ПРЕАМБЮЛ

Това са записките от едно импровизирано пътешествие. Импровизирано е съвсем точно, защото решението да пътувам бе взето около седмица преди полета. Така се получи, че около 30 юни си промених плановете за бъдеща работа и се оказа, че разполагам с цели два свободни летни месеца. Кратка справка показа, че в София се намират достъпни билети за Далечния Изток даже и в разгара на туристическият сезон. Оттук нататък нямаше никаква обективна пречка пред експедицията ми. В интерес на истината през зимата бях посъбрал някаква информация за привлекателни местенца в района и даже се  бях снабдил в Лондон с един дебел пътеводител от серията Lonely Planet. Избрах Малайзия като основна цел и входна точка. Първоначалният план беше да се отделят около десетина дена из джунглите и пещерите на остров Борнео, а после да се тръгне бавно по суша от Сингапур на север през цяла континентална Малайзия и южен Тайланд и да се хване обратния полет от Бангкок точно месец след излитането от София. Индонезия ми се въртеше като резервен вариант и за всеки случай си взех виза от София. Тогава ни най-малко не подозирах, че ми предстои да прекарам поне три месеца с вратовръзка пред компютъра в тоя край на света. В момента обаче подозирам, че ще прекарам още няколко.

(Тайпей, 08.11.2000)

А ето какво излезе:

14.07.2000 (петък) София - слънце

Първоначалните преживявания, свързани с летища и самолети са досадни, но неизбежни. Turkish Airlines. Самолетът от Цариград позакъсня да пристигне, после се мотахме с разпознаване и препотвърждаване на куфарите, а самият полет вместо 55' отне към 75'. Вярно, добре ни гостиха и се полюбувах на Балкана и националните пътни инфраструктури през прохода Витиня от птичи поглед. Обаче на летището в Цариград си счупих краката от тичане да не би да затворят малайзийския полет. За късмет раницата си беше с мене. Не само че не го бяха затворили, а поради липса на места в трюма ме разположиха на широк фотьойл в бизнес-класата. А жълтуркото до мене слезе в Дубай и на практика в дългата нощна отсечка се разполагах на цяло канапе. Бинго! Минусите бяха боклучавите слушалки и разваленият телевизор. Затова пък бордното им списание е интересно. Научаваш, например, че първата османска часовникова кула била вдигната в Шумен през 1602. Имаше изгледи от столицата на менгюджеките Девриджи със замък и джамия от ранното Средновековие. Ужас! Зарязали са на саморазрушение конаци от XIX век от ранга на Кордопуловата къща и мавзолеи от XII век. Още една причина да се обиколи Турция преди да са рухнали всичките старини. За вечеря сервираха пиле фрикасе с фамозен зелен фасул за гарнитура, а за закуска сирене и кашкавал с палачинка по турски.

15.07.2000 (събота) облаци, слънце - Кула Лумпур, Кучинг

На летището в Куала Лумпур престоях няколко часа, любувайки се на черни и шарени фереджета и забрадки на пътнички и служителки, и правейки първи стъпки в усвояването на азиатската кухня - френски кроасан с малайско къри - преди да полетя на крилата на малайзийските авиолинии за остров Борнео. Град Кучинг - столица на щата Саравак. Най-после пряк допир с екваториалния климат - 33 градуса, влага. Вече си мислех, че ще се наложи да се аклиматизирам към климатичните инсталации, нежели към околната среда. Предпочетох за първата нощ самостоятелна стая в непретенциозна китайска страноприемница пред легло в младежко общежитие. Липсата на безпризорни кучета обуславя наличието на забравено-голяма в София популация безпризорни котки. Всъщност и името на града значело "котка" и даже са издигнати паметници от живков мащаб на въпросния животински вид. Жълти хора. Навсякъде. Естествено, че ще е така, но въпреки всичко първото впечатление е шокиращо. Досега, където съм срещал жълти, все са били екзотично малцинство. А тук, не само че местните са с дръпнати очи, ами и мнозинството от туристите - също. На практика центърът на Кучинг е заселен предимно с китайци, които са малко по-дръпнати в очите от малайците. Първата ми среща със забележителност по тия краища бе един китайски храм, в който енориаршите палят миризливи пръчици, горе-долу по подобен маниер на нашето палене на свещи. Освен това нагъват на корабчета някакви хартиени писания, но не успяха да ми обяснят какъв им е смисълът.

