Да се посети Етиопия около някой голям християнски празник е задължително поне веднъж в живота. Добрият избор е между Коледа, Богоявление и Великден. Избрахме Великден. Празнуват го заедно с православните, което тази година се падаше на 1 май, ще рече - и заедно с профсъюзите. И с политиците, които точно през Страстната седмица се бяха завихрили в страстна предизборна борба със или без мощно военно участие в зависимост от партийната си принадежност. И с целия останал етиопски народ, който празнуваше върнатата от италиацните светиня - древен каменен обелиск, завлечен навремето от Мусолини в Рим. "Целият" за народ е само поетично-хипотетично определние, защото в Етиопия живеят етноси, племена и прослойки, за които не е сигурно, че са съвсем наясно за същестуването на етиопска държавна организация днес, камо ли преди 17 века, когато е бил дялан обелискът.

Пътищата в Африка, проблемите по тях и подслоните, на които би могъл да попадне или да си изгради сам пътешественикът, са преживявания сами по себе си. Но точно в Етиопия предпочетох да акцентирам върху историческите и културните забележителности и отфотографирването им, та за придвижване избрах най-лесния начин - вътрешни полети и туристчески хотели. Англоезичните пътеводители характеризират етиопските държавни хотели с трудно преводимата дума lugubrious. Това би трябвало да се превежда като "мрачно" или "печално", но според мене много по-точен и образен превод е "балкантуристки". И като обзавеждане, и като миризма, и като обслужване. А самолетите? 50-местни витлови фокерчета (спряна от производство преди девет години холандска марка самолети) , кръжащи над избрани области в държавата и кацащи във всяко по-голямо селище по пътя си да оставят и качват пътници. Много рядко в координация с иначе луксозоно изпечатаното си разписание. Бях органзирал малка шарена група от седмина съмишленици, точно четирима от които българи - бройка, много добре проектираща се в неогранчиен брой игри на бридж-белот в летищните чакални: Невена и Николай, брат ми Борис и аз. Другите трима - Пол, Дирк и Луиш, представяха съответно Англия, Германия и Португалия. Обикновено съм много предпазлив към смесените българо-небългароезични компании главно заради склонността на българите да си приказват само на български и да играят белот, но в случая се получи добре, вероятно защото всичките са добре подбрани мои хора и не прехвърлиха никакви граници на взаимна толерантност. На тръгване летящите през Йоханесбург за малко да се разминем с цялото мероприятие, защото международният полет беше единственият от всички следващи, когато Ethiopian Airlines решиха да подранят с час и половина вместо да закъснеят. Без да предупредят, разбира се. Хванахме го буквално секунди преди да затворят. Добре, че обичам да си давам аванс, а и от личен и споделен опит знам, че да те посрещнат с deja parti (вече замина, фр.) е съвсем нормално из Африка - и франкофонска и нефранкофонска. Хубавото на полета беше, че стюардесата за бизнес класата беше издокарана като Савската царица. Лощото беше, че ние си седяхме в туристическата, където униформите бяха доста по-консервативни. И нямаха бяло вино!

Толкова по инфраструктурата на пътешествието. По същество за местата, които посетихме:

