·         град Блантайр ...

Май ще се налага пак да се упражнявам във виза-доджинг. Не ми сложиха печат в паспорта, нито взеха пари на летището, ами ми дадоха едно (зелено) листче, с което да съм се явял до 48 часа да се регистрирам в централата на имигрантското в града. В работно време! Щом съм бил турист, домакинът ми щял да се погрижи. Къщяло! (Как пък не!, шуменски). Домакинът е в планината, а в градската страноприемница ме посрещна услужливо и миловидно човече, комуто обаче последното нещо, което бих поверил, е паспорта си. Английксият му е на ниво да отнема десетина реплики, докато се разбере, че не питам за влак, а за дъжд. Дъжд не се очаква до края на октомври. Влак изобщо не се очаква. Иначе съумя да ме разпита къде съм си оставил жената и децата. Явно съм имал луд късмет, че ме качиха на самолета сутринта вместо с виза - с едно (бяло) листче от агенцията за визи, на което пише, че мързеливият консул, когото го беше домързяло да дойде на работа в офиса си, бил пратил факс с документите ми на имигрантските на летище Блантайр. То там телефон нямат, камо ли факс. Реших да му мисля по-нататък и продължих по задачите - да огледам и усвоя нови територии. Блантайр е "индустриалната" столица на Малави. За индустрия и дума не може да става, ако не се брои пивоварната Carlsberg. От гледна точка на бирата Малави е датска колония, но от респект към заклетите привърженици на бирения регионализъм датчаните подържат и една местна марка Kuche-Kuche. На забележителностите на тоя град посветих повече време, отколкото на Флоренция преди два месеца. Има една улица с банки, минавайки по която не можах да се отърва да угодя на настойчивите подканвания на селскостопански производители от околността да си напазарувам от техните ягоди и дудове. За ягодите производителят има някаква заслуга, ами за дудовете, които си растат по дърветата наоколо? Пък цената е същата. Дини нямаше, а производителите на банани, авокадо и прасковки с размер на джанки се наложи да разочаровам с твърд отказ. Най-голямата забележителност на Блантайр е църквата на Свети Майкъл и Ангелите, строена от неук в дюлгерско отношение шотландски мисионер. Малави, бившо Нясаленд, е било нещо като шотландска територия в рамките на Британската империя. По-точно експериментална духовна ферма за упражняване и съревноваване на водещите течения в християнската религиозна мисъл през XIX век. Почнало се е с мисионерство, минало се е през левичарство и подем за независимост и се е стигнало до диктатурата на Камузу Банда, който за зла участ на гражданите си и туристите е постигнал рядък рекорд сред събратята си деспоти-единомишленици в Организацията за Африканско единство, доживявайки стогодишнина на власт. Макар и да се е бил опитал да си преправи ЕГН-то на по-млад с две петилетки, за да си отложи пенсионирането, което и без друго си е зависело само от него. За туристите ужасът се е състоял в задължително подстригване на дълги коси на границата за мъжете и навличане в рокли за жените. Не им се е разминавало само със зелени листчета. Това май на Чаушеску не би хрумнало. Но на калининградския военен комендант като нищо щеше да му хрумне, когато цъфнах по бермуди на гарата през лятото на 1991-ва - гледка невиждана и скандална за жителите на затворения руски град-гарнизон. В споменатата църква заварих пъстър хор от замбийски поклоннички, които много добре си пасваха с интериора. И с акустиката. Самата църква се крепи на свети дух повече от сто години, но упадъкът и разрухата на всичко около нея са си съвсем по африкански.

Претърпях пълно падение на амбицията си, да се вживея в позабравената роля на бакпакер (такъв с чанта на гръб, англоавстрал.) и придвижа до планинския масив Муланджи с обществен транспорт. Погледнах си голямата раница, прецених на око-ухо-нос температурата, аромата и полагащато ми се пространство в тъпчещите се до над козирката рейсове на автогарата (същите ония колоритни африкански рейсове, които изглеждат толкова автентично етно по илюстрации на пътеводители и корици на дискове с африканска музика) и се предадох. Измислих си цели две оправдания да си спазаря кола с шофьор - едно, че приоритет на тази екскурзия е изкачването на планината, а не провеждането на анкета (на езика чичеве!) сред пътниците за качеството им на живот и политически възгледи, и второ - да поддържаш стил на "бял човек" си е също част от африканското преживяване. Оправданието, че съм остарял за бакпакерстване не посмях и да си го помисля. И с бледоликите младежи в хостела, дошли за сефте в Африка, нямах какво да си кажа. Зайци! Пих един тоник на бара и се прибрах за пържолки и биричка с гледка към Хълмовете от тераската на избрания лодж. Полагаше ми се излежаване и холестеролна закуска преди път. Управител така и не се появи, с което ми спести изобщо разсъжденията върху варианта да се опитам да легализирам престоя си с помощта на подставено лице.