16.07.2000 (неделя) слънце - Кучинг

Как пък се случи точно първият ден да е неделя. Нищо не работи, не мога да си направя никакви планове за седмицата и се хванах на въдицата на единствения отворен изгладнял туроператор да ме развежда барабар с още един балък - някакъв швейцарски полукитаец - с кола, съвсем по асфалт-туристки, в рехабилитационен център за орангутани. Да бия път до края на света и пак в зоопарк да ги гледам тия местни герои! Съвестта ми е чиста обаче - орангутаните не се явиха. Нищо, че им бяха оставили обелени плодове за примамка, точно до площадката където дървари бачкаха с моторна резачка, която и глухия цар би пробудила. На връщане се отбихме в един зоокът в задния двор на ферма за крокодили. Има тук-там някой по-екзотичен вид като малайска мечка, черен скорпион и бенгалска дива котка (felis bengalensis), но като цяло най-забележителното е, че за "Добре дошли, деца" са изложени огромни фотоси на тема "Kрокодилски подвизи", включително и изваждане на съставните части на осемгодишно момче от търбуха на сгащен гущер. Впечатленията ми от Кучинг са разнопосочни и трудно систематизируеми в свързан разказ. Например стреснаха ме дренажните канавки. Внушават страхопочитание. Някои гонят човешки бой дълбочина, поради което не се препоръчва да се заблейваш в движение. Обаче нещо куца с валежите. Местните се оплакаха, че повече от седмица не било валяло, което не било на добро. Двама дребни малайци ме изненадаха с молбата си да се снимам с тях, един по един, на фона на помпозната държавна джамия. Навярно външният ми вид им се струва екзотичен. Самата мисъл за симетрична ситуация в България е абсурдна - на кого би му се прищяло да вземе да се снима със случаен японски турист от собствения му пол на фона на градската църква. Иначе тук ислямът е официална религия, но не усетих да обръщат особено внимание на мюезина, докато виеше за молитва. Много (но далеч не всички) малайки носят басмени забрадки, но строгият код на облекло и поведение се размива от китайките и китайците. Що се отнася до езика - официалният е малайски, но на китайците май не им дреме за матурата и често пробват английски, за да се разберат с малайците. Всичко държавно и общинско е изписано на малайски и евентуално на английски, докато всичко търговско-китайско - на китайски и английски. Представям си кога в Кърджали фирмите на дюкяните ще бъдат изписани само на турски и английски! За мене по-трудно бе да свикна не с липсата на разчитаеми надписи, а че не е задължително китайските йероглифи да указват ресторант като в Европа. Току виж се оказало ксерокс. Или бръснар. Китайската колонията си е тук още от джеймсбруково време, когато белият авантюрист, несправедливо охулен в романите на Емилио Салгари, е добил половината от султанството Бруней в замяна на озаптяването на пиратите-главорези. От епохата на бруковци са останали една поддържана резиденция, една позанемарена гувернатура и един огромен площад Мердека (Свобода), който подозрително прилича на префасонирано игрище за крикет. Споменатият вчера китайски храм заедно с няколко свои събратя и голямата джамия мирно съжителстват с една кооперация, набедена за сикски храм, една читалищна зала, набедена за катедрала и разни други култови обекти. Градът е разположен на брега на пълноводна река и съвсем по европейски западналите търговски кейове в центъра са преоформени в уютна крайбрежна градина. Могат да се наблюдават гонки на n-местни гребни лодки под звуците на летните хитове на Бритни Спиърс. От тая спасение няма! А докато зяпаш гребците, похапваш по избор червена или жълта диня или ананас, а също и най-простото мезе по тоя край - пържени банани. За вечеря си избрах една голяма риба от хладилника на кварталното ресторантче и ми я опекоха с чесън. Густо. Естествено и тук се налага да се пазариш - и с лодкаря бакшишоядец и във фотоателието за филмчета Fuji.

17.07.2000 (понеделник) слънце – Кучинг

Хубава работа! Първата възможност за посещение на националния парк Мулу, за който си точа зъбите още от Европа, е чак след седмица. Дотогава полетите са плътно резервирани, наземен транспорт няма, а лодките са безумно скъпи за сам човек. Твърде скъпо излиза и да хванеш някой да те развежда - товарят те колкото за 1.8 души. Нищо чудно обаче да се навия. Направих си резервацията за полета и потънах в размисли как да уплътня въпросната седмица - в Индонезия ли да ходя, в Кучинг ли да кисна или лека-полека да тръгна към Мири, който град е изходният пункт за Мулу. Разгръщайки тъжно картата, ме осени идеята да пробвам пропускливостта на брунейската граница. Нищо че от върховната им комисия в Лондон ми бяха казали, че виза за българи отнемала около месец да се издаде. Следобед се изкъпах за сефте в Южнокитайско море. До курорта Дамай на 30 км от Кучинг се добрах по правилния начин - с редовен рейс от пазара. Азия, както си трябва - натъпкан до козирката автобус, предимно с ученици в униформени бели ризи и ученички в униформени бели забрадки; никакви климатици, широко отворени прозорци. Плажът е като изваден от фотоалбум с миражи - лагуна с фин жълт пясък на фона на причудлива по форма планина, покрита с тропическа гора. Защо му трябваше на героя на Леонардо Дикаприо от филма "Плажът" да си рискува живота с акули и въоръжени с калашници наркопроизводители в търсене на девствен плаж, след като очевидно е могъл просто да си постеле хавлийката пред някой четиризвезден хотел от типа на Holliday Inn. Жива душа няма! Бях на прага на заблуждението, че хотелът е затворен от ХЕИ или че слънце и 30 градуса Целзий са излезли от мода като привлекателни фактори за почивка на море. Докато не надзърнах над хотелския дувар. Що да видя - мравуняк от германци и прочие белезникави особи се излежават край басейните, а морето - кучета го пили! На връщане пробвах как върви стопът по тия земи. Качи ме първата кола. Пътеводителят предписва, че за да те вземат на стоп, трябва отдалеч да изглеждаш чужденец. Това бе несъмнено в моя случай, но ме безпокоеше фактът, че изглеждам прекалено мокър, потен, мръсен и вмирисан чужденец. Никакъв проблем. И малайката и малаецът в колата бяха чували за България покрай футбола. Каквото беше, беше преди шест години, пък помнят! Пробвано беше и с обичайната догадка за столица - Будапеща. Менюто за вечеря включваше саравашкия специалитет лакса - фиде в лютив сос със скариди, боб, зеле, зелени лимончета и сушен хайвер.

