На Сейшелите ми трябваха цели три години да се наканя да им обърна внимание. Просто защото не очаквах да видя и усетя кой знае какво. Най-много да събера материал не за скучна, ами направо за празна сводка: ходих на плаж, къпах се. Какво толкова. От друга страна нямаше да е справедливо спрямо сейшелците съвсем пък да им загърби човек страната. Или пък да я отмине безмълвно като турско гробище. Какво са виновни, че им се е паднало да живеят на скучен архипелаг от райски тропически острови с кокосови палми, ситен бял пясък и изумрудено-тюркоазено гладко като огледало топло море, бъкащо със златни рибки. А и гробищата им не са турски, а предимно католичeски, и са не по-малко примамливи за жадните за красиви гледки странници от плажовете с кокосовите палми.

Задачата ми първия ден беше да се уверя, че тоя тип райски острови наистина съществуват. Съмнявах се, но е факт. Морето, палмите и креолките изглеждат точно както се опитват да ги представят картички и списания. Морето е топло, надвечер изглежда плътно електриковозелено (като сапун "Леда"), палмите раждат едни особени кокосови орехи, наричани коко-де-мер и славещи се като афроидизиак, а креолките освен хубави са и свръхлюбезни, особено ако са си намерили работа като стюардеси в националата авикомпания или някой от местните туроператори. Че са любезни, не означва автоматично, че са и практични в работата си. Изпитват затруднения да отговорят на простичкия въпрос "Колко струва подслонът, който ми предлагате?", но това е бял кахър, набързо размиващ се в белия коралов пясък. За практични неща се намират некреолки от рода на хазяйката ми на остров Пралин - възрастна аржентинка - и агентката, завела ме в квартирата, - швейцарка, брадата блондинка. Намират се и българи. Като например вечерящите на съседната маса в едно от двете ресторантчета край плажа Анс Волбер на северния бряг на Пралин. Тук обаче над любопитството ми що за хора са надделя британското възпитание да не заговаряш непознати, само защото си подслушал, че разговарят на разбираем за тебе език. Пък и току виж се оказали най-тривиални летовници, а не сватове на мадагаскарския президент, който според световната светска преса тъкмо бил задомил сина си за българка. Предпочетох да се съсредоточа в църцоренето на рибата буржоа на скарата. (Признавам, че ако случайно подслушам българи на малко по-екзотично място, примерно планините Хиндукуш в Афганистан, бих ги заговорил)

На сутринта реших да се гмурна по-дълбоко в островния свят от снощи, а именно на окло 15 метра под повърхността край едно от малките необитаеми островчета на половин час с моторница от Пралин. Гмуркането не ми е страст и го практикувам, само ако няма с какво по-добро да се уплътни времето. Но да идеш на Сейшелите и да не видиш коралов риф е далеч по-глупаво от клишето за Рим и папата. Попаднах в някакво друго измерение на райската градина. А може би е изначално погрешно да си я представяме на небето. От душите на умрелите праведници не се очаква да дишат с бели дробове, тогава защо да не ги подслоним под водата вместо в облаците. За 34 минути, колкото ми отне да си издишам бутилката, се нагледах на "златни" рибки в цветове и форми като извадени от детско блокче за рисуване (възрастен не би могъл да ги измисли с толкова въображение), на скатове, на акули, на морски костенурки ... Сега ми трябваше фотоапарат, но нямах. А одеве, като зяпах стар дядо с бяло расо в Рим, имах. Тъпо. Хвърлих плавниците, замезих с октоподена салата и реших да пообиколя острова на велосипед. На креолската версия на това превозно средство! Изводът от експеримента е, че на тези острови велосипеда още не са го открили. Открили са едно нещо, което на вид има скорости, но не и на практика. Веригата е фиксирана да минава през "най-бързите" зъбчати пръстени. Това леко затруднява преодоляването на възвишения. Също го затруднява и загубата на ориентация напук на скромния размер на острова (11 x 4 км) и наличната екипировка от карта и GPS. Вместо да намеря проход към южния бряг, се озовах с бутане на най-високия връх - 350 м, където пътят свърши. Добре поне, че спирачките вече са ги открили, че не ми се наложи да бутам (дърпам?) и на слизане. Знаех си аз, че има нещо подозрително в наема от 5 евро, който ми взеха за пособието. Толкова ниска цена не намерих за каквото и да било друго благо на островите. Освен билет за рейс. Внимание! На Сейшелите е скъпотия. А що се отнася до местната валута, ужким е стабилна, но явно - в условията на "коригиран" свободен пазар. Правителството си е поиграло да измисли остроумни правила срещу черния пазар - забранено е да се ползват чужди валути където и да било освен в хотели, където пък е задължително и ако речеш да ползваш местната валута, трябва да доказваш, че не си я добил на улицата. Иначе банкнотите им са красиви.

