12 юли

Кито. 75 минути чаках на опашка пред паспортния контрол. Когато ми дойде редът, чиновникът се видя в затруднено положение - не успя да намери България в нито един от списъците си на съществуващи държави. Три (3) пъти с клоняща към отчаяние надежда ме попита дали все пак не съм белгиец. Аз обаче упорито отричах и сломих волята му - подпечата червения ми паспорт с красноречив жест: "Какъвто ще да си, влизай, че виж още колко хора чакат". Посрещна ме възрастен чичко с овехтял джип. Добре че си бях поръчал трансфера до хотела - попаднах на стачка на градския транспорт и такситата. Хотелското не е жълто и минава между капките. Движат само тролеите и то в специални коловози и спират на специални перони, където си плащаш като на гара. Настаних се в хладна партерна стая с изглед към стопанския двор и веднага излязох да търся туристическата компания, с която си бях уговорил плаването. Агенцията намерих на около половин час пеша от хотела по главния търговски булевард Av.Amazonas, съизмерим на ширина с Алабинска - банки,  туристически агенции, изтрепващи се да ти предлагат екскурзийки до Галапагос, дюкяни с тениски и ръкоделни сувенирчета, тук-там някое и друго кафене или ресторантче. Разстоянията са пешеходни. Почудих се къде са се събрали милион и половина жители и си отговорих, чак когато изкачих един от застроените с жилища хълмове - градът е дълъг и асиметричен - старият и новият център са всъщност в северния му край. Надморската височина от 2850 м не ме тръшна на легло, но се усещаше: позагуби ми се ентусиазмът да ходя с привичната си скорост, а по баирите ме приболяваше главата. В Новия град няма особени архитектурни забележителности. Направо се натрапва обаче спокойната атмосфера. На теория знаех, че е така, но друго е да усетиш на място, че тук се живее в някакъв забавен ритъм. За разлика от Ориента, тук е тихо и никой не ти се вре в краката, настойчиво предлагайки ти сувенирче или услуга. Обядвах с рибена супа на крак на един пазар в Стария град. Покрай стачката имаше засилено полицейско присъствие, даже кордони, но демонстрации не забелязах. Централният площад с катедралата, президентството и архиепископията е главната забележителност от колониалните времена. Целият ансамбъл със съседните улички и площади е защитен от ЮНЕСКО като световното културно наследство. Из жилищните квартали почти не се движат коли. Почти всяка втора врата е бакалничка - не е ясно кой пазарува във всичките. На много места хората си уплътняват времето с уличен волейбол или футбол, а в прашните паркове под дебела сянка се играе някаква игра на карти, сходна на "Фараон". И там тишина въпреки масовото присъствие на кибици. Срещат се расови бели и расови негри, но повечето са метиси или дребни, смугли индианци. През деня е приятно топло, по обед дори напича, но скрие ли се слънцето, температурата пада рязко и дебела дреха хич не ти е излишна.

13 юли

На летището пристигнах в уречения час - шест. Онзи с билетите позакъсня и ме поизнерви предвид блъсканицата на приемното гише. До Галапагоските острови лети авиокомпания TAME. "м"-то в съкращението е за "милитар" - тая авиокомпания е всъщност еволюирал вариант на военновъздушния обоз на страната. Полетът, явно типично по латиноамерикански с ветеран Боинг 727, имаше междинно кацане в Гуаякил. За три часа прелетяхме до остров Балтра - бивша американска военна база - факт, обясняващ оставането му извън границите на националния парк. Плътни облаци покриваха като капак всичко до хоризонта. Сухо и прохладно. Доста различно от учебникарската престава за екваториален климат. По-късно ни бе разяснено, че точно това му е интересното на архипелага - поради разни студени хумболдтови течения и други фактори, климатът тук е тропически с отчетлив дъждовен (декември-февруари) и сух (март-ноември) сезон. В националния парк са в сила драстично строги правила за поведение на посетителите. Първо плащаш $100; после задължително се движиш с водач (нашият Луис изглежда много печен в занаята си - сладкодумен, бъка от информация за всяко камъче, растенийце и животинче и говори английски като майчин език) по маркирани алеи и нямаш право да пристъпиш зад колчетата. Дума не може да става за подвикване, пипане или хранене на животните, въпреки че за самите тях няма ограничения да ти се мотаят в краката. Забранено е също да стъпваш по островите с кални обувки с обяснението, че можеш да пренесеш чужди семена. Най-хубавото е, че правилата се спазват. След като неколкостотин години на никого не му е и хрумвало да се замисли за околната среда, е истинско чудо съхранението на някои от тукашните видове до наши дни. Попаднал съм в а шарена компания:  12 души представляват освен България Англия, САЩ, Нова Зеландия, Франция, Перу, Германия. Германките са дебели като по учебник а Дон Хуго от Лима е на 85 години. Първата спирка беше Северен Сеймор, който бил много подходящ за начинаещи посетители на островите. Веднага се натъкнахме на гнездо на синьокрако буби (sula nebouxii excisa), на което изобщо не му пукаше за нас. Не е ясно какво го е накарало да си разположи гнездото точно до пътеката. По-късно срещнахме още много от същия вид - къде с едно новоизлюпено пиленце, къде с две, къде с едно живо и едно умряло. Нашата датска гемия от 1901 се казва Sulidae - което е латинското название на този именно род птици. Лодката е възтесничка за стандартите на белите туристи в края на XX век, но пък изглежда романтично. Особено от по-далеч. Настанен бях в най-труднодостъпната, но най-просторна каюта в кърмата. Питейната вода се черпи от морето и се обезсолява. Клозетната обаче се помпа директно и спокойно можеш да си оформиш бицепсите след удовлетворяване на нуждите. Други акценти от днешните наблюдения на природата: frigatidae: frigata magnificens и frigata minor rigwayi; първи срещи с калифорнийски морски лъвове, които произлизали от мечките и в никакъв случай не трябвало да се бъркат с тюлени; червени раци; кафеви пеликани (pelicanus occidentalis urinator). Вечерта на специален "банкет" официално ни бе представен шестчленният екипаж: капитан, моряк, машинист, стюард, готвач и водач-естественик.

14 юли

Разходка до остров Вартоломей, който се водел "Отвореният учебник по геология" на архипрлага. Сказка за вулканите, лавата, базалта, горещите точки под земната кора и др. Първични растения, лавни гущери, червеноглави гущери, галапагоски кактуси. Изкачихме 115-метровия връх, откъдето се открива може би най-живописната гледка на островите (съдейки по наличието и във всеки фотоалбум). Първо къпане в Тихия океан! Опитах с шнорхел и маска, но нищо под водата не ми хвана окото и предпочетох просто да си поплувам в залива с пингвините sphensisus mendiculus. Пингвини! На екватора! Плаване до западния бряг на остров Джеймс. Морски игуани, космати тюлени (които са също морски лъвове, но не трябва да се бъркат с калифорнийските морски лъвове от другите острови, още по-малко с други тюлени), лавови чайки, лавови чапли (butorides sundevalli), галапагоски ястреби (buteo galapagoensis), dendroica petechia aureolla, американски стридоловци (palliatus galapagensis) ...