18.07.2000 (вторник) слънце - Кучинг, Бако

План Бе. На агентът малко му трябваше да ме разубеди да му се набутвам за екскурзия с частен разводач по следите на ловците на глави в североизточен Саравак. Междувременно се бяха освободили места за полети от/до Мулу за приемливи дати 24/28 юли. Затова си купих само билети с идеята да си търся местни водачи като пристигна в джунглата. Освен това си взех самолетен билет до Мири с една нощ преспиване в Бандар Сери Бегаван. Ще пробвам единствената вратичка за влизане в султанство Бруней без виза - да влетиш от един град и в рамките на 72 часа да излетиш към друг град. След джунглата намислих да летя за град Джохор Бару в южния край на полуостровна Малайзия, откъдето да планирам по-нататъшния си маршрут. Приключил с билетите се метнах на рейс, подобен на снощния и се запътих да нощувам сред природата в националния парк Бако. От едноименното селище до централата на парка се стига за около половин час с бързоходна моторница. Това бил малайският парк, предлагащ най-голяма вероятност да забележиш някое диво животно. Хитът били редките маймунеци пробоксис. Ами аз видях ... макаци. Постижението е все едно в София да видиш куче. Не само, че не фигурират по червените книги, а най-вероятно са застъпени в ловните каталози за поощряван отстрел. Има и едни уж диви крушозурлести прасета, самоопитомили се около задния вход на лагерната столова. Като изключим още някои прилепи, мравки и пеперуди, останалите представители на местната фауна се бяха скрили добре в гората и не проявиха никакво желание да ми позират пред обектива. Лагерът се състои от няколко наколни хижи. Има различни ценови категории в зависимост от броя на леглата в едно помещение и силата на миризмата на мухъл. Райски пуст плаж с червеникав пясък и супна температура н морската вода. През нощта най-после падна едно поройче за "Добре дошли на екватора".

19.07.2000 (сряда) слънце - Бако

То било изтощително! Да бродиш пет часа по сандали из джунглата. Е, вярно, че парковите брошурки цитират осем часа за същия маршрут. Следващият път вместо фотоапарати с разни тежки обективи, ще си нося магнетофон. Естествено, че и днес никоя от 150-те маймуни пробоксис не рачи да ми се завре пред погледа, по правило забит в земята в следене на кореняците, покрай които се слаломира. Звуковият спектър обаче е много широк - някои гласове наподобяват резачка, други сирена, трети синигерче. Нямаше кой да ми ги тълкува, а и надали щях да запомня обясненията. Пътеката уж минавала без сериозна денивелация (макс. качване май беше 250 м) през пет различни растителни зони, но и тях не успях добре да различа - гора като гора, с открити участъци. Много усилия ще ти трябва да се загубиш. Маркировката е отлична, а и трудно би могъл да се отклониш в непроходимите шубраци. Минава се покрай идеално за освежаване вирче под едни речни прагчета, което според тукашния стандарт се води хладно, и се излиза на един изолиран залив. Случи се обаче отлив и не ми се бъхтеше още двеста метра под слънцето, за да се изкъпя и в морето. На връщане се катериш до споменатото 250-метрово възвишение. Малко след пладне се прибрах за един душ в хижата и веднага хванах обратна лодка и рейс за Кучинг. Индийска люта вечеря. Не знам защо, но ислямът ми стои много нелепо за това общество. Сигурно погледът ми е повърхностен, но нямам нито цел, нито възможност да задълбавам.

20.07.2000 (четвъртък) слънце, дъжд - Бандар Сери Бегаван

На рожден месец у султана на Бруней. Подзаглвие: търла в Бандар. Импровизираното посещение в това султанство е може би най-сполучливия ми ход засега. Нямам достатъчно дар слово да опиша гледките, затова ползвах и услугите на верния си Canon 500. Градът е съизмерим със Стара Загора, а държавата със Старозагорска област. В центъра на столицата се извисява като Александър Невски златокуполна джамия. Непосредствено от оградата и се разпростира необятна площ - хектари - от наколни бидонвили. На два метра отдолу се е събрала най-гнусната възможна тиня, омешана с вековни пластове битови отпадъци. И цунами трудно ще я отмие, камо ли плахият прилив. Просто се натрапва асоциацията за циганската махала Татарлъ и партийния дом на Константин Величков. Има някои съществени разлики обаче. Първо, местните жители са изключително дружелюбни и не изпитваш никакъв душевен дискомфорт да се разхождаш из лабиринтите от дъсчени наколни алеи, даже и по погрешка да се набуташ в някоя частна "тераса" или кухня. Единствено с евристични методи можеш да разпознаеш обществените от частните подходи. Втората значителна разлика е добре развитата "инфраструктура", включваща сложна система от водопроводи и "улично" осветление, което предразполага и към вечерни разходки. Ако напълно се загубиш или пък просто ти писне от дъсчени алеи, винаги ще се намери някой да те упъти до най-близкия кей, откъдето да хванеш черупка-маршрутка с удивително мощен двигател. Възползвах се от този транспорт и лодкарят даже ми върна рестото жълти стотинки. Като се замислиш, за брунейците животът в тоя квартал може би не е точно сиромашка принуда, а право на избор да живееш, както са живели дедите ти от незапомнени времена. Въпреки че очевидно си има и някои неудобства. Тия къщички горят като шума, а при положение, че във всеки момент някой нещо пържи на бърз огън, застрахователите сигурно избягват да откриват офиси наоколо. За кратката си обиколка наслуки попаднах на два обширни прясно-изгорели района. Та да се върнем на въпроса за рождения месец. С образа на султана трудно можеш да се разминеш и, ако го срещнеш на улицата и пропуснеш да му отдадеш чест, не върви да се оправдаеш, че не си го познал в цивилни дрехи. Разни сталиновци, червенковци и кимирсеновци имат какво да научат от новите приноси в теорията за прилагане на култовете към личността. Тук обаче култът се поддържа не толкова (или не само) с репресивни и идеологически средства, колкото с петродолари. Има си пари човекът - защо да не си окачи физиономията на всеки уличен фенер. Заедно със забрадените физиономии на двете си жени. В центъра на града на едно голямо осветявано с прожектори затревено игрище всяка вечер в рамките на рождения месец юли се събира на панаир Народът в целия си възрастов спектър. Мало и голямо е поканено да се забавлява с футболни топки и балони, след като цял ден преди това си е играло с хвърчила. И народът наистина се забавлява и изглежда щастлив. Съборът не би бил истински, ако организаторите не се бяха погрижили за сергии с дрънкулки и тукашната версия кебапчета. Само дето мечка или маймунка да танцуват не видях. Пробвах два чешита иноземни плодове, един от които се оказа добре дегизирала се мандарина. Другият - лонган - няма подобие в Европа. В Бандар за първи път чух музика, която би могла да се вмести в определението "азиатска чалга". Най-чалгаджийски звучащото парче до този момент бе едно от новите на Стинг. За жълти стотинки можеш да получиш DVD с най-прясното от каталога на Холивуд. Подслон си намерих на единственото приемливо като цена (B$ 10) място - студентски хостел, в който даже има басейн, отворен за гостите. А менюто ми днес бе малайско и включваше пикантно препечена риба.

