Това са координатите на връх Ухуру в планината Килиманджаро - най-високият връх в Африка. Попаднах там точно в 07:29 на 22 август тая година.

А как точно се получи?

Напоследък e станало мода да се върви по маршрутите на известни пътешественици. Достатъчно е да си пуснеш по кабела канали като Discovery, Animal Planet или National Geographic и гледаш сума ти народ се юрнал по стъпките кой на Ливингстън, кой на Хемингуей, кой на Дънди Крокодила.

Аз пък от малък все съм си мечтаел да обиколя местата, свързани с живота и делото на Пенчо Кубадински. Не знам помните ли, имаше навремето след силните на деня едно лице с такова има. Славеше се като любител на многоетажните четвъртити постройки и ловните подвизи. В центъра на Шумен и до ден днешен печално стърчи бетонният скелет на последната от мегаломанските му идеи.

Ловните му идеи имаха далеч по-завършен вид. В Дар-ес-Салам може би още съществува българското търговско представителство, чиято единствена функция според злите езици беше да организира ловни сафарита за бай Пенчо. Иначе по онова време България и Танзания не си бяха разменили, дето се вика, една макара бял конец за една макара черен конец.

Та ето ме и мене в Танзания през август 2002. Тая държава, горката, беше извадила лошия жребий по времето на Студената война (майор Деянов, Джеймс Бонд, "ТАСС е опълномощена да заяви", ...) да тръгне по "некапиталистически" път на развитие. В резултат нищо не е мръднало през последните 30-40 години. В наши дни се опитват да се отърсят от неудобния соц-имидж, налагайки $200 годишна такса за основно училище, но и това надали ще им помогне да прокопсат. За тяхно успокоение съседните държави, избрали "капиталистическия" път на развитие са на същото дередже.

Златната мина на Танзания са туристическите атракции - националният парк Серенгети като за Хемингуей, ловният резерват Силъс като за бай Пенчо и планината Килиманджаро като за мене. Планината се е озовала в Танзания случайно. Щяла е да бъде в Кения, ако кралица Виктория не я е била подарила за рождения ден на кайзер Вилхелм. Малко по-рано двамата заедно са се опитали да подарят Източна Румелия на султана, но не са му уцелили рождения ден.

Стига толкова въведение!

Самият преход до върха трае шест дни - четири и половина нагоре и един и половина надолу. Би могъл да го форсираш и за пет, но рискуваш недостатъчното време за аклиматизация да ти провали начинанието.

Бях си избрал маршрута Мачаме. По него няма хижи и се спи на палатки. Първия ден се бъхти 6-8 часа в кал до над глезена през дъждовната джунгла от около 1700 до около 3000 метра. Вечерта се излиза в саваната над облаците и най-после пред тебе се издига конусът на вулкана в цялото си величие (единствено гледката от към кенийската страна изглежда по-величествено). Следват три дена качвания и слизания за аклиматизация през савана и алпийска зона, докато не се окажеш на 4600 вечерта на четвъртия ден в лагера Барафу.

Това, на което не можеш да разчиташ на Килиманджаро през август е усамотение. Август е върхът на сухия сезон - най-приятното време за катерене. А най-натоварено през август е в именно седмицата на пълнолунието. Само по нашия маршрут туристите са повече от 150. Всичките бели хора! Как пък нямаше един черен или жълт за цяр.

Задължително се движиш с водач. Опитът на познати руснаци-стопаджии показва, че става и гратис, ама не си е работа да си играеш на криеница. Водачите имат две функции: да сочат правия път и да отговарят на тъпи въпроси. От рода на "Трябва ли да кажем някаква специална молитва на планинските богове, за да стигнем върха?" Тук човечецът смутено отговаря, че е католик и не е чувал за планински богове, но всеки е свободен да се моли комуто си иска.