15 юли

Джарвис - Червеният остров. Името му се дължи на характерния цвят на пясъка, скалите и вулканичната пепел. Раци отшелници; фламинго (phoenicopterus ruber), кактусови сипки (geospiza scanadens), галапагоски гургулици (zenaida galapagoensis). Времето хич не предразполагаше към плуване с морските лъвове. По обед слънцето зажари, малко преди да слезем на западния бряг на Санта Круз - местността Серо Драгон - по следите на сухоземни игуани. Имахме късмет да огледаме само един екземпляр. Покрай него засякохме разни пернати arenaria melanouphalas, heteroscelus incanums, crotophaga ani, някаква черна местна пчела и др. Останалото пущинак и трънак, из който се крият игуаните и ни избягват очевидно преднамерено. Оттам се почна едно неколкочасово плаване до Пуерта Айора на Южния бряг. Слизам на вечеря, за първи път в движение, и заварвам само младата германка и дон Хуго. Морската болест повалила всички останали. Аз - кукуряк. Готвачът беше предвидил ситуацията и отбил номера с прости макарони и пица.

16 юли

Дарвиновата научна станция в Порта Айора. Самото селище е толкова загубено, че не заслужава и една снимка. Разказаха ни за историята на националния парк и сериозните им намерения - да възстановят екосистеми, нарушени от привнасянето на плъхове, кучета, кози, мравки, континентални бурени и агресивни дървесни видове; стопанска дейност; умишлено изтребване. Имат добри успехи с гигантските костенурки. Развъждат ги в станцията и на около петгодишна възраст ги пускат на воля по отровите. Вече имали възстановени популации на Санта Круз и Изабела. Три вида обаче били окончателно изчезнали, а от един вид е останал само един мъжки екземпляр - Самотния Джордж - на около 65 години. За дълголетието на костенурките има само едно твърдо доказателство - костенурката, подарена от капитан Кук на краля на Тонга през 1770 година, умряла през 1961. Когато я подарявали, била на около 10 години, а през целия и живот след това я охранявал часови. За радост на туристите шест гигантски костенурки са оставени да се разхождат свободно по алеите на станцията. Следобед се качихме с рейсче на местния вулкан и в една ферма се порадвахме на костенурки в естествена среда. Били на път от брега, където снасяли, към планината (600 м надморска височина), който им отнемал около два месеца. Изпреварихме ги и стигнахме до билото залесено с горичка, даваща вид на гигантско броколи около два огромни пропаднали кратера. Там си поиграхме на жмичка с дарвиновите сипки. Вечерях за последно на корабчето и вкупом слязохме за малко вечерни забавления. Отклонение за кухнята на борда - готвачът Алехандро се представи като цяло много добре с изключение на едни жилави задушени котлети и едни слепнали се спагети. Така ми се случи да опитам зеленчуци, на които и името не знам, папая, пържени домати, разнообразна риба, крем-карамел, банани с шоколад, ... Всеки ден различни плодове и различен сок за закуска. В Кито не бях намерил за вечеря нищо по-различно от повсеместното печено пиле с ориз и леща, което е преобладаващото народно ястие. На острова Луис избра бар-дискотека, където с голяма мъка изконсумирах половин чаша банано-портокало-каниен коктейл "Галапагос". Музикалният репертоар не се различаваше много от репертоара на прилична дискотека на българското Черноморие. Достойно място в него заема техно-парчето "Еквадор" - хит на MTV отпреди година-две.

17 юли

Първи срещи с еквадорското здравеопазване. Гърлото ме стегна рано сутринта и предположих, че е нещо вирусно. Освен това наръчниците по екзотични тропически болести описват симптомите на всички до една като сходни на първите симптоми на грипа. Докторът веднага установи възпалението и ми предписа антибиотици. Затрудних се да му обясня на испански, че ми е необходима разписка за пред застрахователя. Той очевидно помисли, че се пазаря, и ми подари безплатна инжекция пеницилин в задните части. В самолета за Кито попрегледах местния печат и установих, че на базата на познанията си по други езици се справям с вестникарския испански. Както неведнъж ми се е случвало попаднах в чужда държава в размирни времена. В случая - транспортна стачка с блокади на пътищата. Разликата от България '97 е, че тук се е стигнало до жертви. Изглежда обаче всичко е приключило с отстъпки от правителството за цената на горивата.

18 юли

Първо мислех да не си давам зор и да прекарам деня в квартала, но после размислих и се замъкнах до Стария град. Позадъхах се да кача 180-метровия хълм Панесило, откъдето се открива гледка към града във всички посоки. Рай за любителите на хвърчила и виртуозите на кокили. На централния площад попаднах на шествие със скулптура на Богородица. После се набутах в едни безкрайни улични пазари за шир-потреба около църквата на мерседарианците. Досущ като в Орландовци. Посетих четири църкви - Кармен Бахо, Катедралата, доминиканската и францисканската. Францисканската се води първата църква, построена от испанците в Южна Америка (1553) и има най-достолепен интериор - предимно позлатена барокова дърворезба. Нямах късмет с иезуитската "Ла Кампания", която съм виждал на изядена от инфлацията банкнота, - фасадата и беше покрита за реставрация. В Катедралата е погребан маршал Сукре под знамената на пет южноамерикански републики, които му дължат държавността си. В градската градина не устоях на изкушението да си купя памучен индиански плетен "костюм" за $5. Николай Хайтов ряпа да яде - не можело да се пазариш в Андите.

19 юли

Денят се очертаваше убийствено скучен. Сутринта се мотах по Амазонска. По обед бях предвидил посещение на музей, но той пък се оказа понеделнишки затворен. Един час убих в ровене за български новини по интернет. На държавната телеграфна агенция мед и капе от устата за състоянието на страната. Чак към 4 часа случайно открих на една карта, окачена в случаен дюкян, местоположението на фондация "Гуаясмин" и за 45 мин. спортно ходене, планинарство и ориентиране бях там. За тази галерия ми бе споменал Луис на лодката. Освалдо Гуаясмин - еквадорски художник, творил от 40-те до 90-те. Къщата му квартала Bella vista (името не е случайно) сега е музей на негови творби и богатите му колекции от предколумбово и колониално изкуство. Като живописец е минал през разни стилове. Особено ми допаднаха някои мрачно-експресионистични платна от 40-те и някои абстрактни индиански лица от 70-те. Има нещо пикасовско, но в никакъв случай не съм съгласен с етикета "третостепенен имитатор на Пикасо", който му били лепнали някои критици. Почерпил е много от индианските извори (клише от учебника по литература). Колекцията му от предколумбови съдове и глинени фигури е класифицирана по култури, развивали се на различни места по територията на днешен Еквадор във времеви пояс от около 1000 години. Прецизното датиране в Новия свят е непосилно за историците. Най-скучна е колониалната сбирка - байгън ти става от лигави разпятия и умилителни кукли-богородици. Избрах друг булевард за връщане към центъра и попаднах на улица Bulgaria. Тук има улици, кръстени на повечето американски държави, а ето че имало и европейски. Не си спомням в София да има улица Еквадор, нито пък си спомням някоя от бронзовите фигури на латиноамерикански герои в Южния парк да е на еквадорец. Вечерях с вегетариански специалитети: патладжани с доматен сос и кашкавал и блюдо от картофени кюфтета, соени шишчета, арпаджик, стар лук, авокадо, непознати елементи и сок от дървесни домати (каквото и да означава това)

20 юли

Отделих два часа и на музея на централната банка, в който е подредена внушителна колекция от вещи и произведения на изкуството от неандерталски времена до 90-те години на XX век. Ако имаш време и специален интерес, можеш да научиш много за отличителните белези на наследството на различните предколумбови култури по тези земи. Изложена е предимно керамика, но има и обширен раздел със златни маски, диадеми, накити, огърлици и др. Най-скучен е пак колониалният раздел, а новата история е разказана подробно с паралели между общество и изкуство в отделните периоди.