21.07.2000 (петък) облаци, слънце - Бандар Сери Бегаван, Кота Кинабалу

Фердинандщината е намерила добра почва на остров Борнео. Негово величество е вдигнал здание с размерите на зала Фестивална, за да изложи в него ордените си, получени от султани, султанчета, царе, папи, патриарси и президенти от Европа и Азия. Да не говорим за всевъзможните подаръци и колесниците, теглени от по 80-тина най-доблестни брунейци, чието парадно снаряжение е също тук. Нашият падишах Сюлейман Великолепни би умрял от завист и отказал от прякора си чрез Държавен вестник, ако би имал шанса да види великолепието на брунейския си колега от петролната ера. Изложени са също и 60-тина знамена и гербове на аристократични родове в Бруней. Как ли пък са се събрали на възскромната по размери държавна черга. 45 минути бъхтих пеша по шосето за султанския дворец, но не си заслужаваше - виждаш само стражата и палмите зад оградата. Утешението е, че отметнах точката "брунейско мюсюлманско гробище" от програмата на екскурзията. Обаче нямах кой знае какъв избор за уплътняване на времето, защото последното нещо, което можеш да очакваш, че ще завариш отворено в петък по обед в лицемернофундаменталистка държава като Бруней, е плувен басейн. Та не ми остана нищо друго освен да заколя и усвоя една жълта диня в общежитието и да убия около час преди полета с интернет. Летях с абсолютно същия комутерски боинг на Royal Brunei Airlines, с който и пристигнах. Полетите в тази авиокомпания задължително започват с молитва на арабски по радиоуредбата, след която за всеки случай - знаеш ли му на Аллах кефа - ти посочват къде са изходите и спасителните жилетки. Във въздуха се задържахме има-няма 20 мин. Едва сколасаха на бегом да ни почерпят с по чаша ананасов сок. Прелиствайки дебелата книга с практична информация, избрах да потропам на малайска врата в Кота Кинабалу вместо на китайска, както в Кучинг. Обиталището е прилично, само че няма прозорец към  улицата. Кота Кинабалу, столица на щата Сабах, изглежда доста загубена провинция въпреки големите съвременни здания по дължината на единствения булевард край морето. Моето хотелче се намира в по-нискоетажния и непретенциозен стар квартал край кейовете с филипинския пазар - удобно място за първи среши с показна немотия. Като оставим пазара настрана, кварталът бъка от заведения за ядене, в които населението си прекарва вечерите пред видеоекрани, забавлявайки се с азиатски и холивудски екшъни, футболни мачове и клипове на Бритни Спиърс. Пак се изкуших от лютиви вкуснотии - този път пилешки дробчета по индийски. Tукашната скала лютиво/благо е значително изместена спрямо приетия в системата SI център на координатната система. Да ми е жив и здрав дванадестопръстникът! На друго място пък гледаш струпал се народ в опушено помещение, в което и вентилаторите се задушават, и си викаш, че си попаднал я на бокс, я на турнир с петли. Оказва се най-банала билярдна зала. На 200-300 метра от въпросния стар град (стар в никак случай не означава по-стар от 1945, когато е бил изравнен със земята напук на японците) се издигат няколко многоетажни търговски центъра с най-западняшки вид, където налиташ на до болка познатите търговски марки Calvin Klein, Colgate, McDonalds ... Глобализацията не се шегува! Даже си намерих студена тъмна датска бира Carlsberg за лека нощ.