·         Адис Абеба

Сборният пункт на групата беше в бара на един такъв балкантуристки хотел в Адиса Абеба. Събрали се всичките (някои пристигаха от Калифорния), веднага тръгнахме да провеждане изследване върху нощния живот на етиопската столица. Имахме на разположение само нощ, и то само една. Трябваше да стигна до Адиса Абеба, за да си обясня защо в България по соца се чакаше седем години за жигула - те всичките ги били изнесли (подарили?) на братска Етиопия и до днешен кръстосват града като таксита. В нощните клубове е тая държава ухае на ... тамян! И на кафе, печено пред тебе. По-точно - между дансинга и тоалетната. На дансинга танцуват савски царици, подобни на стюардесата в самолета. Музиката е самобитна, не напомняща за нищо чуто досега из Африка. Може би има някакво северноафриканско-близкоизточно влияние, но в никакъв случай не е магребски рай или нашенска чалга. Танците се състоят предимно от поривисто високочестотно тресене на шия, рамена, ханш и цици у жените и рамнена и адамова ябълка у мъжете (по едно от изброените в даден момент). Тоалетът на танцьорките - ризница от сребърни пендари и кръстове - допринася значително за ефекта от танца върху зрителя и номинала на банкнотата, подпъхната от него под ризницата. Мъжкият тоалет включва нещо като розова сатенена пижама и мустаци, а в танца се забелязват елементи на брейк на 45 оборота. Не остана много време за по-задълбочени изследвания, защото гонихме полет около 1 часа сутринта. По етиопски. Това е равно на 7 часа по общочовешки. Разминаването им идва много добре, когато имат да оправдаят някое закъснение. Те и годините в календара им не съвпадат с общохристияските. Сега у тях се пада 1998 г.сл.Хр. Обяснението, че седем години са се загубили точно в Етиопия заради двойката по календарна аритметика на високосните в бележника на някакъв римски папа от Тъмните векове, не ми се струва много правдоподобно.  За всеки случай надникнахме и в няколко други нощни клуба, но разликата беше само в палитрата на облеклото и децибелите на озвучаването. Потвърди се, че всичките са от камерно-кабаретен, а не дискотечен тип. За голямо разочарование на Дирк, който очакваше нещо подобно на дискотеките с проститутките в Акра. Макар и според пътеводителя всички жени по баровете в Етиопия по подразбиране да са леки. Тръгнаха някакви спорове единствено дали не са им прекалено тежки прасците.

·         Бахър Дар, Водопадът на Сини Нил, езерото Тана

Бахър Дар е провинциално пазарно средище, разположено на брега на езерото Тана. Разполага с една по-лична административна сграда, украсена (по-точно прикрита) с голям плакат, изобразяващ дръзновени етиопци яхнали съветски танк Т-55 към светлото бъдеще. Войнственият социализмът тихомълком (е, не съвсем тихомълком, ами със загубена гражданска война) си е отишъл преди повече от десет години, но е оставил художествения си стил в наследство. Но ние бяхме тръгнали да търсим по-различно и по-старо художествено наследство, притаило се от социализма по островчетата в езерото. Езерото е осеяно с островчета, на всяко от които се очаква да откриеш манастирче или поне църквица, кътаща старовремски стенописи, книжа или църковна утвар. Избрахме си за първа цел манастира Дебре Естефанос, намиращ се на наглед близко островче. Лодкарите се позачудиха на избора ни, но не настояха да прекършат волята ни и заведат само там, където обикновено водели туристи - на съвсем близкия полуостров Зеге. Качихме с в лодката и, потеглили, невинно се осведомихме колко време ще отнеме пътят, очаквайки отговор между десет и двайсет минути. Три часа! Ето откъде идвало учудването. В Етиопия просто няма бързи лодки. Нашата вдигаше около 6.5 възела. А беше и хладно и дъждовно. Нейсе. Уплътнихме времето в упражнения по разчитане на етиопската азбука от попаднали ни примерни текстове. Оказва се нещо като сричкопис. Остава да зазубрим и самите главни букви (съгласните) и усетим тънките фонетичните разлики между няколкото ъ-та. На острова се качихме на върха (100 м над езерно равнище) до църквата, която беше ... затворена. На игумена му хрумнало да не я отваря след цветнишката неделна служба, приключила още докато сме се клатушкали на лодката. И никакви подмилквания, че видите ли, и ние сме толкова православни, кокото него (което не е вярно и по догматична дефиниция), не помагат. Човекът имаше излъчване на Луцифер, а другарят му даваше вид на Луциферов Санчо Панса. Ами като няма телефон да съобщи в града, поне да беше издигнал един ненов знак над острова, видим от 20 езерни мили, че да не бием пътя, изпротестира Борис (онзи, който идва от Калифорния). Главната атракция на Дебре Естефанос обаче е не самата църква, ами криптата. Която не се намира под църквата, както би било в Европа, ами в съседство. И двете са кирпичено-каменни постройки с преобладаващ кирпич у църквата и камъни - у криптата. Монашеските килии, пръснати в гората по острова, са 100% кирпич със сламени покриви. В криптата намираш мумии на трима етиопски императори от XVII-XVIII век, в нещо като стълклени мощехранителници. Пишман-мумии, както правилно ги определи Дирк, на когото предната вечер беше разяснен смисълът на понятието "пишман" в българския език (също и звателният падеж). И императорски корони, гудени в най-обикновен кухненски долап. Къде по Европа ще видиш такова нещо? Там ще им посторят съвсем истински замък да ги пази с още по-истински хай-тек охранителни пособия. За компенсация за затворената църква ни показаха и съдържанието на другия долап в криптата, в който се съхранява Кракът на Кревата. А, де? На чий креват?