21 юли

Доживях да се натоваря на рейс и напусна Кито. Половин час по-късно моторът отказа и се наложи основен преглед на гориво-хранителната система. Не мина и без бутане. Селищата по пътя са отчайващо грозни. Язък за хубавите планини. Даже Баньос, който се води балнеокурорт, не прилича на нищо с ъглестите си безархитектурни, недовършени или неподдържани постройки. Имах четири нощи на разположение и тръгнах да проучвам офертите за прекарване на времето. Отказах се от рафтинга пред уверенията, че в Куско било по-добре и по-чисто. Идеалният вариант бе двудневен преход до връх Таранагуа (5016 м) и един ден в джунглата, но понеже не си намерих компания, се включих към групичка предпочела да прекара три дни в джунглата. Всички жени в групичката учудващо бързо ми запомниха името, напук на което се усамотих да вечерям в домашно ресторантче накрай селото и си облизах пръстите от пъстървата със сос от скариди.

22 юли

Рано сутринта ни натовариха 13 човека туристи на междуселския рейс и потеглихме надолу към Пуйо. Нямаше кокошки по седалките, но чували с картофи не липсваха. Тесен пръстен път, изсечен в почти отвесен склон над бездната - пролома на река Пастаса. Два рейса не могат да се разминат в движение, а на места се налага да се заобикалят прясно свлекли се канари. Вали постоянен напоителен дъжд, и през пътя към пропастта се спускат пълноводни ручеи. Водопади заливат рейса в движение. Изобщо - нервен участък от около час и половина, през който си напълно безпомощен във властта на стихиите и опитността на шофьора. Пуйо. Градче в ниското, неугледно като всички останали. Около час престой за закуска в прилично ресторантче. Още цял час път по пръстени друмища в каросерията на пикап до базата ни в джунглата - наколни жилища край река Пуйо. Това е един от многобройните притоци на река Пастаса, приток на ..., приток на ..., приток на Амазонка. Преброихме се на първи и втори и аз се паднах в групичката за по-дългата разходка. Презрях осигурените ми гумени ботуши, защото калта не ме притеснява, а сандалите са далеч по удобни при джапане в речно корито. 5 часа бродене по пътеките на екваториалната джунгла. Ведро настроение, обяснимо с липсата на дъжд. Едно стръмно качване и спускане. Водачът Луис (дали пък това не е нарицателното им име !?) не беше на "ти" с английския, което се отразяваше на словоохотливостта му. Обърна ни внимание на две-три растения, на една буренясала зарязана нива и ни демонстрира тарзански умения в прелитането на ров с помощта на лиана. Няколко неща се разминават с предварителната ми представа за джунгла: първо, цели 950 м надморска височина, второ, една птица не видяхме, камо ли маймуна, трето, изобщо не е горещо (следствие от "първо") Наблюденията ми върху фауната се ограничиха върху два вида мравки и още толкова пеперуди. Даже и комари няма да ти досаждат. Кулминация на разходката беше къпането под струята на един водопад - точно тогава грейна и слънчице. Обобщение: зелено и усойно.

23 юли

След закуска си разменихме водачите и програмите с другата групичка. Поведе ни Рихард, който бил завършил литература и философия германец с каталонска кръв, дошъл по тези места като доброволец във фондация за опазване на джунглата и останал. Така научих много повече за заобикалящата ме еко- и социосистема и при това от гледната точка на осведомено странично лице. Например, че джунглата расте на една от най-бедните почви на планетата и веднъж изсечена, гората може да се възстанови само с много човешка енергия, търпение, ресурси и няколко поколения време. В противен случай земята остава в пълната власт на 4-5 метрови бурени. Заведоха ни на гости у индианско семейство, където ни демонстрираха допотопна грънчарска технология (чунким не сме си играли с пластилин), лов на грабливи птици с духане на стрела през тръбичка (чунким не сме си играли на фунийки), местни наркотици халюцинатори (чунким не сме опитвали по-добри), лечителски умения - гонене на болестта от тялото със сноп листа като в руска баня и др. Във всеки случай Рихард ни увери, че това, което ни показват е истинско. Ако сме си били поръчали шоу, можело да се съблекат по надбедрени превръзки или пък преоблекат на шамани, но това щяло да бъде пълно менте. Последвалата разходка в дъжда бе значително по-кратка от вчерашната. Рихард ни посочи много повече любопитни представители на екваториалната флора от Луис. Пак стигнахме до водопад, в чийто вир верен на себе си се изкъпах. Не се осмелих да застана под струята обаче, защото потокът беше придошъл, водата мътна и влачеше всевъзможни примеси от ръбест характер. Повозиха ни малко с канута надолу по течението, но не стигнахме чак до следващия бивак - страх ги било, защото нивото на водата се било вдигнало. Не усетихме пълноценно тръпката. После ... кайман ме гони, кайман! Т.е. аз гоних един микробус през джунглата, в който несериозните ми спътници зарязали поверената им чанта с паспорта и фотоапарата ми. Случих да хвана на стоп (насред джунглата!) и го застигнах на другия бивак, където по още по-щастлива случайност беше спрял аварийно. Изстрадан хепиенд! Кайманите ги зърнахме чак през нощта, т.е. повярвахме, че червените светлоотразители в гьола край колибите са кайманови очи.

24 юли

Вече имам представителни наблюдения върху градоустройствените принципи в Еквадор. От индианската паланка до милионната столица най-важният елемент на общественото пространство е футболното игрище. В по-малките селища то изпълнява по съвместителство и функциите на мегдан, военен плац, култово средище и др. Нямаше да съм аз, ако не се бях отцепил от групата по време на посещението на индианската община, за да потърся гробището. Два-три кръста едва се показват сред зеленината. Индианците кечуа били евангелисти! Направихме още едно кратко преходче до една върховна гледна точка срещу течението на Пастаса и Андите. Междувременно бивакът се огласи от тийнейджърска глъч - изглежда това е любимо място за ученически екскурзии. Интересно, че и ученичките много бързо ми запомниха името въпреки езиковата бариера. Пак автобусен каньонинг - този път нагоре към Баньос. На вечеря подкрепих един индиански вокално-инструментален състав с покупка на новата им тава.

25 юли

Много ранно ставане за да мога в съседна Риобамба да хвана влака за едно от "най-вълнуващите железопътни преживявания на планетата". Шест часа на покрива на конски вагон по за времето си най-трудната в инженерно отношение Трансандеанска железница. Струвало им е огромни усилия, дързост и човешки жертви да свържат Кито и Гуаякил с теснолинейка в периода 1899-1908. Напоследък обаче стопанското значение на линията се е загубило, а от време на време Ел Ниньо направо я отнасял. В момента са я потегнали единствено за радост на туристите. Преживяването си струва, т.е. не си струва да биеш път до Еквадор и да го пропуснеш. Около два часа мръзнеш, свит гъз до гъз на ламаринения покрив, изтръпват ти крака и всичко, а после пък напича едно жарко андско слънце и за още два часа ставаш вир вода. Линията ни най-малко не внушава чувство за надеждност - криви релси, неравномерно положени траверси, кучета и индианчета под път и над път (буквално! ето откъде идвала поговорката). На места краката ти просто висят над бездната. Тръпката удря в земята и най-добрите влакчета по лунапарковете, защото това нещо е истинско без каквито и да било осигуровки. Едно не координирано движение и си зад борда. Кондукторите са заслужили майстори на спорта по еквилибристика и вагонна акробатика. В движение проверяват билетите, разнасят кафе и предлагат тениски с парен локомотив. Покрай линията, минаваща през няколко села по платото се трупат и ти махат дядойоцовци, бабайоцовки и дребни йоцовчета. Успоредно на линията върви шосе, по което срещу нас се точеха вероятно за към пазарното средище пренатоварени с хора, добитък и друга стока возила. И оттам ни поздравяваха дружелюбно. Кулминация на пътуването е слизането и изкачването на зигзагообразния участък между Алауси и Сибамбе. Гордеят се с него. Било инженерен шедьовър. Скалата Дяволски нос е толкова висока и стръмна, че вместо да търсят възможност за серпантини са оформили едно гигантско Z, в средната отсечка на което локомотивът бута вагоните. По целия маршрут прахолякът е ужасен и неутрализира високопланинската ведрина - нос ти зайде, коса ти зайде, очи ти зайдат. От Алауси потеглих на юг през Андите на около 2800 м по така наречената панамериканска магистрала, която проявяваше твърде силно сходство с пътя Доспат - Гоце Делчев (в състоянието му от авг.'98). Средна скорост 25 км/ч. Гледките са възхитителни - и от пътя, и от мястото, което шофьорът избра за обяд, и от мястото, което аз си избрах за ходене по голяма нужда. 

