·         Санкт Петербург

Какво играят тая вечер? Лебедово езеро. Искаш ли, мила, пак да го гледаме? Ами да, защо не ..

Подслушвам млада двойка край колонката с афиши на метростанция Парк победы, току що пристигнал и още с тежката раница на гърба си. Вглеждам се афиша - пет театъра играят "Лебедово езеро", два - "Лещникотрошачката" и ... друго на практика няма! Съчувствам им като в сцената с черния хайвер в "Бялото слънце на пустинята". Цената на билетите варира спрямо нивото на снобизъм на театралния салон, но самият снобизъм не се поддържа добре. Пуснаха ме в Храма (балетния театър) - по същите сандали, с които шляпам по каньони и тропически джунгли. А горкият беловлас възрастен човек оттатък пътеката с излъчване на народен артист на РСФСР си беше безуопречни издокаран от лустрото на черните обувки до приглушения блясък на металните рамки на очилата.

След само ден и половина в Санкт Петербург в главата ми е хаос от впечатления:

- щури задръствания, шумни кръстовища;

- лебедчета танцуваши па дьо до;

- нови руснаци с поршета Кайен;

- стари руснаци с ръждясали жигули;

- валсове от Чайковски;

- съветски милитер-рок с афганистански пол-фолк нюанси;

- освежаващи се с изумително богат избор руски марки качествено пиво - Балтика, Невско, Шишко, Бочкарьов, Стара мелница - младежи (надвечер от петима младежи по улицата четирима подпийват в движение биричка, предиобед - по-малко - двама или трима, включително девойките);

- уливащи се и въргалящи се от изумително богат избор руски марки качествено пиво - Балтика, Невско, Шишко, Бочкарьов, Стара мелница - купонясващи спецназовци (нисшите чинове от руската мутренска йерархия не се набират сред бивши състезатели по борба, ами сред ветерани от Спецназ и афганистанската война);

- кръстове, осведомяващи че въргалянето се осъществява на мястото на крематориума, където са изгаряли умрелите от глад и студ обсадени ленинградчани, тоест - върху прахта им.

- закусвални Сабвэй, Кофе-Хауз и Цыпленок Кентакки;

- суши-барове, пукащи по шевовете от юпита по Невски проспект;

- бляскави дворци и църкви (Много църкви! И нови се сторят и променят силуета на града)

- кенефбуси за туристите на дворцовия площад (сравни: кенефбой в Египет);

- бездушни култовски булеварди (моят хотел грееше като рядък светъл лъч на ранен брежневски квадратен функционализъм на един от тях);

- умрели новомъченици царевни, царе, царици, клирици, царевичи, кипрещи се с ореоли по иконите и мъчители им, кипрещи се с будьоновки;

- живи най-новомъченици от "победните" войни в Кавказ и Азия през XX и XXI век, просещи милостиня - паметни плочи на Царя Освободителя, дето ужким ги бил покорил още през XIX (вкарал е таралеж в гащите на Русия, а аз точно от този таралеж съм се запътил да навестя, за да задоволя туристическата си суета);

- коне в метрото;

- многоцветни мозайки в пряснореставрирания храм-бижу "Спас на Крови";

- подвижни мостове, елегантно изолиращи отдели части на града и островите нощем (екскурзоводът на двучасовата нощна разходка с рейсе се оказа, че живее точно в тия части и заряза групата, за да си се прибере, като преди това за всяка следваща осветена сграда беше редувал legendary, historical и beautiful, както се падне);

- заядливи лелички-билетаджийки, разпознаващи чужденците по акцента и лишаващи ги от евтини билети за музеите (отчитам успех 1 от 3 в докарването на акцента, но пък в успешния случай си сбърках сам билета и вместо в наоса се озовах на терасата на Исакиевската катедрала. Нищо. Влизал съм там преди 24 години с още необръгнало на златно-малахитено достолепие детско съзнание и още ми държи)

- ...

Хм, Город Герой Ленинград (пише го на летището!) ...  отведнъж се отърсих от нездравите съмнения, че съм позападнял прекалено и Русия ще ми се види несвойска.

·         Москва

С Шишкин, Верешчагин, Врубел, Серов, Перов и Репин се срещнахме в Третяковската галерия. Надникнах там, за да се пренеса поне за час в живота на бивша Русия и настроя на вълната на страната, в която след 14 години ми се отдава случай пак да се отбия. С 14 години по-стар (зрял?) акъл.