22.07.000 (събота) слънце - Кота Кинабалу

Плаж! Нарамих един ананас, литър и половина вода, фотоапарат и плувни очила и се хвърлих на първата предложила ми се лодка за остров Манукан - най-популярния остров от архипелага, обхващан от националния парк Тунку Абдул Рахман. Островът е дълъг към 2 км и широк най-много 500 м. Бял пясък с палми и добра популация на златни рибки за радост на любителите на шнорхела и маската (от които твърдо се разграничих тоя път). Бунгала. Тук-там някой и друг плажовник - най-често малаец или чужденец-източноазиатец. Все още ми е трудно да ги различавам. Е, срещат се и мързеливи озита - бираджии. На никого не му идва наум да поплува навътре. За по-запалените гмуркачи винаги ще се намери лодка да ги вкара 500 м до някое рифче. Аз си харесах едно изолирано заливче да се изкъпя на воля. Понеже нямах "бърза работа" като оня ден, обърнах повече внимание на едрите гущери и пеперудите като човешка длан, в гората. Вечерта направих преглед на пазара на дребно в сабахската столица. Какви са правилата на пазарната икономика в тая част на света сигурно е пределно ясно и на студент III курс от Икономическия, но за специалист по предикатна логика логиката нещо се губи. Камарите стоки, които се предлагат в моловете, уличните магазини и пазарите, определено надхвърлят с пъти консуматорската вместимост на градче като Кота Кинабалу, пък и на целия щат Сабах. А и покупателната способност на средния сабахчанин, който се блъска като сардела сутрин и вечер по раздрънканите маршрутки, не е безгранична. Освен това Кота Кинабалу няма вид да е панаирен град и притегателен център за пазаруващи от цял свят, както например Сингапур. Но ако гледаш щандовете, а не статистиките, рискуваш да се заблудиш за благосъстоянието на нацията. Например в дюкян, в какъвто на Графа биха продавали боза или чорапи, тук са изложени повече часовници Seiko, отколкото съвокупно по цялата улица Оксфордска в Лондон. А освен тях има и Casio и Citizen и какви ли не. Не е въпросът в автентичността им (цената им е за истински) а в количеството. И ментета по пет долара да бяха, пак нямаше кой да ги оползотвори всичките. В тоя ред на мисли е редно да спомена, че аз си купих точно часовник - будилник за два долара. Не се възползвах от шанса да си избера жива риба, змиорка или жаба, предлагани в съседство. Не случих и на хубава диня.

23.07.2000 (неделя) слънце - Мири

Тоя тип пътешествия трудно биха минали без няколко дена, които спокойно могат да се впишат в графата "фира". Днешният е един от тях. Уж престоях само 30' във въздуха, а пък целият ден премина в пътуване без никакво емоционално възмездие. Наблъсках се с някакви кроасани с морски дарове за закуска. После се регистрирах за полета два часа по-рано и седнах да похапна и попиша уж като бял човек в летищния ресторант, но не уцелих времето и мястото - не работеше климатикът. Плувнах в пот. Утехата бе, че в безалкохолния самолет жадно за общуване холандско семейство ме черпи студена бира. Мъжът работел за Shell на по петгодишни мандати в различни петролни държави и сега тъпеели в Бруней в ограничената среда на холандските си колеги и се развличали събота и неделя в Сабах. Жената изрази искрено учудване как смятам да уплътня цели пет дни в парка Мулу и предположи, че съм се заредил с хубави книги. Мири. Град в северен Саравак. Маршрутът ми върви по непрекъсната урбо-регресивна линия. Неугледно и значително по-мръсно място без какъвто и да било чар. Освен другото се пада и неделя и единственото интернет-клубче е затвотрено. Щъкащите по улиците китайци не са повече от крантавите безпризорни кучета. На тоя фон хотелчето, което си избрах в най-старата китайска махала, шашва с чистота, тишина и приветливост. Даже телевизорът даваше някакви признаци на живот, но с разложен в ред на Фурие образ. Трудно можеше да се измисли каквото и да било занимание освен да се огледат малкото отворени сергии с плодове и да се купи връзка от най-скъпите лонгани и няколко прехвалени труднопреглъщаеми бананчета с размер на палец и да се вечеря с печена патица с ориз.