26 юли

На път за перунаската граница се озовах в коренно различен географски пояс - сред необозрими бананови плантации на морското равнище. Топло и влажно. Значително по-малко прах. Един час престой в Санта Роза. Селището не се различава особено от високопланинските - игрището, църквата, ръбестите неугледни, строени-недостроени дву-триетажни сгради. Граничната проверка е доста преди самата граница, която минава по смрадливото корито на селската бара през едно противно населено място  Хуякиляс. И двете страни са го отписали като свободна зона и на моста се мъдри само един полицай, повече регулировчик, отколкото граничар. Положението с фотографията изглежда деликатно, защото Еквадор все още имал териториални претенции към една доста дълбока зона след моста. Разбираемо перуанският бряг е разкрасен с лозунги за мир и вечна дружба. Двете държави периодично си воюват, като по правило печели Перу. Обмяна на долари се извършва на самия мост от предприемчиви перуанци. Разчита се, че са почтени. Граничният чиновник ми проспа визата и ми удари печат за 60 дена вместо разрешените 50. Издънката предизвика небивала суетня от тяхна страна, численият резултат от която е 6 печата в паспорта ми. Това даде време на навъртащите се наоколо магураджии да уточнят, че столица на България е София и че в памучния си селски еквадорски костюм имам вид на военнопленник. Още от границата започнах да си играя на "Открий 10-те разлики" между Перу и Еквадор. Първо, географски - банановите плантации бяха заместени от полупустинна растителност до хоризонта, а слънцето се скри зад похлупак от плътни сухи облаци; второ, пътищата се задръстиха с моторетки-таксита на три колела; трето, пътят е по-добър, сградите по-зле; четвърто, рейсовете са по-добри, леките коли напротив, и т.н., и т.н ...  Настаних се за нощувка на палатка на плажа в едно ваканционно поселище. Тихият океан не е по-студен от Черно море през юли. Не ми стана ясно къде се е дянало Хумболдтовото течение.

27 юли

Цял ден път - 570 км през пустинята покрай брега на Тихия океан. Чак по нощите пристигнах в едно предградие-пристанище на град Трухийо. Хуанчако всъщност е историческо пристанище още от конкистадорско време и се хвали с една от най-старите църкви на континента. Застроено е, както всички останали от онова време - перпендикулярни улици и квадратен "Амрейски" централен площад. Футболните игрища присъстват и в Перу, но не бият на очи като в Еквадор. Характерни за Хуанчако са едни едноместни тръстикови рибарски лодки, които биват яхани от рибарите, а целият "трюм" е заделен за улова.

28 юли

Първи срещи с прединковите култури, оставили диря в Перу. Пое ме един заселник-англичанин, славещ се за най-добрия разводач в района. Започнахме от Чан Чан - останки от столицата на народа Чиму, процъфтявал в периода IX-XI век. Комплекс дворци от кални тухли. Орнаментите са сравнително прости - стилизирани птици, геометрични фигури. На някои места трудно се отличава оригиналният градеж от реставрацията. Не е изключено да са дали малко повече свобода на реставраторското въображение, като в Царевец например. Останалите дворци са затворени за посещение. Археолозите са твърде внимателни към предприемането на разкопки, защото местността е силно уязвима към капризите на Ел Ниньо и се изисквали огромни ресурси за консервация, които днешно Перу не можело да си позволи. Местността обаче е подложена на основно измародерстване от испанското нашествие до наши дни. Само инките не са грабили - те просто са подчинили народа Чиму и са заели всичко, на което той е могъл да ги научи. Това им е бил подходът към всички "варвари". Не е залято от туристи. Трухийо е дълбоко в сянката на Куско за пред чужденците. Перуанците са силно обеднели след катастрофалното управление на социалиста Гарсия през 80-те. Режимът на Фухимори бил здравословен, но пък твърде много разчитал на природни богатства вместо на окуражаване на производството. По тесните улички на предградие, сходно на софийското Татарлъ се стига до пирамидите на културата Моче. Този народ е живял преди Чиму, но е оставил по-добри художествени образци. Оцелели са и въпросните две пирамиди - на слънцето и на луната. Пейзажът много напомня околностите на Гиза - и по климат, и по колорит. Следобед се пошлях да направя няколко снимки на колониалния център на Трухийо. Боядисали са фасадите като за 9-ти септември (което тук се пада именно на 28-ми и 29-ти юли) Всеки втори пешеходец на дежурния армейски площад е въоръжен с фотоапарат, а първият е обект на фотографско изображение. Двете множества се пресичат. Хванах маршрутка до Хуанчако. Всяко перуанско (и еквадорско) средство за обществен пътен транспорт разполага с кондуктор, който през цялото време виси от вратата и подмамва кираджии, дерейки си гърлото с направлението на возилото. Вечерях в така наречения "най-добър ресторант в Южна Америка" в Хуанчако. Готвят фамозно. Опитах топено сирене във фолио и риба със скариди.

29 юли

Пустинята съвсем загуби човешки вид - ни трън, ни глог, ни гущер. Похлупак от безпросветна многомесечна гаруа - крайбрежна висока облачност. Рейсът спря за обяд на крак на много красиво място на брега с цената на червен прахоляк, гарниращ всички мезета и просмукващ се навсякъде от хляба до дрехите. В Лима навлизахме повече от час, докато се доберем до центъра. Хотел като хотел. Приех поканата на някаква учителка от Сиатъл Каръл да вечеряме заедно с риск да слушам разкази за внучето и. Всички пътеводители представят Лима като опасен град, което докарва до параноя някои туристи с по-слаб ангел. Каръл толкова силно желаеше да демонстрира на местните бандити, че изобщо не се лута в непознат град, а знае точно къде отива, че едвам я стигах по улицата. А улицата бе стъргалото Херон де Унион, толкова многолюдно и с толкова очебийно полицейско присъствие, че надали предлагаше други рискове освен дребно джебчийство. Опитахме топло пилешко севиче - вариация на класическото студено рибно блюдо.