Това не е същият град и това не са същите хора, които си видял преди 14 години. Ние просто представа си нямахме какво ни чака след перестройката. Така резюмира Моя Руснак днешна Москва. Оглеждам се. Наистина, танковете и барикадите, които владееха площадите и булевардите при последното ми посещение, липсват. Макар и той да няма точно тях предвид, а пораженията, които Елциновото време било нанесло на огромни прослойки не успели да се адаптират към капитализма хора.

Дима (по-известен като Моя Руснак) има вид да е намерил място в новия свят заедно с огромното мнозинство московчани, които просто са нямали избор, ако са искали да оцелеят в един от най-скъпите градове в света. Бяхме се разделили студенти в технически вузове. Сега държи сервиз за умерено остарели опели на юг от околовръстното. Съвсем по руски, за да се добереш до сервиза с шосейната кола за ремонт трябва да минеш през кална отсечка, която в определени сезони затруднявала и самосвали. А живее със семейството си в самоделна дървена дача далеч от градски шумове на поляна сред горичка, като излязла от Шишкиново платно. С едно мъничко подобрение в иначе скучния брезов пейзаж - бетонните останки от изоставен недостроен и недоразрушен пионерски лагер. Не става за нищо освен евентуално за упражнения по стрелба. Надеждите са след още десетина години да са потънали в джунгла като Мачу Пикчу.

Та благодарение на местоположението на дома им ми се удаде да опитам на живо възпявания ежедневно по радио Хоризонт през 80-те години специалитет "Подмосковние вечера". В съседната дача по случай първия учебен ден. Попаднах в безгрижна, отксъната от света Чеховска компания през XXI век. Особено в лицето на една бивша учителка, не нуждаеща се от повече учебни часове покрай мъжа си, който не само издържал изолирания от проблеми крайградски начин на живот на жена и внуци, ами и в Южна Африка на лов ги водел. Не и остава друго, освен да вдига многословни поетично-романтично тостове за децата, красотата на природата и (по подразбиране) за широката руска душа. Домакин беше една добродушна (на 5 водки) сибирска мечка, олицетворение на руската мечта - да тръгнеш от затънтена паланка в снега, да се закалиш на фронта в Афганистан, после да си поупражняваш мозъка с висша математика до дипломирането си от инженерен институт, направиш кариера в социалистическо-капиталистическа строителена фрима мастодонт и да изградиш приличен поминък не задължително от нетна заплата. А жените наостриха уши, когато от благодарствения ми тост прозря инфромацията, че съм свободен. Инстинктивно си организираха внезапна оперативка да преброят колко свободни сестри, братовчедки, колежки и приятелки могат да ми бъдат предложени за отвеждане в България, ако съумеят да ме задържат в Москва поне за една седмица. Не съумяха. Наслаждавайки се на подмосковната вечер, водката и мезетата, не можех да се отърся от усещането, че под булото на чеховщината съм попаднал в осъвременен и леко отместен в пространството вариант на Едуард Захариевата "Вилна зона". Само дето там страстите се въртяха около последен, а не първи учебен ден. Първият учебен ден в Русия се възприема като много важен семеен празник. День первое сентября, первый день календаря! На тържеството в училищния двор се умилих на панделките по главичките на момичетата от всички класове (с изключение на най-най-горните) и букетите, с които от време оно се асоциира тоя ден и в българските, и в руските буквари. Само дето знамето не е вече червено, ами ... оранжево. Песни, танци, речи. Учебната програма била построена точно по вица за оптимиста, който учил английски, песимистът - китайски, а реалистът - автомат Калашников. Първите две от тия дисциплини са добре застъпени още от първи клас. А откъде имат учители по китайски? А ти малко китайци ли мислиш, че има в Русия, отвръща веднага Моя Руснак? Във всеки случай са повече от американците. Затова и с английския проблемът е по-сериозен. А с калашниковите - най-лек. Докато в разрушеното преди година от терористи Бесланско училище пускат на мемориалния митинг през метални детектори, тук в "мирната" и "безопасна" столица ни вкараха всякакви непознати възрастни направо по етажите на сградата да наблюдаваме от идеални за прицел с каквато и да било картченица. Хм, вяра в доброто, окичена с панделки.

Ами самата Москва?

Освен че е от най-скъпите, Москва дава вид и на един от най-чистите градове в света, съдейки по изрядно измитите и изметени улици по центъра и облизания до блясък метрополитен. И по кварталите не видях една хартийка да се валя в иначе неизкосената трева. А на тях даже и това им се струва мръсно. Пък българското Черноморие им се виждало като кочина, но това е вече друга тема. Е, поне от липса на дупки по асфалта и дебилоустойчива по западен модел пътна сигнализация не страдат.