На връщане на пристана заварихме приветливи монаси да четат нашия пътеводител Lonely Planet, да се дивят на съдържанието, и ... да му се надсмиват като запорожци на писмо до султана. Не им беше станало ясно като как точно тоя манастир се водел едно от най-светите места в Етиопия. За съществуването на други държави освен Етиопия, Гърция и Рим не знаеха, но че е умрял римският папа знаеха. Невена добре си е прекарала с тях на пристана, след като не я пуснаха по-навътре в острова. Хем имаше имен ден. Докато за мъже е затворена само църквата и то само около Цветница, за жени е затворен на практика целият остров, защото преди години Ева била нахапала чужда ябълка. Не забелязах ябълкови дървета по острова, че да се опасяват от рецидив. Църквите на Зеге, където стигнахме след още три часа плаване, убити предимно с дрямка и дъвчене на банани, си бяха отворени и за жени. Явно в отношението към първородния грях няма пълен консенсус в етиопската църква. Пък и жените се доказват като най-податливи консуматори на пазара на туристически индулгенции. Изпонакупиха се кръстчета, гривнички, кожописи (иконка върху козя кожя) и какво ли не още. На Зеге надникнахме в църквите Уза Мариям и Ура Кидане Мерет. Най-интересното са стенописите, които каталогизирах подробно с фотоапарата си. С две думи: наивистични комикси. Изписвани са неясно кога, но с голяма доза вероятност - не по-рано от XIX век. Повечето са жития на местни светии, напълно неизвестни в Европа и останалия християнски свят. Като Канибала, който се прочувствал от сълзата на една от жертвите си и после Дева Мария използвала Силата и от разстояне, само с посочване с пръст, наклонила в негова полза везните в Чистилището. Света Троица се състои от трима белобради старци. Интересно е архитектурното решение - планът на църквите представлява две концентрични окръжности със сходен(!) радиус. Вътрешният кръг е светая светих, непристъпен за никакви миряни, а междуокръжностният коридор е недостъпен за много миряни поради ограничения в пространството. Все пак Афика е и богомолците от местната конгрегация няма да умрат от студ, ако си стоят (и коленичат!) на двора. Обувките задължителнио се събуват пред прага на сградата. Стенописите са предимно върху външната стена на Светая светих. А вътре имало по един кивот, но Истинският, в който били Скрижалите, се пазел в град Аксум. Натам сме тръгнали! От езерото изтича реката Сини Нил и след трийсетина километра водите падат зрелищно във водопада Тис Исат, малко над стария сводест каменен португалски мост. През XVI век много португалци са работели за християнската етиопска власт на правителствени контракти в балгоустройсвената и отбранителната сфера. А за Тис Исат е по-точно да се каже, че е бил зрелищен, преди икономическата нужда и (спорен!) прогрес да са разделили водите на Синия Нил в съотношение 70% ВЕЦ - 30% водопад. По пътя и по португалския мост към пазара на Бахър Дар се стича маса народ от източните краища на околията. Облечени са, както са били облечени и приживе на Спасителя, че и по-рано. Номенклатурата на предлаганите стоки не прави впечатление да е особено богата - крави, кози, коне, сечива, насъщни храни. Видимо процъфтява индустрията на тояжките. Освен практичните си функции при ходене и водене на добитък, тояжките вероятно имат и значение за социалния статус на притежателите си в предполагама йерархия: момчета с тояжки, мъже с тояжки, мъже с пушки като тояжки, мъже с калашници като тояжки.

·         А храната?

С няколко опита успяхме да разбием стената от неразбиране по хотелите, че държим да опитаме и местната кухня. Не, че не можеме да се нахраним и по улиците. Насъщната храна на етиопеца се казва инджера. Меси се от зърнено растение, разпространено само в тоя край на света. Представлява нещо като дебела пореста палачинка с вид и цвят на хавлиена салфекта и вкус на неопренов костюм. Пълнежът ("вътрешното", бел. старшина Петров) е по-апетитен: манджички в сосове, лютиви или благи, като "говеждото" често е само кожа и кости от говедо ("рога и копита", бел. Илф и Петров). Във всеки случай спечели по точки пред алтернативните ястия по европейски, които с изключение на прясната езерна риба, се състояха само от жилаво и неразпознаваемо по произход месо и баяд хляб. Биреният регионализъм биваше задоволен с марките Meta, Dashen, St George и Castel.