30 юли

Отдадох се на едно от любимите си занимания - бродене из непознат град. Лима е далеч по-тежък от Кито не само като абсолютен брой жители, а и като колониално архитектурно наследство. Армейският площад обаче е седем осми XX век. Само катедралата е от XVII. Най-характерният, натрапващ се елемент в стария град са дървените резбовани балкони. В катедралата плащаш, за да видиш гроба на Пизаро и колекция от сладурски кукли-богородици от колониалните столетия. Пизаро заслужава внимание като историческа личност - със стотина човека е капичнал една от най-големите и мощни империи, които историята помни. Трудно е да се прецени дали това е било историческа необходимост, шанс или човешки подвиг. Индианците не са имали коне, не са познавали писмеността, но точно по тези показатели неграмотният испански боец Пизаро, повече моряк, отколкото ездач, не ги е превъзхождал особено. Влязох да разгледам францисканския конвент и катакомбите му. Има толкова много кости на поколения християни, че няма да се забележи, ако си вземеш някоя и друга подбедреница за спомен. Липсват обаче тазовете, прешлените, ребрата и дребните кости ?! Вместо да хващам такси до най-търсения Музей на златото, се задоволих с безплатната експозиция археология, нумизматика и изобразително изкуство на централната банка. Разширявайки радиуса на разходката си спрямо централния площад, попаднах и на местната нумизматична борса на открито. Посветих стомаха си на три примера на перуанска рибена кухня. Много са добри в тая област! Особено севичето - маринована риба и други морски дарове, сладък картоф, царевица, лук, кориандър и други подправки. Общото впечатление от старата част на Лима е за мръсен, шумен и смрадлив град. Може би през трите месеца слънце, които му се полагат годишно, да изглежда иначе, но се съмнявам. Не остана време да посетя и новите части, например Мирафлорес, които се предполага, че имат по-западняшки вид.

31 юли

Отново цял ден път по перуанското крайбрежие от Лима до Наска.

01 август

Наска. След тричасова неразбория с резервациите се включих в графика на полетите над прословутите линии. Отървах маняната! Паднах се да летя в триместна "Чесна" с още двама туристи. Чувстваш се като на лунапарк - пилотът пикира ту отляво, ту отдясно, за да можем всички да огледаме маймуната, кучето, пилето и т.н. Загадка на миналото, радваща се на различни обяснителни теории: индиански календар, извънземски плацдарм и т.н. Не ми е съвсем ясно как се поддържат и дали някой има грижата за това и дали не съществува възможност за добавяне на някое и друго изображение при спад в туристическия поток. Фигурата "космонавт", приличаща на герой от английската детска телевизионна поредица Teletubbies, изглежда подозрително изолирана и некадърно очертана. Една германска математичка Райхе е посветила целия си професионален живот на описването и разучаването им и на 80 годишна възраст продължава да чете лекции пред туристи в Наска. След полета някои като мене обядват на моравата край летището, а други се занимават с лична хигиена и възстановяване на стомашните си и вестибуларни функции. На трийсетина километра на юг посетих един новооткрит индиански некропол. Изсъхнали самомумифицирали се човешки останки са изложени в плитки гробници под открито небе. Пустинята до хоризонта е покрита с пръснати бели човешки кости. Нямаше да съм аз, ако не си бях направил безвкусна снимка с мумия. Надвечер най-сетне ми замириса на инки - установих се на къмпинг сред останките на имперско рибарско пристанище, откъдето била изградена транспортна схема за пешеходно доставяне на риба в столицата Куско за по-малко от 24 часа.

02 август

Цял ден път до Арекипа. Можеше да пристигна по светло, ако не ни се беше наложило да чакаме четири часа да свърши работното време на бачкаторите, укрепващи крайбрежен участък на Панамерканската магистрала. Престояхме в глухо рибарско селище, където трудно се прави разлика кои обиталища са човешки, кои - животински и кои - смесени. Пейзажът леко се промени - пустинята си е пустиня, но брегът стана стръмен и висок. Към 4 часа се отделихме от Тихия океан, за да се изкачим на 2300 м във втория по големина град в Перу Арекипа.

03 август

Арекипа е разположена в полите на няколко много високи вулкана, които придават на града вид като от илюстрация на детска книжка. Фасадите на сградите не са пъстри като в Лима и Трухийо, а са облицовани с бял шуплест камък. Стори ми се по-уютно. За голяма досада се обадиха симптомите на галапагоския вирус. Не ми прилича на височинна болест. Реших този път да го боря само с аспирин. Не бях в особено добра форма за изкачване на баири и стълбища. Събрах сили обаче да се покатеря напук на бодливата тел на дувара на манастирското гробище в конвента "Санта Каталина", колкото да се разочаровам от безличния вид на гробовете. Конвентът е най-голямата местна историческа забележителност. Повече от 400 години е приютявал напълно изолирали се от света девици от заможни семейства. Като изключим липсата на електричество до 1970-та стандартът им хич не е бил нисък - конвентът представлява един лабиринт не от килии, а от апартаменти със собствена спалня, дневна, кухня и слугинска стая. От другата страна на улицата се намира университетската експозиция на мумии от инково време, видели бял свят през последните няколко години. Най-запазената, Хуанита, била на турне в Япония, но на нейно място е поставен макет 1:1. Става дума за ритуално жертвоприношение на 13-15 годишна девойка на върха на един от вулканите 6-хилядници. Погребана в ледовете мумията е оцеляла непокътната допреди четири години, когато съседният вулкан изригнал, разтопил леда и тя се изтърколила в кратера. Не разбрах случайно или нарочно, две седмици по-късно оттам минала американска експедиция и я открила. Иначе е щяла много бързо да се разруши, частично изложена на слънчевите лъчи. Един досадник ми загуби 45 минути, като не ме пусна да напусна помещението, преди да ми опише до едно предметчетата, съпътстващи мумията. Всички обясненията обаче се свеждаха до "дуалистичен мироглед", "не знаем", "можем само да гадаем". Към 17:20 изтърчах на централния площад, за да хвана южната фасада на катедралата с прилежащия и вулкан на подходящо осветление. И дойде вечерята ... Дей гиди бай Ганьо как яде морско свинче. Вечерях с цяла група предимно британски туристи. Шестима си поръчахме типичното местно ястие - печено морско свинче. Докато чакахме да ни ги поднесат провокирах англичаните, че не ядат агнешки главички. По телевизията бях гледал едно предаване, в което показват как английски туристи напускат турско заведение само при вида им. Докато хвалех вкусовите качествата на агнешкия мозък пред невярващите и леко погнусливи погледи на спътниците си, взеха, че ни сервираха свинчетата цели. Идеална възможност да им демонстрирам нагледно как се оглозгва череп, изтръгва език и изпива мозък. Време беше да обогатя бедните им представи, че единствения спорт, който владеем, е стрелбата с чадъри. Опитаха се нещо да ме вземат на подбив, предлагайки ми всички налични главички. Аз обаче не се шегувах и се справих със задачата и със сигурност намерих място в дневниците им под прякора Българина-Мозъкоядец. Останалото от свинчето е сходно по обем и вкус с две кокоши крила. Обаче ми излекува настинката.

04 август

С джапанки по Високите Анди. Шест часа по макадамови пътища, откриващи невероятни гледки. То простор, то свобода, то свежест. Височинен рекорд - 4800 м. На превала рейсът спря за по снимка и да понатрупаме камъчета на малка грамада (как звучи само) по стародавен езически обичай за омилостивяване на Планината - бог. Трябвало обаче да си донесеш камъчетата от ниското, а не да пренареждаш заварените. Цялото бърдо е осеяно с такива грамадки, някои до 2-3 м високи. Кондори благоволиха да прелетят над главата ми, докато се дивях на мащабите на каньона Колка. Не благоволиха обаче да се доближат в обсега на моя обектив. Кондорът е една от грешките на Природата - безсмислено голям лешояд, който не може да литне при липса на подходящи топли течения. По ирония обаче е възпяван като символ на свободата на андските народи. Проявих необичаен апетит за сандвичи, окопитих се и си направих малко въвеждащо упражнение, изкачвайки 100-200 метровото ридче, край което бяхме паркирали. По тъмно пристигнахме в село Чивай. Въведение в темата "Зиме нощем на 3600". На улицата се оцелява само с шапка и ръкавици. Тукашните изглежда не познават понятието "отопление". В речника им има "дебели завивки". В хотела крушките светят подлудяващо мижаво, но пък за 5 минути се радвах на пълноценен горещ душ. Без да бях особено гладен, се изкуших да похапна карантийки с царевица и горещо мате от улична подвижна (на велосипед) кухня в компанията на местни жители.