На другия ден пак се гмурках, но без да се налага да влизам в морето. Дъждът предлагаше същото усещане. Само без златните рибки. Свари ме в столицата Виктория. Вече се бях прехвърлил с едно от сновящите над протока малки витлови самолетчета на най-големия остров от архипелага - Махе. Махе е парчето земя, с което разполагат сейшелците да си живеят живота. Отделно тук се настаняват и забаваляват повечето ваканционно настроени гости на архипелага. А къде ходят да си карат ваканциите сейшелците, след като делничното им всекидневие протича на тропически остров, остава загадка. Виктория е единственият град в републиката, въпреки че към това понятие трябва да се подхожда със силно приближение: няколко каренца шумни улички, две църквички, една джамийка, едно тамилско храмче, една часовникова куличка (макет на лондонския Биг Бен - спомен от славните времена, когато на острова вместо плажовници са се подвизавали заточени VIP политически неудобници от всички краища на империята, над която не е залязвало слънцето) - и един Светофар. Пъстри и разнообразни са минувачите по уличките и плодовете и зеленчуците на пазарчето. Като хората са една идея по-пъстри и разнообразни, защото са смесица от всевъзможни евро-афро-американо-азиатски раси (и стилове и моди в облеклото), докато сред асортимента на пазара крещящо липсва Динята. Отклоних се от темата за Дъжда. Заваля, точно когато разсъждавах дали да взема рейс или такси до плажа Бо Валон, и предопредели решението: пеша! Разстоянието е около 4 км, като се пресича планинският гръбнак на острова. Този път се бях подготвил добре и уцелих прохода. Защото планината тук е внушителна, съпоставена с размера на острова - само двайсетина км дълъг, а цели 905 м висок. Проявих самоуправство в настаняването, избрайки си сам квартирата напук на настоятелното усърдие на креолката на летището. Хвърлих раничката си и пончото, което бях навлякъл само заради нея, в едно бунгало на брега и продължих на юг по плажа. На Сейшелите плажовете всичките са по закон обществени, което не позволява на хотелите да си заграждат частни територии и улеснява придвижването. Дъждът си се лееше, без да му мигне окото. "Колкото повече вали, толкова повече вали" (Мечо Пух в преговори с пчелички, 1926). "Тра-ла-ла-ла-ли! Нека да вали!" (ученички, предрешени на пчелички, на чернобилска първомайска манифестация, 1986). Нямаше голяма разлика между бродене по брега, джапане във вълните и плуване - вода отдолу, вода отгоре, вода отляво, вода отдясно, вода отвсякъде. Топла вода! Плажът свърши, продължи асфалт. Асфалтът опря о една бакалница и той свърши. Продължи пътека. Нагоре по скалите. Пътека Плюс. Дъждът си я беше харесал за отводнителна канавка на целия национален парк. След половин-един час и пътеката свърши, стръмно спускайки се към едно изолирано плажче - рай за търсачите на усамотение. Както е хем миниатюрен, хем пренаселен островът, така и можеш да си се усамотиш тук за седмици, че и месеци. Примерно, ако се пързулнеш в някоя фуга по хлъзгавите скали, без да си предупредил когото и да било в коя държава се намираш. Е, не се стигна до ексцесии. Напротив - тъкмо взе да се стъмва, някакви хора (бели) ме взеха с пикап и ми спестиха километрите връщане по асфалта. Без да ми спестят полагащата се доза дъжд, защото ме настаниха в откритата каросерия. Наградата беше богат креолски бюфет с океански риби в най-разнообразни кулинарни състояния за вечеря. На сухо! Ако не броим хладното Сейшелското пиво.

Пробвал лодка, велосипед и пешеходстване за последния ден си избрах да повъртя волана и попърпоря малко с автомобил. Впуснах се да изследвам вътрешността на острова. По тия пътчета спокойно може да се организира първокласно рали. Как добре би звучало - рали "Дьо Бурдоне" (на името на френския маврицианския губернатор Махе дьо Бурдоне, на когото е кръстен и островът). Пътищата до пръснатите в гънките на планината махали са изсечени в джунглата и най-често настлани с бетон, но не плътно ами - само два коловоза. Да се разминат две коли, даже дребни пеженца, като това, което ми беше попаднало, е почти немислимо. За щастие коли, запътили се към тия махали, много рядко се срещат. Още по-рядко в неделя. Срещат се рейсове и камиони! Срещат се също шарени тенекиени къщи; руини от англикански мисии; върхове с гледки към морето и близките острови от архипелага; пейки с навеси и козирки към гледките, официално открити от главата на англиканската църква (още докато е била и глава на държавата); водопади с хладни вирове за къпане... Акцентът на пейзажа е върху зеленото и сочното! А долу край морето заварих акцента върху музиката, песните и танците. Слънцето пак бе огряло. Морето пак бе електриково зелено. Пясъкът пак бе посипан с коко-де-мер. Сейшелците се веселяха. На плажа, разбира се. То, къде ли другаде да се веселят на малкия остров, ако не на плажа?

То, какво ли друго да правят на малкия остров, ако не да се веселят?

Д.’04