·         Гондар

Гондар се намира отвъд езерото, но трудно би могъл да бъде по-различен от Бахър Дар. Много повече по европейски облечени хора, повече униформени ученици, по-малко тояжки, по-малко мулета. Крави си има и делят зебри с хората (на кръстовищата, имам предвид). Повече досадници в детска и юношеска възраст, прилепващи се с всевъзможни молби, жалби и предложения към чужденците. Атркацията на града, освен пощата, построена в стил Арт Деко от италианските окупатори през 30-те години, са останките на императорските замъци от XVI-XVII век. Цяла династия императори са си сторили по замък в португалски стил, след като вече са били изгонили самите португалци. Повечето са били с големината на скромна вила по съвременните (холивудски) разбирания за житейски стандарт. Впоследствие земетресения, мародери и британска артилерия са им видели сметката. Но остнало малко и за туристите и фотоапаратите им. Но толкова малко, че половината историческо лоби в групата да възроптае, че били скучни. Като че Африка е пълна със средновековни замъци, и изобщо каменни градежи, че да се капризничи. Друга забележителност в Гондар е старата църква Дебре Берхан Селасие. Онази с изветния изписан с херувими таван, фраменти от който са репродуцират по всички туристически брошурки, че даже и върху самолетните билети. Посещението ни съвпадна с една безкрайна утреня с псалмочтения и ектении. Без да искам, направих фурор с цифровия си апарат, отвличайки вниманието на група и без това отегчени по-млади богомолци с искрящия на дисплейчето техен образ. Но не усетих никой наоколо да се намръщи, че им разстройвам богослужението. Просто бяха любопитни как изглеждат. В тази църква забелязахме и двойка бели посетители с растафариански наклонности. Разпознавали се по дългите руси плитки и невинните личица, отсече Борис. Растафарианството е спонтанно възникнала по Карибите религия, издигнала приживе последния етиопски император Хайле Селасие в божествено достойнстово. Преди избора му за император го наричали Рас Тафари, та оттам - и името на учението. И макар и избран сред равни, като повечето свои предшественици, потеклкото му без всякакво съмнение по етиопската догма тръгва по права линия от цар Соломон и Савската царица. Е, половината население на Етиопия е мюсюлманско, а според тяхната догма цар Соломон и Савската царица са се виждали, пили кафе (хм, това май идваше от Америка) и водили интелектуални беседи, но до никакво потомство не се е стигнало. При растафарианците обаче ударението не е върхо потеклото на дядо Хайле, ами върху статуса му на владетел на единствената съхранила се с оръжие от европейска колонизация африканска страна, към която рано или късно всички прокудени в робство африканци и техни наследници ще се върнат. Горките! Божественият статус, разбира се, не само че не е безспорен и сред самите африканци, ами е енергично отхвърлян, най-вече в съседна Еритрея. Получило се е като с генерал Гурко за българите и поляците: за едни освободител, за други - душманин. Историята настрана, интерес на бели хора към растафарианството може да се обясни само с асоциациите му с понятията хипи, реге и ганджа. А какво общо има християнството с цялата работа ??

Освен поклоническо в Гондар заварихме и демонстративно масово военно присъствие. Не дрънкаха оръжие, нито парадираха в униформа, но бръмчаха в джогани, натъпкани с кашимерия, из целия град и по пътя към летището. Африканският принос към културата на предизборната агитация в демократичния свят! Но може и да грешим. Излезе хипотеза, че това не е било демонстрация на мускули запред избирателите, ами са разпуснали войската във великденска ваканция и не са имали достатъчен бюджет да им издат требвания за пътуване до вкъщи с етиопските държавни железници. Те, железниците, не са и прокарани. Имало е една в Еритрея, наследена от итлианците, която етиопците вместо да я продължат или поне ползват, са я демонтирали. Ей, тъй - напук. Даже и за старо желязо не са я предали, защото нямат доменни пещи. Направихме непредставително социологическо проучване на настроенията за изборите. Сегашното управление било много добро за мюсюлманите, защото налагало баланс с исторически по-високопоставената каста на амхарците християни. Да, ама федерализирането на държавата и премахването на статуса на амхарския за официален език на цялата територия създавало изкуствени пречки в общуването. Младите хора от различни провинции вече не се разбирали и се налагало да минават на английски, който в никакъв случай не е традиционно улегнал по тия земи. Изслушахме и другата страна в лицето на опозиционер, загубил приятели във войната с Еритрея. Изказва се изключително презрително към идеята на мнозинственото племе оромо да поеме управлението на страната от исторически "по-културните" амхарци и тигрейци. Това му се вижда толкова еретическо, колкото на белите южноафриканци навремето им се виждаше черно управление. Пък ...