24.07.2000 (понеделник) слънце - Мулу

За разлика от 23-ти 24-ти юли бе пълноценно изживян. Цели три пещери. Представената за будилник пластмаса, която мъкнех от Кота Кинабалу така и не звънна, но се събудих сам, а и любезният китаец не забрави да потропа на вратата. Без перипетии си хванах полета с 19-местен Twin Otter до Мулу в седем и половина. В приемната на националния парк набързо се организирахме със случайно срещнати елементи да споделим стая и да си хванем общ водач за неосветена пещера днес следобед. Падна ни се пещерата на Каменния кон, именована на характерното скално образувание на входа си. Проникването и връщането по същия път не отне повече от два часа и половина. Просторни зали, интересни варовикови образувания, никакви тесняци, никакви камини. Тръпката идва само от някои нестабилни глинени участъци, плачещи да ги настъпиш и да се свлекат от 2 до 20 метра. Пътят минава през един единствен по-нервен перваз, където се препоръчва да се държиш за въжен 6 метров парапет поради хлъзгав стръмен глинен под. Ибанчето (младолик човек от племето Ибан), което ни водеше, съвсем по аматьорски се бе запасило само с 5 метра въже и този факт отказа трима от петимата да продължат. За останалите ни беше достатъчно да си помогнем с едностранно вързано въже. А си заслужаваше да се мине препятствието, защото навътре ни чакаха още няколко интересни зали и едно добро прилепско свърталище. В края се стига до едно висящо си там 20 метрово въже, по което при наличие на малко по-добра екипировка и технически опит може да се изкачиш, прехвърлиш на друго и да стигнеш до втория етаж галерии. Втората дупка за деня бе пещерата на Ланг, именувана, доколкото разбрах, на откривателя си. Малка осветена пещера с първокласни образувания и много красиви пещерни завеси. Третата, Еленова пещера била най голямата проходна пещера на Земята. Лондонската катедрала Ст Пол се побирала няколко пъти в тунела. Никъде в пещерата не е тъмно като в рог благодарение на широките изходи, но навсякъде е достатъчно сумрачно, за да се чувстват уютно милионите населяващи я летящи мишки. Човекът е добавил приглушено осветление само на туристическата алея и нарочно не е почистил тоновете прилепска тор, която поддържа екологичното равновесие в тоя край на острова и придава на пещерата незабравима ароматна картина. Визуалната картина пък съдържа един естествен профил на Абрахам Линкълн, по-добър от онзи в Южна Дакота. В 16:45 пред пещерата се състоя и тържественото ми държавно посрещане в Саравак. От специален подиум приех въздушния тържествен строй с елементи на висш пилотаж на няколко милиона прилепи. Изнизват се в лъкатушещо ято от тунела поне един час. С тяхната дневна миграция се съобразява и авиокомпания Malaysia Airlines при оформянето на разписанието на полетите си. Призори се прибирали поединично. И трите пещери са на около 30-40 минути по бетонно-дъсчена пътека от парковия лагер, в който намерих подслон. Лагерът е почти униформен с баковския - хостел с общо спално и няколко категории наколни бунгала и хижи. Разликата е, че снабдяването с продоволстивия по реката понакуцва и изборът на ястия е оскъден. Бирата поне беше достатъчна.

25.07.2000 (вторник) слънце, дъжд - Мулу

Дъжд! Единственото положително нещо за отбелязване тоя ден. Истински напоителен екваториален дъжд, който ми отми депресията от пораженческото отказване от всички първоначални намерения за сериозни десетдневни походи в джунглата, покоряване на върхове и бивакуване сред диваци. След една седмица разтапяне във влажната жега на остров Борнео ми се изпари цялата мотивация и трупала се в Европа енергия. Замислям се как по най-бързия начин да се махна оттук и да се отдам на авиотуризъм. Дано да хвана полет утре или другиден, че мога да издивея в безделие на фона на монотонното квакане на жабите в дъжда. Правилно ме съветваше жената да си взема дебела книга. Днес не успях да се добера до другите две осветени пещери, защото съвсем непрофесионално си бях оставил фенерчето в хижата, а пътеката минавала през една неосветена проходна пещерица.

26.07.2000 (сряда) слънце, дъжд - Мулу

Пак дъжд, но тоя път съчетан с по-разнообразни положителни и отрицателни емоции. Сутринта дадох много добро време при покоряването на Ветровитата пещера и пещерата на Бистрата вода - 3 часа отиване и връщане, с което доказах, че е било теоретически възможно да ги включа в понеделнишкия си пещерен маратон. До пещерите се стига по 4 км бетонирана алея през джунглата, вървяща покрай реката, но качваща и слизаща стотина метра денивелация по стръмни дървени стълби само заради глупавата Лунна пещера - същата, която не успях да преодолея вчера без светлина и която отнема точно една минута проходно време с фенерче. Тукашните пещери са значително по-топли от българските и тениска ти е достатъчна да се изпотиш. Ветровитата пещера представлява един сравнително скучен тунел с отвори отгоре, водещ до камера с варовикови образувания, носеща гордото име Тронна зала. В Бистрата вода образувания изобщо не се мяркат, но пък през просторните зали тече сравнително пълноводна река, в която е удоволствие да се изкъпеш, преди да са се струпали тълпите холандски и хонгконгски туристи, пристигащи с лодка от лагера. Вариантът "лодка" е безсмислено скъп за сам човек, обаче този факт остава без особено значение, когато установиш, че ти липсва един портрет на Франклин от неприкосновения запас в тоалетната чантичка. Случил съм на съвременен Арсен Льопен, който джентълменски си е услужил, с колкото му трябват, оставяйки ми втората банкнота. Под подозрение са германецът и холандецът от миналата вечер, с които споделяхме спално, баня и бира. Не е изключено да е и някое трето чевръсто лице, което е имало достъп до оставената ми в най-голямото спално днес сутринта раница. Положителните емоции дойдоха от летищния персонал, който ми потвърди евакуационен полет за утре заран с удобна връзка за Джохор Бару, без да се налага да преспивам в неугледния Мири. Разходих се до курортния комплекс Royal Mulu Resort, който е и основният обект, обслужван от летището. Целият достъпен за четириколесен транспорт район представлява две шосета, събиращи се в Т-образно кръстовище, с максимална дължина по правата 3 км. По краищата са летището, лагерът и курортът. По шосетата се движат два джипа и три минибуса, пренесени по реката. Цялото снабдяване на района идва по реката. Въздушният транспорт до националния парк Мулу е приятна екстра, на която не може да се разчита при лошо време. Наоколо пърпорят и n на брой моторетки, много удобни по дъсчените и бетонирани алеи и висящи мостове в нарочената за най-девствена първична джунгла в този край на Азия. Курортът предлага лукс с климатици, басейн и даже турове за скално катерене. Естествено и тук обиталищата са наколни, но на бетонни колове. Разнообразие вечерта предложи съдържателят на единственото капанче в района, изигравайки един боен танц на ловците на глави във версия кръчмарско-туристическа. Този път се случи да побъбря и поиграя тайландско руми с три англичанки в ученико-студентска възраст, покорили местността Остриетата в дъжда. Това е единият от тридневните преходи, който ме домързя да извърша. Битова подробност: към три и нещо през нощта се наложи да си преместя постелята на друг матрак, защото първият се падаше на шумната миша магистрала в спалното.