05 август

От зори до здрач се катерихме и спускахме между 3500 и 4500 м по макадамови пътища през Андите. Да се не наситиш на гледки.  Единственото събитие за деня беше бутане и дърпане на лами, инатящи се на мост. Двама селяни се бяха видели в чудо как да ги прекарат и цял автобус пътници им паднахме като манна небесна. Надвечер пристигнах в столицата на империята на инките Куско (3300 м), Каймакът на екскурзията. Попадаш в съвсем друг свят - туристическата Мека на Андите (клише от рекламните брошури). Безброй дюкянчета са се посветили да угодят на вкусовете на Негово Величество Гринго Туриста - вълна, керамика, сребро, злато, панаирджийски дрънкулки, заведения от всякакви категории. По централния площад светът се върти и посред нощ едва ли не като на Лестър скуеър или Старе место. Най-красивият Армейски площад, на който стъпвам, особено на изкуствено осветление. Това е и единственият, който не е правоъгълен, защото е проектиран от инките, а не от испанците. Старият град е планиран да изглежда от птичи поглед като почиваща пума. Веднага се набиват в очи прословутите сгради, издигнати върху основи от безупречна инкска каменна зидария.

06 август

Оставил си бях цял ден за наслаждаване на прелестите на Куско. Многото гости на града определено са допринесли за добрия му вид и ведрата атмосфера. Но от друга страна масовият туризъм е неизлечима болест и както навсякъде по света, отвори ли се едно място, то никога вече няма да е същото. Справка - Созопол. Индианките с пъстри носии и ламите по площада, които сме виждали по картинките, са там единствено по почина за все по-пълно задоволяване на непрекъснато растящите духовни и материални потребности на туристите. Същите тези безписмени индианки, които трудно се оправят на испански, много умело се пазарят на английски, препродавайки стоки, които не са тяхно собствено ръкоделие. Е, все още не е покварено цялото население и бакшишоманията е далеч от египетските стандарти, но и тук се правят опити да се гушне по някой и друг кройцер за няма нищо - ако мине. Иначе дума не може да става за сравнение с арабите. Тези са искрено любезни и то с един мил напевен тон, та просто сърце не ти дава да ги подминеш, без да им се усмихнеш, даже и опитът им да те снабдят с някое талисманче, филмче Kodak или близалка да е предварително обречен на неуспех. Обходих основните забележителности. На английски има един много удобен глагол "do": I did 1 cathedral, 2 churches and 3 museums. На български би се превело, че съм ги "отметнал". След колониализацията кусканлии са изградили художествена школа и наложили свой стил в християнското изкуство. Започнали са с куриози от рода на Тайната вечеря, на която е сервирано морско свинче, а Юда е единственият червен сред апостолите. В декоративно отношение освен някои директно заимствани от инките мотиви натрапващ се елемент е огледалото. Първите мисионери са мамили индианците във Вярата с помощта на това просто подръчно средство за изобразяване на душа. В църквите са запазени много добри позлатени барокови олтари и дърворезбовани амвони. Спретнали са и провинциално музейче на съвременното изкуство. Мисля си, че тематично и стилово са там, където сме били ние в първата половин на XX век. Те сега са трети свят, но са наследили много повече от колониалния си период, докато нашите колонизатори са оставили тук-там по някоя и друга треторазрядна джамия. Картината на Куско няма да е пълна, ако не се споменат ароматите. Очевидно местното население не намира разумна причина да ходи по нужда в специализирани помещения. Горките вековни инкови зидове са може би най-препикаваните зидове на Земята. На едно от крайградските възвишения, което го играе нещо като панорамен парк, преброих повече единици тоалетна хартия, отколкото растителност. Други: Доминиканският конвент, грубиянски построен върху образеца за съвършено каменоделство Храм на слънцето; дебелобутести мажоретки и духова музика; индианска сватба в петък вечер (и в Лима попаднах на сватба точно в петък вечер).

07 август

Първи ден от Прехода на инките. Шарена по националност компания навити планинари потеглихме наблъскани един връз друг в микробусче в ранни зори. В селското кафене, където спряхме за закуска, беше още по-тясно. Дежурните баяди земелчета с близка конфитюрче и пържени яйца - desayuno americano. Невръстни търговчета си направиха оборота на чорапи, ръкавици и тояжки. Великодушни представители на загниващия запад плащаха по сол повече (33%) от поисканото, та се наложи здравите сили от Балканския полуостров да регулират с макроикономически лостове цените да си дойдат на мястото. Село Олатайтамбо е характерно с ансамбъл от оцелели и до ден днешен обитавани от човеци и морски свинчета къщи от времето на инките. Тук още туризмът не е взел жертви и къщите на са попаднали в ръцете на по-пазарно ориентирани предприемчиви перуанци. Над селото доминират руините на ритуален комплекс. Сривът на империята го е сварил недовършен, но и това, което сме наследили, е знаменателно с перфектно одяланите и натъкмени без хоросан камъни. Като детски пъзъл от XX век. Стълбата има централно място и като архитектурен елемент и като символ. Съвсем по индиански и този комплекс е граден с идеята отдалеч силуетът му да наподобява едно от най-почитаните животни - ламата. На път за Олатайтамбо минахме през Урубамба, където звездата на поп-музиката Пол Саймън се бил заселил и обезсмъртил една народна мелодийка, прикрепвайки и стихове за волния кондор (виж 04 август). Преходът започна с плавно нанадолнище по левия бряг на река Урубамба и изкачване на един около 150-метров превал с гледка към руините на инкското селище Кориуайрачин. Походната трапезария, която заварихме разположена от хамалите за обяд, напомняше за приказките за лордове и махараджи - маса с покривки, табуретки, съдове, топла храна, плодове. Даже бяха изкопали и заградили с параван мъжка и женска тоалетна. И всичко това пренесено на гръб, без да броим палатките за сън, палатката - клуб, керосиновите котлони и др. такъми за луксозно пренощуване на 3000 метра надморска височина. Ирония на историята - да обслужваш за жълти стотинки белите хора, дошли да се любуват на останките от собственото ти отминало величие. Отсечката до лагера в местността Уайлабамба взех за час и половина вместо предвидените три. Водачът Ефраин бе така добър да ни почерпи с чича - индианска гнуслива "бира", в която се поплюва, за да се катализира ферментацията. Получихме и урок за начинаещи в дъвченето на листа от кока. Опитах, разбира се, но не бях запленен от усещането. Пушенето на марихуана е далеч по-приятно. Ама няма. Ще пробвам утре да кача Портата на мъртвата жена без допинг. Малко карти, прилична вечеря с пилешка манджа. Любопитно, че същите хора, които платиха заранта безсмислено щедро тояжките и торбичките за шише, сега седнаха да се пазарят със селянките донесли им бира на крака навръх планината. Безуспешно - картелът на бираджийките бе твърдо несговорчив. Весело ми беше как членове на групата взаимно се нахъсват за най-голямото психическо и физическо предизвикателство в живота им, което им предстояло утре. Новолуние без никакво светлинно замърсяване - не съм виждал толкова много звезди. Легнах си към осем и половина.