·         Планината Симиен

За почивка и смилане на натрупалите се църковно-исторически впечатления от последните дни, свърнахме за малко сред природата. Не е тайна, че обичам планините, а Симиен е сред най-високите на континента. Но този път не си поставяхме за задача да се качим до най-високия връх. Аман! А и щеше да отнеме седмица, с каквато не разполагахме. Избрахме си за постижима цел връх Имет Гого, локален максимум в южния дял на масива. Много хубава планина. И различна! И малко посещавана! Е, дежурният германец (без да броим Дирк) все пак го срещнахме - застигна ни в лагера първата вечер. По пътя до изходния пункт на пешеходния преход се разминавахме и задминавахме с кервани par excellence дръгливи коне, крави и кобили. Жива илюстрация на понятието дръглив. Стана ни ясно как се получава несдъвкваемия пълнеж на инджерите. По планината светът е пастирски, осеян с кошароколибести жилища. Още първия ден се добрахме пеша до базовия си лагер. Заварихме французи заядливци на тема гасторномия, които направиха скандал на един от техните водачо-готвачи, че орязал стековете не по устав. Ние се възмутихме, но после и ние (аз, де) направихме скандал на нашия. Е, не беше точно скандал, но на четвъртото подкаване да съм си изядял овесената кашичка за закуска, ми кипна и му отказах грубо. С което си спечелих критиките на останалите шестима лицемери в групата. Просто, защото не си представяха какво ги чака за вечеря. Пържени картофки и - о, ужас! - крем-карамел. Това ги закопа и тях. Спечели само един искрен глас "за", няколко "въздържали се" (т.е. преглътнали го, за хатър на готвача) и един "против" - аз, разбир се. Не само, че не го напитих, ами взех, че и го разбърках с лъжичка, от което горкият готвач щеше да получи удар: Какво му се е случило на крем-карамела ти !? Европейскят стандарт кухня се компенсираше с африкански стандарт бивак. Палатките не бяха от онези, които биха пазили от дъжд и/или от вятър, а времето предлагаше и двете в изобилие. Екстрата са бълхи в спалния чувал, но там се разиграва лотария на кого точно ще се паднат. Паднаха се на Невена. На Борис му се бяха падали вече в Гондарския хотел. Дивият свят наоколо се представя с огромни ендемични Симиенски гарги, още - соколи, павиани Джелада, ламергeйери (дневна африканска граблива птица), чакали. Никакви следи от редките червени абисински вълци. Има и хора. Децата от съседните кашли, ако успеят да притъпят вниманието на чичковците с тояжки, пушки и калашници и се промъкнат близо до лагера веднага завъртат плочата с изтъркания пан-африкански шлагер "Дай ми 1 бир (долар, ранд, шилинг в други страни)". Ако това не помага, се запява втори куплет "Дай ми писалка, ученик съм". Като че ли, ако е под образователен предлог, просията изведнъж се облагородява. И ако и това не помага, в третия куплет срещу 1 бир ($0.15) се прелагат свирки и то вече не в музикалния смисъл. След като се порадвахме на чистия въздух и гледките от върховете Имет Гого 3927 м, Саха 3800 м и Кададир 3750 м, лека-полека потеглихме надолу. Мулетарите с дисагите ни потеглиха още по-полека, предполагаемо недоволни от размера на бакшиша или просто немотивирани да бързат, след като вече са си го получили. "Африканец" и "Андрешко" са доказано синоними. Докато ги чакахме да ни настигнат се запознах с едни руснаци зоолози, пристигнали с уазка, пременена като зебра, да изследват етиопските планински плъхове. Тъкмо били открили сезона в този национален парк. В дух на коравосърдечие, не ги излъгах, че съм видял бяла лястовица, пардон - абисински вълк. Останалото - стотина киломера бавен слалом между мулета, крави, кози и пешеходци по планинския път (землен естествено) акомпаниран с бавна протяжна чалга с характер по радиото. За обяд в Дебарк инджерата беше постна, както го изисквал обичаят.