По Тверская не е останало нищо съветско. А покрай украсите за наближаващия ден на града още повече се е разшаренил. Точно такава е редно да бъде Москва, ако иска да съхрани духа си. Меркантилна (купеческа, рус.). Царство на Златния телец. С много повече поршета Кайен по задръстванията от Санкт Петербург. Подозирам, че ако не караш такова, а само BMW X5, те вземат за последна измет. Мода, технологии, клубове, ресторнати с всевъзможни международни вариации на висша кухня ...

Свих от булеварда, влязох в портала под една камбанария и попаднах в съвсем друг свят. Все едно като Мери Попинз бях скочил в тебеширената рисунка. Светипетровският манастир на Петровка (където Св.Петър не е римски апостол, а московски митрополит от XVI век). Съвсем неотдавна са изхвърлили трупаните 70+ години боклуци; в най-старата църква са възстановили стенописите; мяркат се попове, вярващи и тук-там някой паркиран черен мерцедес пред отдаденото за офиси крепящо се монашеско крило. Има още едно-две не крепящи се необитаеми крила. И най-хубавото - ангелският глас на подпяващата във високата коминообразна червенотухлестна църква клисарка. Отнесена в песнопението си от всякави златни телци и суети.

Съвсем друго е усещането във и около храна на Христос Спасителя. Възстановеният с много злато разрушен от Сталин храм-паметник на Отчествената война на Русия срещу Наполеон. Строен първоначално горе-долу по същото време като Исакиевската катедрала в Санкт Петербург, но в много по-традиционно руски дух. Като руският дух включва не само изображенията на светците и формата на куполите, а и пищността и разточителството. Аз обаче отделих повече време на един много очукан по съветско време храм, съвсем неотдавна върнат на вярващите. На въпроса кой не им го е връщал, вместо очакваните - Партията, Мафията, КГБ - получих прозаичният отговор, че били някакви работилници, които се съдели до зуко, заради цените на офисната площ в центъра на Москва ...

А какво ли е в дълбоката провинция?

Предстоеше ми да хвърля бегъл поглед на едно малко късче от нея - Северозападен Кавказ и Ставрополски край.

·         Кавказ

Другата Русия. Провинцията с главно П. Събрали сме се на Шереметиево и прелетели с толкова стар Ту-134, че дървоядите са имали много поколения време да изядат дървената дъска на тоалетната чиния.

Милиционерът (мент, рус.) на изхода на летището в Минерални води изпитва видима възбуда при вида на паспорта ми. Хем чужденец, хем неорганизиран турист, хем българин, който не би могъл да мине с номера, че не рабира, когато му се иска подкуп на руски. Просрочил си си резервацията! Вярно, в Москва не си играх да се регистрирам в милицията, но и да бях, щяха да измислят нещо друго. Изваждам банкнота, от номинала на която му светват очите и млъква. Да, ама сега трябва да се влезе обратно в терминала през другия вход да се търси не то банка, не то тоалетна, не то Интурист. Там ме чака друг мент. Просрочил си си резервацията! Тъкмо се чудя дали да почна да се изнервям, когато първият му звънва по мобифона от своя пост. А, платил си си бил, заповядай! Хм, джентълменско обслужване.

Посреща ни Александър, московчанин, алпинист и планински водач от висока категория. Водил групи и на Еверест. Само двама му загинали тоя сезон.

Потегляме на юг. Кабардино-Балкария. Страна на шашлика. На чистия въздух. На горчивата сметанка в борша, и на мантите, които са си просто едни едри пелмени. На села със звучни имена като Жанхотеко, Пашкута и Търнъуз. В ниското живеят кабардинците, нагоре в планинските долини - балкарците, по мегданите се срещат дагестанчета и всякаки други. Забележителни приноси от човешка ръка в природната среда: панелки, култовки, недостроен скелет на хотел от късния застой, ръждясали москвичи и армейски джогани. Компанията е международна, говори се на английски. В изветестен смисъл.  "Дис роуд вьери дейнджерус, мейби ко". Мейби какво? Ааа, крави!

Първа аклиматизационна разходка. И първи шашлик, сервиран с толкова лютив лук, че те разревава, както си е вече нарязан в салатата. Под връх Чегет срещаме чеченец на средна възраст. В дънков костюм. Джамал. Оплаква се, че за първи път в живота си намира начин да се качи толкова високо в планината, в която ужким живее. Бил казионен милиционер и хайдутите нямало да му простят, ако тръгнел на туризъм из чеченските дялове на същия балкан.