·         Пътят ...

Пътят до Муланджи с кола отне около два часа. И от колата се очаква да поддържа африканския стил, изразяващ се най-често в красив лъчист белег от силен удар с камък в предното стъкло по възможност точно пред погледа на шофьора. Точно така си и беше.

·         Планината ...

Планината Муланджи е един голям масив изглеждащ като паднал от небето сред равни плоски чаени плантации до хоризонта. Не съм сигурен какво е геоложкото обяснение за съществуването и на това място. Стовариха ме в хижа Локубела в полите и. Организирах си водача - Остин. Младеж с плитки на реге-дзвер. В Малави стандартът за поп-фолк музика е точно регето. Следобеда се разходхме за разгрявка на артризирали тъкани до едно водопадче. Очакваната награда беше плуване в хладен вир, придружено с легенда за духове, които сменяли цвета на водата, като пуснеш стотинка. Случихме на тъмно зелен цвят. Системата е закърняла, явно защото в Малави инфлацията е изяла дзвонковите парични знаци. С книжни пари механизмът не сработва, защото не потъват до дълбините, където се подвизават духовте. Валута се приема само по споразумение (виж в-к Вечерни новини, течение 1981-1989)

Самият траверс през планината отне четири дни. Можеше да отнеме и по-малко, но нямаше за къде да се бърза. Първият ден беше сравнително яко ходене по африканския начин - с носач, водач и готвач (виж по-горе за белия човек). Качихме от 820 м до 2350 м. Връх Чилуба. Развях знамето, за да вържа поне един връх. Току виж станало като миналия път в Одеса (Рувензори в Уганда) и не се кача на най-високия. Остин ми мелеше през цялото време някакви обяснения за ботаниката на местността. Лошото е, че темата е престанала да ме вълнува горе-долу от последната сбирка на кръжока по цветарство в IV клас. А и тогава фокусът не беше върху самото цветарство, а върху възможността, която се удаваше, да се гепят футболни отбори, пощенски марки, колички Matchbox или каквото дойде от Оцета (днес д-р Оцетов, Пирогов), докато той се рови в килера за стар вестник, на който да си изсипва пръстта от саксията с бегонии. Местните хора около Муланджи, включително водачите, явно са осъзнали странната загриженост, проявявана от белите туристи, към състоянието на природата. И са заучили успокояващи отговори на често задавани въпроси по темата. Същевременно не изменят на общоафриканските норми на добро възпитание, изискващи при всяко положение да се дава очакваният от питащия положителен отговор.

Въпрос към Африканец 1: Тези борове, дето сте ги насекли толкова масово и безпощадно, няма ли да ги пренасадите?
Отговор: Да, разбира се. Колкото отсечем, толкова и засаждаме. Тече мащабен залесителен проект.

Въпрос към Африканец 2: Тези борове не ми изглеждат много африкански. Няма ли да ги изтребите, за да не задушават ендемичните видове?
Отговор: Да, разбира се. Тези борове са новозеландски пришълци и задушават муланджийските кедри. За да не се наруши необратимо екологичното равновесие тече мащабен проект за изсичането им.

А, де? Кое е вярното? Второто ми се стува, че е една идея по-близко до истината, защото беше потвърдено от двама британски юноши (поне един от които - шотландец), записали се на доброволна бригада да изсекат за пет дни максимален брой новозеландски борове около една от хижите. Повече игра, отколкото ефективна мисия. Всъщност работата им не е да въртят брадва, а да организират местни лесоработници да го вършат (виж по-горе за белия човек). Ами туристи? За целия преход срещнах само трима. Има ли смисъл да уточнявм националността им - германци, естествено.