08 август

Подвиг в мирно време! Качих Портата на мъртвата жена от 3000 до 4200 м за 2 часа и 5 минути, рекорд на групата, а предполагам и на цялата туристическа манифестация за деня - никой не дръзна да ме задмине по трасето. Единствено двойка норвежци дадоха сходно време (10 мин. след победителя) и се похвалиха, че имат тренинг от Непал през пролетта. Останалите ги чаках да се довлачат от половин до три часа. Отсрамих нацията. На предела Ефраин ме изненада приятно с глътка екзотична перуанска спиртна напитка, кактусовица, силно наподобяваща родната гроздовица. После лесно - няколко часа излежаване на слънце в една падина, качване значително по-малко до следващия превал на 3900, на завет под който ни чакаше лагерът. Ефраин ни беше запазил най-живописната полянка за къмпинг в района. Позаинтересувах се как става разпределението на местата между туристическите агенции: пращал се носач-авангард да пази, спейки под открито небе два дена по-рано! След залез запладня, но и заоблачня, което запали искрица надежда, че ще ни се разминат отрицателните температури Учудващо е, че изобщо не почувствах липса на кислород, дехидрация, отпадналост или друго височиннообясняемо неразположение. Все едно, че качвах Черни връх, но малко по-бавно.

09 август

Разходка по билото на Андите. Предимно равни участъци и нанадолнища. Растителната среда се промени. Постепенно навлизахме в тропическа гора на около 3000 м. Същата гора, която е криела от погледа на науката Мачу Пикчу почти 400 години. Самата пътека е прокарана и застлана още по инково време и минава покрай няколко археологически комплекса - Рункуракай (3800 м), Саямарка (3580 м), Кончамарка (3500 м), Фуюпатамарка (3540). Ефраин ги изкоментира всичките с фрази предимно от рода на "много специално място", "много важно" и "не знаем за какво точно е служело, но съществуват следните теории: ..." Нацупи се нещо, че само равнодушно сме бъхтили по баира, без да го разпитваме за растителния свят. Демек били сме скучни туристи, а не вдъхновени пътешественици. Разясни  ни местните вярвания от първо лице, подчертавайки лошотията на испанците. На обед се отклонихме от главната пътека, която и без специална маркировка се познава по тоалетната хартия, и обядвахме на един склон с гледка откъм гърба на Мачу Пикчу. За лагеруване се настанихме до едно широко десетина метра футболно игрище, разположено на земеделска тераса от XV век. Бели туристи и червени носачи се разбираха много добре на международния език на футбола с парцалена топка. Успяхме преди залез да се разходим и до руините Уайна Уайна - единствените в района, които са убягнали на американския археолог Хари Бингам и са открити от перуански учени през 40-те години. Каменната зидария на сградите и баните се е съхранила в отлично състояние. И тук се коментираха догадките за функциите на отделните помещения и символичността на броя на нишите, изпъкналостите и прозорците. Две бирички "Кускеня", ако и на боровешка цена, ми дойдоха много добре преди вечеря.

10 август

Мачу Пикчу не ми понесе! Не знам дали е някакво енергийно средище или с нещо бях разсърдил боговете, но пристъпвайки портата сякаш слънцето (старшият бог на инките) ме удари. За първи път по време на екскурзията почувствах, че и аз не съм от желязо. Едва издържах час и половина ефраинови лекции, залепвайки се за всяка сенчица и местенце за сядане. Изобщо не се възползвах от няколкото часа свободно време за самостоятелно изследване на града или изкачване на надвисналия над руините връх Хуянапикчу, а избягах презглава. И ми мина още след като излязох през главната порта. Би могло да се потърси и по-прозаично обяснение на изцелението с посещението на намиращата се в съседство до портата тоалетна, но не съм сигурен, че ще е най-правилното. Организацията на Ефраин понакуцваше този ден. Вдигна ни в 3:30, за да чакаме до 5:30 да се опържат палачинките и да се изредят опашките пред единствения женски клозет в района на масово туристическо стълпотворение. Така хем изпуснах изгрева на Портата на слънцето, хем си навлякох неодобрението на някои спътнички, че съм припирал безсъстрадателно към удареното коляно на някаква Моника. На Портата на слънцето вместо зашеметяваща гледка към Мачу Пикчу заварихме непрогледна сутрешна мъгла. Вдигна се бавно за около час и половина като театрална завеса, с което усили ефекта от първия изглед на Загубения град на инките. Докато стигнем, градът за съжаление беше вече намерен от тайфи чистички и спретнати американски туристи, изсипвани от рейсове и влакове. Бъхтилите четири дена поклонническия преход рязко се отличавахме от тях с напластените си с черна вулканична пепел дрехи и коси. При тоя човешки мравуняк и дума не можеше да става за художествена фотография. Мачу Пикчу е очарователно и загадъчно архитектурно-строително творение, но като се замислиш, то е съизмеримо със среден средновековен европейски замък. Интересно е разположението му и огромните монолити, идеално одялани и напаснати при градежа на храмовете и жилищата на първенците. Слязох пеша до Ахуас калиентес и се подложих на отпускаща водна терапия с къпане в река Урубамба и хладните, топли и горещи корита на минералните бани. Следваше епизод на героична борба, докато се добера до запазеното си място в пътническия влак на връщане до Олатайтамбо. Носачите бяха разпуснати и се наложи да мъкна освен раницата си един огромен чувал, размазвайки изпречилите ми се насреща на пътеката дребни дечица, докато се добера до мястото си и установя, че съм сбъркал вагона. Междувременно входното "пространство" на правилния вагон се беше повече от плътно заело от правостоящи селяни с дваж по-тежки товари от моя и се наложи да ползвам Силата, за да се промуша. Когато седнах на запазеното си място, колената ми спокойно щяха да опрат отсрещната седалка, ако не пречеше плътта на една пищна госпожа, чиито колена пък опираха в моята. Правих си компания с французойката Сара, която беше  асистирала на Ефраин в рамките на някакъв френски държавен стаж, отварящ и вратите за кариера в разни полувоенизирани френски правителствени структури.  За нощувка ни стовариха на централния площад в пазарното село Писак. Наложи се да вечерям с набедена са пица подметка по липса на алтернативи.

11 август

На път за Куско спряхме да разгледаме руините на Писак (3700 м). Твърде различен пейзаж от тропическия лес около Мачу Пикчу. Руините имат "по-селски" вид. Отчетлива е разликата в качеството на градежа на храмовете и слугинските помещения. Последната лекция на Ефраин бе на Саксайуаман (по гринговски - Sexy Woman)- главата на пумата в градоустройствения план на Куско. И тук след завладяването са останали само основите на стени, сгради и конструкции, за предназначението на които може само да се гадае. Свободен следобед в Куско - интернет, нощни снимки. Вечерта се включих в запивка един от многото гринго-барове Cross Keys. Бях каталясал и не продължих маратона в дискотеката.

12 август

Сутринта отметнах два музея. Санта Каталина е конвент подобен на арекипския, но тук в него е разположена сбирка религиозна живопис от кускенската школа XVI-XVIII. В музея на инките е останал сравнително малко материал след няколко века плячкосвания от конкистадори, американски авантюристи и столични музейни работници. Експозицията е добре подредена и можеш да попълниш много дупки в общата си култура - например за инкското благородничество, продължило да съществува в испански одежди векове след колониализацията; за противните им обичаи да деформират черепи на деца, докато растат; да принасят човешки жертви и др. Хвани поробителя - удари поробения! Едните разрушили варварски всичко, сътворено от другите (подобно на турците), а другите държали нарочно народа си безпросветен и така го обрекли на културна асимилация (за разлика от българите).