27.07.2000 (четвъртък) слънце - Сингапур

Това аеропланите са велико изобретение. Сутринта вегетираш на ориз и молитва в джунглата, а вечерта си угаждаш в сянката на небостъргачите в меката на чревоугодника. Кацнах в най-южния град на континентална Малайзия Джохор Бару и се метнах на първия мярнал ми се пред погледа рейс за Сингапур. Тая държава ми писна и кулите на Петронас, старините в Пенанг и водният лунапарк край Малака ще останат за друг път. За пореден път попаднах на граничар с плитка общогеографска култура и позабавих опашката, докато се консултира с колегите си де е България и ми отпусне скъпернически само 14 дни от полагащите ми се 30. Същата съдба сполетя и датчаните пред мене. И ето ме в прегръдките на един от азиатските хай-тек дракони ли, тигри ли, лъвове ли ...(предпочитанията на сингапурците подобно на нас са да ги отъждествяват с царя на животните). За разлика от хотела в Сантияго де Чили, който бях квалифицирал като кафкиански, този е по-скоро илф-и-петровски. Стените са облепени със заповеди от рода на: "Не уринирай под душа!", "Хвърляй фасовете само в консервената кутия!" и др. За 30 сингапурски долара ми се полага една кибритена кутийка с прозорец, матрак, джапанки и пешкир. Все пак има и климатична инсталация, която създава идеални условия за вкарване в действие на мъкнатия толкова път спален чувал. Намира се на оживена уличка в стария колониален център на града. Не го избрах аз - съдържателят му ме причака на улицата, а впоследствие фактите за интериора, блестящата хигиена и любезността на персонала се покриха 1:1 с данните за старите китайски хотели от дебелата книга. Сингапур, не ще и дума, е хубав и приятен в град, в който много добре е намерено равновесието между асфалт и зеленина, високо строителство и уютни нискоетажни кварталчета, сив бетон и разноцветни кепенци. Между блоковете китайците се забавляват с книжни дракони, палят ароматни пръчици във временни храмове-палатки, а на едно място попаднах на ритуали с музика, хартиени кукли и прескачане на огън по комшийски в храм-гараж. Как ставаше номерът огънят да лумва, точно в момента на прескока, си остава загадка. Всичко това - в рамките на традиционния ми първи пешеходен обход на нов град. Изобщо не се колебах да седна да вечерям на най-стратегическото място - крайречната улица в ситито с изглед към колониалния административен център, която представлява един низ от заведения, предлагащи целия спектър на азиатската, а също и подбрани европейска и северноамериканска кухня и стил. Спрях се на едно тайландско и похапнах кралски скариди в тъмен сос с черни гъби и салата келуан със солени рибки, задължителния ориз и сингапурско пиво. Visa да е жива и здрава!

28.07.2000 (петък) слънце – Сингапур

С пълни шепи пих Цивилизация и Азия. Без да броим китайското мнозинство, тук се срещат какви ли не етнически обособености - от забрадени малайки през бели изтупани джентълмени до черни индийци, които си изсипват купичката ориз на масата и после го зобят с пръсти. Без кой знае колко задълбочени проучвания на пазара си накупих поредната партида самолетни билети. После обиколих тържищата за плетени кошници и сувенири по Арабската улица, подправки и ментета в Малка Индия, хиндуистките, будистките, таоистките, мохамеданските и християнските храмове в районите на ул. Ватерло и Серангун, за да се попилея напълно из мраморно-стъклените търговски центрове по Овощния булевард. Толкова много народ стърже по това стъргало, че рискуваш да не си намериш място за вечеря в никое от стотиците заведения за бързо и бавно хранене наоколо. Стандартът за бързохранилници са едни големи пространства с маси и столове, около които са подредени независими и предлагащи напълно различни блюда щандове. По този начин в една компания всеки може да си поръча ядене от различен чорбаджия, а после едни гениални чистачки решават сложния логистичен проблем с връщането на съдовете на съответните собственици. Напитките обикновено се предлагат на обособен щанд. Особено популярен е комплексът Suntec City, който се пъчи с най-големия пеещ фонтан в света. Цветомузиката обаче е твърде кичозна - изписват с лъч лични платени съобщения върху струите и пръските. В крайна сметка вечерях по хонгконгски с разни хапки (риба, салата, панирано пиле, варено яйце и жълт ориз), след като бях обядвал със супа от свински вътрешности. След вечеря реших, че 28 юли е времето, а джаз-билярд-барът на хотел Рафълс - мястото - да опитам пословичната водка-мартини на Джеймс Бонд. Тузарският хотел в колониален стил е национален паметник на културата No 1 от belle epoque и помни камера в една от сериите за агент 007. Саймън Рафълс е англичанинът, който не само е създал Сингапур през 30-те години на XIX век, но го е подредил достатъчно далновидно, че да бъде и до ден днешен пример за расово и етническо мирно съжителство и благополучие. Пропуснах да отбележа, че цял ден се забавлявах с лов на човешки образи с телеобектив - редно е и тая тежка вещ да оправдае присъствието си в раницата ми.