На втория ден се почуствах завърнал се в занаята (back in business, англоамер.)! След неколкомесечни оплаквания от болки в краката, оправдания и страхове да се впусна в нещо по-натоварващо, днес се оказах в страхотна форма. Нищо в тялото ми не протестираше - ни мускули, ни стави, ни сухожилия, ни вени, ни кости. Качих връх Сапитва, 3001 м. Старите карти и джипиесът го дават 2998 м. "Най-високата планина в Южноафриканския субконтинент на север от Драхенсберг" пише в брошурите. Това е все едно да определиш Олимп като най-високата планина на Балканския полуостров на юг от Рила. На най-високия връх на Драхенсберг всъщност не съм се качвал. Пада се в Лесото, а там оная зима ни затрупа снегът. Тук късметът с времето беше на наша страна. Но на косъм. Облачно. Което е много добра профилактика срещу слънчеви изгаряния. Но облачността беше една идея по-ниска от желаното. Покриваше всичко от 2400 м нагоре. А Остин го били тренирали при ниска облачност да не се опитва да качва на върха под страх от дъжд. "Какъв дъжд, бе? Разбирам ги аз облаците. Тия са стабилни и няма капка вода да изцедиш от тях" заявявам аз, екпертът по местна метеорология, дето не е стъпвал в тоя район на континента. И тръгваме нагоре. Изля се небето! Но ... чак по залез, след като благополучно се бяхме прибрали в хижа Чизепу. Проблемът с дъжда не е в евентуалното разтапяне на туристи от захар, ами в сцеплението между Vibram и лишей, което се променя във функция на влажността. По-голямата част от последните 800 метра качване изисква точно това - катери се по стръмна гладка скала и се разчита на добро триене на подметките о нея. Още по-стръмна е скалата към отсрещния връх Чомбе, където си е за катерачи. Не какво да е, а рай за катерачите. При сухо време Сапитва става и за туристи без катераческа екипировка. За всеки случай си носех две лентички и едно прусиче за осигуровки. Потрябваха на няколко места. Малко преди върха се минава през няколко по-скоро пещерни, отколкото алпийски препятствия, камини и тесняци, през които не можеш да се промушиш и с най-минималистична раничка на гърба си. Която съдържа само шише вода, спомнатите прусичета и знаме. За развяване сред вятър и мъгла на самия връх. Развях го. Нямам идея как да разбера колко българи са се качвали на Малавския първенец преди мене. Ама ако съдя по имигрантските формалности, не ще да са много.

На сутринта заварихме дъжда разбунил ручейчетата и без газене и кол не се минаваше (виж баба Илийца и Искъра). Освен където има дървен мост. Някои от които мостове били по-стари от Малавската независимост. Което ми напомни, че тоя ден в България се падаше денят на Фердинандовата независимост. Отбелязах го с три регионални бири зелен Carlsberg в хижа Чинзама. И с тая хижа разполагах сам. И със скалните вирчета за къпане по реката край нея. Добре, че надвих на себе си да не изпълня докрай предвидения за деня пробег само заради самия пробег, ами останах да нощувам на най-хубавото място в цялата планина - котловина с гледки към ридове, върхове и кедрови горички, накъдето и да се обърнеш. И аромат на муланджийски кедър от огнището. С тоя уникален ендемичен аромат ще запомня Малави. Пък комарите му се цупели и бягали. Перверзни твари.

Остана слизането от планината. С къпане тук и там по речните вирчета. За първи път срещнахме жени. Работнички по пътеката. Тесаха нещо тревата и оформяха канавка за дъждовна вода. Усмихнаха ми се с беззъби усмивки. Нито една от тях нямаше предни зъби. Често срещана африканска практика. Това подобрява способността им да доставят удовлствие и наслада на мъжете. В Южна Африка липсата на предни зъби е типична и за мъжете от по-малоимотните прослойки на калърската раса. Сред черните - по-малко. Край селския вир най-долу в Локубела, след като се охладих за след дългия поход, си поиграх на актова фотография на скачащи във водата голи негърчета. 

·         град Блантайр (пак и отново!) ...