13 август

Път през Алтипланото до езерото Титикака, 3810 м. Пуно. Загубен граничен градец, незаслужено облагодетелстван с масово туристическо присъствие поради разположението си на брега на езеро, чието име се среща във всяка втора кръстословица.

14 август

Свещеното езеро Титикака. Най-високото плавателно езеро на планетата. Пет часа плаване до набелязания остров. Слънцето жари, но подухва един неприятен бриз, който накланя везните на предпочитанията ти към завета на каютата пред обзора на палубата. Лодката се отби на плаващите острови Урос. Не съм си представял такова чудо - тръстикови платформи, които се местят и закотвят на произволно място. Траели петнайсетина години, като след всеки дъждовен сезон трябвало основно да се подмени повърхностният слой (доколкото му разбрах на водача английския). Върху платформата има човешки обиталища и пристани за тръстикови рибарски лодки. Този начин на живот имал поне 2500 години традиция зад гърба си. В наши дни поминъкът леко се е отклонил от рибарство в посока туристическо обслужване. Преживяването "гостуване на примитивно индианско семейство" не беше особено вълнуващо. Къщата - съвсем прилична двуетажна постройка; дворният клозет - никакво впечатление не може да направи на човек минал байташовата школа в Созопол през 70-те; ток - няма; течаща вода - няма. Трапезата бе по-богата от очакваното, но храната като цяло беше сготвена трудно за преглъщане - ориз, картофи, супа от зеленчуци, ментов чай. Езиковата бариера бе твърде висока, за да се получи какъвто и да бил диалог с хазяите. Интересен момент бе, че се случи събота и местните се бяха нагиздили за ритуално кръщене във водите на езерото (9 градуса Целзий) и фестивал на адвентистки църковни песни в училищния двор. Добър материал за снимки. Тук нещата изглеждат все още истински и за себе си, и за пред туристите. Домързя ме да катеря 300 м баир-светилище с досадния гайд. Предпочетох по-кратка разходка - до гробището. Нищо особено. Вечерта на свещи и газ местните ни устроиха танцова забава в училищния салон. Селският оркестър поде една мелодийка, от която получаваш скомина и я заповтаря до безкрай като развален грамофон. Дребни дечица на ръст между 60 и 120 см се занадпреварваха да ме канят да играем. Нещо като мечешки танц, при който гледаш къде да е в космоса, но в никакъв случай в очите на партньора си. Изиграх два сеанса. Първият път ми се падна едно малко момиченце, което си го прехвърлях във въздуха за разнообразие, но после ме хвана едно пораснало, угоеничко, на което не се отвори парашута. Високопланинска буря! Къщата издържа.

15 август

Към обед бях обратно в Пуно. За два часа огледах центъра, заснех поредното шествие с кукла-богородица и си оправих кореспонденцията. След обед мръднах с камиона до близките руини Силистани. Пак руини, но "алтернативни" -  хем са от инково време, хем градежите са от друга култура - Кала. Купчини камъни, класифицирани от науката в раздел "Гробници". И няколко кули от огромни монолити съперничещи си по зидарско майсторство с инкските образци. Направих си сметката до последната перуанска стотинка в ресторантчето за вечеря - кръчмарят гък не можа да каже.

16 август

И Перу е вече зад гърба ми. Остава ми торба впечатления, които тепърва ще трябва да се подреждат. Това, което липсва при такива пътувания, е контакт с хора от моята черга, с които да разговарям. Пазарлъците с индианците по улиците, гостуването на острова, даже беседите на най-добрия водач не са достатъчни да разбереш една страна - как се живее, какво ги вълнува, как виждат перспективите си. Боливия. Тук ми провериха визата, но май можеше да си я купя на границата за $10 вместо за $64 в Лондон. Спирка в Копакабана на източния бряг на Титикака. Изкачих за упражнение един мемориален хълм осеян с каменни кръстове. Подметките ти залепват по плочите от мръсотия. Пред църквата заварих тържествен водосвет на автомобил. Обядвах с прясна пържена пъстърва при улична готвачка.

17 август

Ла Паз ме шашна! Широки булеварди с дървета по тротоарите, лъскави витрини, небостъргачи. Изобщо не си представях така град на 3600 м надморска височина, в който не каца нито една европейска авиокомпания. Кито е направо глуха провинция в сравнение с боливийската фактическа столица (формалната е Сукре). С Лима не правя сравнение, защото там подминах модерните квартали. Истински латиноамерикански мегаполис: задръствания; шарени рейсчета с гласовити кондукторчета; тотален хаос в поведението на пешеходците (необяснимо е как оцеляват без инциденти при пълната липса на правила за преминаване през не регулирани кръстовища от моторните превозни средства); червенокожи улични търговци, разстлали сергии със соленки, сокове, съчмени лагери, джунджурийки навсякъде по тротоарите; неизменният аромат на пикоч в по-тесните улици; спокойствие и илюзия за застинало време на централния площад с катедралата, президентството, конгреса и гълъбите. Акценти от площадите: фотографи с техника от алеково време;  дечица, издокарани с военни униформи и дървени пушки; мохамедански (!) проповедници. След дълги колебания предвид болно гърло и доста път зад гърба си се отказах да пътувам с нощни рейсове до Потоси.

18 август

Отдадох се на кашкавал-туризъм. Не можех да пропусна шанса си да подобря личния си рекорд на надморска височина, като се кача с рейсче до най-високия ски-курорт в света - навръх планината Чикалтая. Ски-курорт е доста силно казано - един южен склон, оборудван с най-допотопния представим влек; хижа. Скиори, разбира се, няма. Освен другото не им е и сезонът. По тези места ски се карат през дъждовната есен, а не през сухата зима. Така и никой не успя да ме осведоми точно колко е надморската височина на върха, който покорих пеша от паркинга. За най-правдоподобно приемам числото 5395 м от една физическа карта на Боливия. Излиза, че съм качил 130-150 м с доста зор, възпалено гърло и главоболие. Височината си каза думата и приех твърде апатично гледката на Кралската Кордилера с клинообразния първенец Хуяна-Потоси (6088) и разноцветните в зависимост от минералния им състав езера в подножието му. По пътя рейсчето спря и в една местност с причудливи ерозионни образувания - Долината на луната.

19 август

Този ден обявих за отдих (chill out, англ.). Никакво напрягане - само разходки на първа скорост. Домързя ме да отида даже до руините Тихуанако в околността, които са не само отпреди Колумб, ами и отпреди Христа. Лека-полека се качих по стръмнината до гробищата, където се заседях около час. Не срещнах познати българи, както на Пер Лашез в Париж през 86-та. Целият район надолу почти до нашия хотел е един невъобразим уличен бит-пазар - от бели и кафеви картофи, през одрани морски свинчета до никелирани тенджери и памучни фанелки. Дремнах следобед и излязох да се пошляя по Прадо и другите централни улици, просто да подишам въздуха на града, който определено ми стана любим от цялата екскурзия. Същото и след вечеря с печено пиле на подвижната пейка-трапезария на улична готвачка.

20 август

Чили. Сантяго си е направо друг свят - нищо общо с посетените напоследък андски страни. Добре дошли в Цивилизацията! Улиците - улици (свободни от амбулатни търговци), булевардите - булеварди (асфалтирани, многолентови, ярко осветени), хората - хора (бели), времето - време (хладно, дъждовно), сградите - сгради (многоетажни), баровете - барове (подходящо облечени сервитьорки), ... ...

... оттук следват 16 часа полет към Европа с кацане за час и в Буенос Айрес.

 Д. 1999-2003

 Илюстрации:

Galapagos 1999

Ecuador 1999

Peru 1999

Bolivia 1999