29.07.2000 (събота) дъжд, слънце - Сингапур

След като си взех самолетните билети, закусих по френски и си оправих кореспонденцията, се отдадох на една позабравена стара любов - зоологическите градини. То се е видяло, че няма да се запозная с регионалната фауна сред природата. За по-голяма автентичност избрах най-дъждовния ден в месеца. Зоопаркът е с пропорциите на държавицата - малък, но уютен и за хората и за животните. По-интересни видове ми се сториха червените панди, разни други лемури, тамарини и бантуронзи, хипопотами пигмеи. Комодските варани не са нещо особено, а на мене ми се въртеше мухата чак до остров Комодо да се разкарам заради тях. Надвечер пак се впуснах по булеварда, който олицетворява смисъла на съществуването на тоя град - Orchard Road - отсечка на сгъстяване на многоетажни базари, универсални магазини и всякакви други категории дюкяни, обслужвани от търговци от всякакви раси. Чистотата и тук е безупречна - да не повярваш, че си на пазар в Азия. На повечето места има изписани цени, но това в никакъв случай не означава, че пазаренето е табу. Цената на един фотоапарат Canon 50e, към който проявих някакво любопитство, автоматично падна с 50 долара в момента, когато си обърнах гърба. Тоя град живее от и за търговията и консумацията. Разсъжденията ми за азиатската търговия от Кота Кинабалу тук са неприложими. Морето от стоки е много по-голямо, но и клиентите не са малко. Уверих се, че пазаруването по Овощарска, съчетано с хранене навън, електронни игри, турнири по уличен баскетбол тук е начин на живот. Да не говорим, че са налице и солиден брой чужденци от цял свят, нарочно кацнали в тоя град, за да се включат във въпросната манифестация по чаршията. Напълно нормална гледка е на един и същи щанд да пазаруват подрастващи китайки, облекли се по последния вик на разголената мода и арабка (с мъжа си!), чиито черни ириси са единствената видима плът. Тази събота вечер за най-запалените си фенове булевардът предлагаше и допълнителна безплатна атракция - цялата сингапурска армия, полиция и пожарна команда премина под строй, репетирайки за парада другата седмица. Стана традиция да ме застигат танкове по чужбина. Имаше и авиационни демонстрации, които малко ме озадачиха - тези свръхзвукови изтребители дали не се чувстват като канарчета в кафез във въздушното пространство на държавата Сингапур или се предполага, че добросъседите ще проявяват толерантност към тукашните празници. Докато се залисвам по танковете и дюкяните станало време за вечеря. Не знам дали жителите на Гоа в Индия разбират от течението транс в танцувалната музика на XX век, но да готвят агнешко с кокосово къри определено са големи майстори. Като прибавим и спанака със сирене по кашмирски се получава върховно удоволствие за сетивата в устната кухина. На обед пък бях предпочел печена риба в малайско-мюсюлмански стил с гарнитура от зеленчуци, омешани с ананас и жълт ориз бирияни.

30.07.2000 (неделя) облаци - Сингапур/Бали

China town в китайски град - и такова чудо има на света. Властите вероятно под влияние на европейското си възпитание са пресекли о време почина на тотално обетоняване на градския пейзаж и са оставили за радост и на туристите, и на кореняците сингапурци няколко улици непокътнати във вида им отпреди 50-100 години. Непокътнати не е съвсем точно. Напротив - реставрирани и поддържани в пълния им китайски блясък във всички цветове на дъгата. Най-хубавото е, че твърде надутите като цени туристически капанчета съжителстват с махленски кафенета, в които пенсионерите си прекарват дните на сладка приказка. На една маса и под един вентилатор с няколко от тези индивиди си изпих и аз чашата чай. Недалеч заварих един импровизиран битпазар с разстлани рогозките на група граждани, възпрепятствани да се занимават с търговия през делничните дни. Картината се допълва със смесващите се в простим дисхармония песнопения от съседния будистки храм и от евангелистката сбирка в читалището, както и от ритмите на тъпана, под които деца упражняват стъпките от традиционна китайска улична опера в нечий заден двор, надзиравани от възрастен ментор. Съзнателно избягвам да обръщам писмено внимание на тривиални инфраструктурни обекти като летищата, но летище Сингапур е по-особен случай. То е една от основните забележителности на града, а миналата година беше спечелило първо място в английската класация на ползващите въздушен транспорт пътешественици. Изобщо не е толкова голямо, колкото си го представях, не изглежда по-натоварено например от Gatwick, нито пък е някакъв архитектурен шедьовър. Обаче е уютно, човешко и предлага глезотии от рода на храна на улични цени, сауна, кактусова горичка в къта за пушачи. И така ... Индонезия. Първи поглед - поселището Кута на остров Бали през нощта. Покрива се с най-грозните ми очаквания. Мрак, повсеместни битаци, смог от изгорели газове, уличен хаос. Единствената полза от извадената ми още от София скъпа виза бе, че минах на по-късата опашка на КПП-то. По инатих се и не позволих на таксиджията да ми избере хотел, а го насочих към един, който си бях харесал от дебелата книга. На място свалих цената на твърде добра в сравнение с всичко обитавано досега стая от 30 на 15 долара. Добра сделка.

(следва)

Д.’00

Borneo 2000 

Brunei 2000

Singapore 2000