravo, на лицето на картата се казва Varhari, а местните хора я наричат Кьорчовци. Картографите явно са следвали възродителния почин от средата на 80-те така да объркаме бедните източногерманци, че никога да не стигнат до гръцката граница. Това обяснява наличието по най-затънтени махали на ръждясали скелети от трофейна източногерманска техника, марка IFA.

За подслон си мъкнахме като охлюви палатка на гърба (т.е. аз я мъкнах), но я ползвахме само една нощ и то, без да е наложително. Намерихме си закътано равно място край поточе, недалеч от първите къщи на Малко Бозьово, но можеше да се преспи и в изоставени постройки. На втората нощ спечелихме доверието на горския в местността Вищерица и бяхме допуснати да си разпънем шалтетата на дюшемето в столовата на горския дом. Този бивак имаше предимството да се намира до лавката на горските труженици, която предлагаше не само подгряващи духа и тялото течности, а и родопски вокален фолклор в най-суров автентичен кръчмарско-задушевен аранжимент.

Третият ден пристигнахме съвсем прилично по светло в Ковачевица. Всъщност може би трябваше да изчакаме да се стъмни, защото това село има гадното свойство, всеки път като го посетя по светло, да ми изяжда по няколко филма от фотоапарата. Там за първи път от няколко дни се натъкнахме на християнска църква, но докато се размотаваме с разтоварване на раници и освежаване с пиринско пиво, попът я заключи и запраши в неизвестна посока. Така и не успяхме да се промушим под плашеницата на Разпети петък. Установихме, че от разликата в религията на коренното население не следва автоматически разлика в разбирането му за туризъм: "Абе деца, защо сте тръгнали от Аврамово? Да бяхте тръгнали от Доспат, само един ден щяхте да ходите." От Доспат не знам, но към Долен би могло да се продължи за още един ден при добро желание. Или по каньона на река Канина към Огняново при добра температура. Или поне за баня с чеверме край Сини вир.

Нашия дълг обаче беше изпълнен и не ни оставаше нищо друго освен да си угодим вечерта с печен черноморски чернокоп, а на сутринта да яхнем возилото, докарано от поддържащата група, да се топнем в топлите извори в Огняново (Не им е сезонът! Заварихме стълпотворение от цамбуркащи се групи и индивиди. Там се препоръчва да се ходи по сняг.) и да отдадем дан и на Пирин планина, че да не ревнува. Това означаваше да спрем в една механа в Банско и да възстановим всички калории, изгорени по време на прехода.

За десерт малко цифри:

Преход гара Аврамово (1287 м) - Ковачевица (1008 м): 64 км.

Най-висока точка по маршрута - връх Велийца: 1711 м.

Д.’02

Илюстрации: Rodopi May 2002