Втора аклиматизационна разходка. И първи хичини - кавказки палачиники със сирене и кашкавал, топени в тузлук - чесново-кефирен сос подобен на българския за пържени тиквички. С кабинката от Азъу се качваме на 3500 м и оттам пеша до Заслон (приют, рус.) 11 на 4000 м. Заслонът, който е бил огромна по българските разбирания хижа, е изгорял и в момента туристи могат да се настанят в котелното, което е с размери на средна българска хижа. Пътьом - спирка на чай в хижа Варели (бочки, рус.), където от утре ще се базираме до края на експедицията. Пейзажът е ръждясал като във филма "Кин-Дза-Дза" на Георгий Данелия. Само дето хижарят Жорик не ми каза "Ку!" през обеззъбената си усмивка. Златните зъби са на голяма почит в Кабардино-Балкария, но за него май не са стигнали. А на оня филм навремето много му се хилехме на тъпнята, а то се оказа, че всичко си го имало в реалността. Руската реалност. Приелбрусието (национален парк!), а с голяма вероятност и цяла извънмосковскопетербургска Русия, е равномерно покрито с ръждясали железни съоръжения. В голяма част от които цъкат някакви релета и работят. Но само, когато им скимне. Тук съжителстват непокварената от съвремения консумеризъм Русия, облечена в анцуг, с брезентови раничка на гръб и фотоапарати Зенит, първо поколение, в кафева кожени калъфка, и другата - въоръжена със сноубордове, парапланери, последна дума на спортната екипирова. И шишко-казахец, тръгнал по трасето към Седемте континентални първенци. Правим нанблюдения по особеностите на руската национална командировка: споделяме сауната с група столичани, избягали от жените си със служебни пари на чист въздух, водка, баня, бира и вицове за Брежнев и Щирлиц.

Трета аклиматизационна разходка. Цяла нощ е валял сняг. Този път имаме желание да ползваме ръждясалата трета секция на лифта (единична седалка), но след час час и половина чакане се разбира, че няма да и скимне да проработи този ден. Релетата и бушоните в ръждясалата кутия са засипани с една педя повече сняг, отколкото на лифтаджията му се занимава да разрива. Та се налага да качим кашоните (а не раниции!) с храна и кухненско оборудване пеша до Варелите. Мъкна и диня, разбира се. Зор.

Остава ми цял ден на разположнение да си снимам пейзажи с ръждясало желязо на преден план и кавказка природна красота на заден ...

Ами Елбрус? Напънахме се, качихме го. При слънчево, но студено време и вятър, който не си знае ни посоката, ни силата. 5642 м. В 11:49 на 7 септмеври, тръгвайки в 04:15 от около 4530 м. Срещнахме немци (от върха), чехи (на върха), словаци (към върха) и един бахамец, хвалещ се на всеки срещнат, че на стари години играл пират #14 в холивудския филм "Карибски пирати", сниман на техния остров. Естествено, отбелязахме го после в хижата по руски с нещо по-твърдо и лакърдии от рода на: Ще бъде весело да карам кола до Москва, защото "ай хев мени гьорлс он да вей" (цитат, Александър)

А после ни чакаше лифтова щуротия в руски стил. Вместо да се наспим, бързахме да хванем първата (разбирай - единствената) кабинка, докато не са спрели тока на цялата долина за годишна профилактика в 08:00. Уговорката беше да слезем до горната станция, да се намъкнем в гондолата в 07:00 и да чакаме да тръгне. Така и стана. Никакви лифтаджии не седят горе да бдят кой как се вози по това време на денонощието. Долу свихме с джипа да обядваме на теферич в една от съседните долини. Взехме стопаджия. Оказа се българин. Марин. Щели да се качват след ден-два цяла група българи. До края на деня се срещнах с всички други от  освен с водача. По-разнородна компания трудно би могла да се събере. А обядът се получи култов: бял хляб, черен хайвер, домати, българска сланинка и памирски кашкавал...

На другия ден прочетохме във вестник Джорданиън Таймс опашатата лъжа, че походът към върха бил траял десет мъчителни дни и че сме прескочили трупа на незнаен руски алпинист.

***

Да се измъкна от Русия ми сруваше само още $20 подкуп, $4 неосчетоводен свръхбагаж и 10 минути безпокойство, че не ми уважават билета, който бил на бланка на една авиокомпания, а тя се скарала с моята преди два дни.