·         Лалибела

Скалните църкви! За които сме дошли в Етиопия. Върхът на сладоледа (пардон - на крем-карамела). Невъобразима гледка. И преживяване.

Едно - самите църкви като архитектурно и пластично творение; изцяло изкопани в меката вулканична скала. Някъде през XIII - XIV век. От цар Лалибела. Всичките се приписват на неговото царуване, макар че решавайки проста задача "от работа", като в учебника по алгебра за 7 клас, се получава, че не е възможно предвид разполагаемите работници и трудодни по онова време. За това в амхарската митологията има готов отговор - хората са работили денем, а нощна смяна за застъпвали ангели. Църквите се намират много високо в планината. Колкото хижа Мусала. Две групи с по една по-голяма и няколко по-малки. Отделно - най-изпипаната, вероятно най-нова - Свети Георги. Целият ансамбъл е замислен като модел на Светите земи, от които етиопците в един момент са се оказали отрязани от мюсюлманите. Тук Витлеем, там Йерусалим, по-натам Голгота. Даже и река Йордан са си прокопали. Суха. Може би в някакво далечно минало са я пълнили с вода при специални случаи или сезони. Не е останал спомен някога по Богоявление, който е един от най-шумните и зрелищни празници, да са хвърляли кръст в нея за предизвикателство на плувците. Хм, дали изобщо има плувци по тези сухи меса? Църквите са пълни с утвар, ръкописи и икони на по неколкостотин години. Активно използвани по предназначение до ден днешен.

Но най-интересното са хората. Богомолците, събрали се, по-точно - скупчили се - един-връз друг за петъчната служба. Събуваш си сандалите, по желание си обуваш чорапи за някаква защита от бълхите и проникваш в църквата с прескачане на човешки тела. Много от които - куци, слепи, прокажени, сакати и юродиви от всякакво естество. Понеже е Разпети петък, се очаква, ако имат здраве и сили, да се кланят до земи по много пъти. Особено усърдни са младите момчета, които го взимат малко (много!) и като игра - на кого ще му дрънне главата най-звучно в пода, и като тренировка. Движението на поклона изисква добра гимнастическа техника. Напомя на това, което сме виждали у мюсюлманите, съчетано с приземяване на лицева опора с отскок на краката и леко удряне на темето в килима, покрит със слама или сламеници. Или направо о плочника, където звучното дрънване е гранатирано.

Църквите са няколко. Методът на проникване - един и същи. Някои от нас се почустваха неудобно, че видите ли, сме обезпокоявали молитвите им с присъствието си и прескачането. Не бих казал. Обикновено аз съм първият, който би изпитал подобен род скрупули, но точно тук не изглеждаше да има раздразнени. Не бяхме единствените наблюдатели, нито единствените с фотоапарати. Достатъчно беше да не си ползваш светкавицата. Други от нас се стреснаха нещо от хигиената. В прохода към Свети Георги богомолците се излежаваха досами нишите с кости и самомумифицирала се от сухия въздух плът на неясно кога умрели монаси. По-хитрите си бяха напалили огън посред бял ден, че да разгонват мухите. Моят лимит беше христовата плащеница. По традиция трябва да се сведеш и минеш под нея. Но тук не я държат на маса, ами си я прехвърлят един на друг, завиват се с нея, боричкат се под нея, за ужас на цяла година необезпокояваните домакинства бълхи и други одушевени твари, живущи в нея на постоянен адрес.

Петък обаче не ни стигна за всичките църкви. Източната група ги оставихме за събота сутринта. Заварихме ги пусти и тихи, защото целият народ се беше втурнал на пазар. Даже поповете бяха предпочели тържището, нежели божия дом. И ние ги последвахме и изгубихме сред множеството. Постите бяха към края си и на огромен брой овце и кози им се задаваше сетният час. За последно сменяха собственика си. И бяха напълно наясно какво следва, съдейки по поведението им. Интересно какво ли би рекла Бриджит Бардо за транспортирането им на собствен ход през девет села в десето и през девет планини в Лалибела, с вързан поне един от четирите крака. Или за тояжката на собственика, или за краката на още две други себеподобни. Мъка! Напазарували поповете се върнаха в църквите и ни посрещнаха с ритулано позиране с ритуалните кръстове. Условен рефлекс към посещение на бели хора с фотоапарати. Кръстовете наистина са много красиви! Посетихме и една от малкото "полу-скални" църкви в околността - Наакуто Лааб. Не е изкопана в скалата, а вдигната от тухли в естествена пещера. И там ни посещнаха с ритуалните кръстове, света вода от свещеното изворче (капчуче), въргалящи се по килима в пещерата вековни митри и корони и хилядолетни църковни писания върху кози пергамент.