Глезотията е, че нищо не носиш на гърба си. За тая работа си има носачи. Падат се по двама и половина на турист. Симпатяги са! Мъкнат и раници, и храна, и палатки, че даже маси и столове. При това ги мъкнат не на рамене, ами на главите си. Тоя метод отдалече изглежда като невинен куриоз, но ти става бая нервно, когато пълзиш по зигзагите на почти отвесна стена, а точно над тебе някой балансира на главата си газова бутилка. За моя голяма радост чак до Барафу един от тях домъкна огромна, сочна, червена диня. Не че не ми се е случвало да мъкна диня в раница на планина, ама само до Ярема на Витоша.

До Барафу духът е бодър, слънцето все още топли и главата те цепи умерено само отвреме навреме. Големият напън е качването на последните 1300 метра - седем часа от лагера до ръба на кратера. Истински душевадник. Върволицата туристи се движи нагоре мудно, мълчаливо, на лунна светлина, сред лунен пейзаж. Пътеката минава покрай стената на ледника, но сняг не газиш (през август). Само вулканична прах. Пъплим като на погребение. Че и по-бавно. И охлюви биха ни се присмели на скоростта. Обаче наоколо не се забелязват никакви форми на живот, камо ли охлюви. На изпреварването не се гледа с добро око, а колкото по-нагоре, по-късно и по-бавно се качваш, толкова повече зъзнеш. Колкото повече зъзнеш, толкова по не усещаш, че те цепи главата. Водата отдавна е замръзнала в бутилката. Не е голяма загуба, защото и без друго има вкус на хлориран заблатен плувен басейн. Диня няма. Чаят в термоса е студен, но все още течен. И той е от същата вода, но поне има някакъв аромат. А и съм му спестил таблетката хлор, защото ужким е кипял (във високопланинския смисъл на тая дума). А без течности не става - разреденият въздух само това и чака да те повали. Още не стигнали и средата на душевадника, почват да се срещат излезли от строя туристи, клатушкащи се надолу. И на лунната светлина даже си личи колко неестествено бледи са им лицата и разсеяни погледите. Водачите затова са и толкова много, че да помагат на отказалите се да се доберат обратно до по-човешката надморска височина в лагера Барафу. Една женица от нашата група, после разказваше, че от един момент нататък се пренесла в някакъв сън и изобщо изгубила съзнание, че е на планина. Горката. Язък че се тровеше с диуретици през цялото време. Много хора го правят, защото ужким помагало срещу дехидрация, съответно - височинна болест. Други пък прибягват до стероиди, за да качат душевадника. Според мене и двете неща са самоизмама и се подкрепям единствено с шоколад и желирани бомбонки. А си нося и българската обеца на ухото, че без значение диуретик ли си пил, стероид ли, все ще ти изгонят щангистите от олимпиадата.

Стискам зъби и излизам на ръба на кратера, точно за изгрева на слънцето. Наградата си заслужава усилието! Остава още час и половина ходене до най-високата точка, но вече са ми пораснали криле. На върха пред дървената табелата се е оформила опашка за снимка. Трудно е да се вредиш. Развяват се знамена - британско, норвежко, полско. Тримата поляци са успели даже да лепнат едно (PL) на табелата (като на задно стъкло на полски фиат). Единствен българин съм, но и през ум не ми е минало да помъкна знаме. Винаги мога да си изтананикам химна - той поне е безтегловен...

Дотук с удоволствията. Дойде време да плащам сметката: същият ден трябваше да смъкна без кусур три вертикални километра до последния лагер. Абсолютен рекорд! Да са живи и здрави наколенките и бъстунчето. А последния ден един англичанин цяла сутрин ми мърмореше, че било много кално. Той, видите ли, бил дошъл да се качва на планина, а не кал да гази и затова щял да пише контестация в пресата. Къде му били потънали 20-те долара паркова такса. 20-те долара, че се потънали - потънали са, но самата мисъл да се асфалтират пътеките в планината си е пълно безумие (не, че не съм го виждал по планините на Тайван)

Финалът е халба хладно килиманджарско пиво, последвана от цяла нощ игра на нерви с ято породисти танзанийски комари.

Д.’02

Илюстрации: Kilimanjaro 2002