Пред имигрантското чакането отне три часа. Нямаше никаква опашка на моето гише (за сметката на съседните, където не можеше да се диша от тарапана), но явно да им дойде турист на крака за виза е рядко явление. Трябвало да се разпише от някакъв голям началник, който не си седял в кабинета през цялото време. Еле, разписа я. И с чакането не можах да уплътня целия ден. И с обяда в етиопската закусваля също. Сервират някакви царевични катми, които сам си навиваш с избрано от тебе къри. Избрах си пилешко къри с варено яйце. Споделях маса с един етиопец, когото бях забелязал още снощи в Локубела, та от него схванах цаката на навиването. За да убия следобеда писах пощенски картички и ги разпращах по адреси. Ако на получателите им се сторят мърляви, предположението, че са се омърляли по трасето, би било погрешно. Мърляви си бяха от книжарницата. Сигурно са ме чакали няколко сухи и няколко дъждовни сезона на лавицата. Имаше само един сюжет - четири монахини в сини одежди с шарен чадър за слънце сред полето. Остава отворен въпросът какъв цвят е фанелката на вратаря. Като им лепих марките, ги облизах (марките) в пощата и после ме загриза съвестта, че на същото гише Сульо и Пульо спинаджии лижат марки и изпитах непреодолимо желание да поплюя по улицата. Мърлява прашна улица в Третия свят. На часа ми беше направена забележка от бдителен гражданин: "Що плюеш на пътя, бе!"

·         град Кигали ...

Той май бешев Руанда? А аз май бях в Малави. Обаче поради някои силни сходства между съвременните африкански държави нещо ми се преплете ориентацията. В Малави се бях зачел в един роман за Руанда. "Една неделя край басейна в Кигали". Действието се развива около геноцида, който руандчани си спретнаха 1994-та, през погледа на канадски журналист, влюбен в жена хуту, която я бъркат за тутси. Малави и Руанда си приличат и по население, и по климат, и по ландшафт. Само марката на местната бира е различна. Взех да заглеждам хората и да се чудя колко малко ще им трябва да почнат да се колят на расово-физиологически признак - първо по-тъмните и по-дебели по-светлите и по-стройни, после - обратно. Даже за прочитане на последните някоко глави реших да отседна в блантайрското съответствие на описания в книгата хотел с басейн - любимо място на местните първенци и повечето бели експатриати. А и съвсем без лукс няма да е по африкански (както беше казал Класикът за без водка - по руски). Толкова е голяма пропастта между имащи и нямащи в Африка, че не ти остава нищо друго, освен да вдигнеш ръце, да си поръчаш един джин с тоник и да се потопиш в хладната, кристално чиста вода под баобабите. Както е направил и канадският генерал, назначен от ООН да пази руандийците от себеубийство, а години след като себеубийството се е извършило в грандиозни мащаби под зоркия му грижовен поглед, е предложен за генерал-губернатор на самата Канада.

·         град Блантайр ...

Сутринта се събудих и влязох да се окопитя в споменатия басейн. Намерих си един дядо да ме закара с бедуинска кола на летището. Тоя прякор се ползва за един от най-успешните модели автомобли на африканския контиент за всички времена Peugeot 504. Лошото е, че не ги произвеждат вече няколко десетки години, а този екземпляр не беше от последната серия. Но шофьорът ме убеди, че другият, с когото съм имал уговорка, несъмнено е по-ненадежден и най-вероятно вече е закъсал. А и да не е закъсал, щял да се разпадне по пътя. На тоя предното стъкло имаше само една тънка цепчица. Спука гума на два километра преди целта, но не му мигна окото и ме закара на джанта. Представи се за 75-годишен. Харесвал режима на Банда, защото оня бил образован. Най-вероятно по-правилното обяснение е, че самият дядо тогава е бил млад, а в природата на човека е да изпитва носталгия и да идеализира времето на младините си напук на политическите реалности. В разумни граници, разбира се. Обичам приказливите шофьори. Този освен по политика ми даде уроци и по секс. Следвало да се оставя жената да почива шест дни, които да се използват за задоволяване на шест други жени. Съвпада с представата за африканските сексуални навици, създадена от споменатата книга за Руанда. С две думи няма морални задръжки с колко жени общуваш. Стига да си поддържаш мъжката репутация. Ама и реципрочното от женска гледна точка е не по-малко вярно. Както пояснява колежката ми кенийка Джейн Кебера - релацията в африканската база данни между мъже и жени е много-към-много (many-to-many, англокомпют.). Язък им на шотландците за пуританските мисии. Всичките им усилия са отишли бадева!

Илюстраци: Malawi 2004