За вечерното великденско театро се разположихме в ложата - на скалата с гледка към двора на Бет Мариям и Бет Данагел, Бет Мескек и Адамов гроб. А на сцената - Голямата мечка, Южният кръст, Кръстът на покрива църквата Свети Георги; духовенството в бели и жълти раса и тежки жезли, достопочтенно отнесено в размисъл и молитва; миряните, лежащи неподвижно на ръба на скалата и неосветените ъгли на скалния ров; наслагващ се в абсурдна по музикалните закони хармония хор от монотонни напеви на дяконите изотдолу от вкопаните галерии, на псалтите изотвътре от църквите, и на "мюезите" изотгоре от камбанариите (ако не виждах кръстовете, а само слушах, трудно би ме убедил някой, че това са християнски напеви) ...

А като светне Възкресението? Етиопците не се поздравяват с "Христос Восресе/Воистине воскресе", ами с "Постите свършиха/наистина свършиха!" И се юрват със запалените свещи към къщи да изконсумират закупеното от съботния пазар. Понякога прекалявали и се стигало до смъртни случаи, предвид че постите са се спазвали повече от строго и то не само по религиозни подбуди и не само 40-те дни преди Великден. Да не забравяме, че в стереотипната представа, че Етиопия е пренаселена с умиращи от глад деца страна, макар и свързана с отминали преди десетилетия кризи, не е да няма крушка опашка и до ден днешен. Попадал съм на места, където се дивят на бял човек, защото не са виждали освен на кино, на други - където се дивят на черен човек. В Етипоия се дивят на дебел човек. Тази страна просто е лишена от шишковци. А на мене май ми предстоеше да попостя няколко дни след безумно тежката инджерска вечеря, която си позволих съвсем еретически, преди светлия празник.

·         Аксум

Аксум остана за последно. За разтоварване след емоционалното въздействие на Лалибела. Аксум е бил столица на едноименното царство от първите неколкостотин години след Христа. В наследство са ни останали каменни стели, обелиски и легенди за Савската царица (спорно е дали е Савска или Шавска, но било безспорно, че се е къпала в скалното вирче край хотел) Полето с най-високите (до 36 метра) стели от Златния му IV-VII век и няколко дълбоки каменни гробници е средищното място в града. Нещо като градска градина. Трите парчета от споменатия римски обелиск, който беше върнат точно тая седмица под прожекторите на всички медии, ги заварихме оставени, ей тъй, да си лежат на мегдана. Да дразнят любопитството на оцелели след празника овце, също камили, хора с тояжки и тук-там някой с бомбе или мека шапка. Съвсем близо до натрошените останки на най-високия от обелискте, които си лежат на земята, точно както са строполили преси 17 века. Ужким до три месеца римския щели да го изправят, но засега в същински африкански стил просто му вдигат "временни" дървени навеси там, където си лежи, че да го пазят от стихиите. Които не са успели да му сторят нищо около 1500 години, докато на Мусолини не му е хруманлио да го отнесе в Рим. При това е успял някак си да го стори, без да го реже на филийки. Нарязали са го за връщането. Интересният въпрос, без логичен отговор, е защо се е нахвърлил дучето на тежкия камък, вместо да грабне кивота (оня, същия, от филма-приказка за Индиана Джоунс), който няма етиопец да не е убеден, че се намира в канцеларията на отчето на старата църква в града. Пазен само от отчето и посмъртно недостъпен за никакво друго човешко същесто. Да не говорим за жена. Както вече се разбра и препотвърди, жените тепърва имат да изкупват нарушението на правилника за вътрешния ред в овощни градини, сторено от тяхна предшественичка в старо време. Жените ги пускат в коронационната зала на императорите (градският площад), но не ги пускат във Фасилидската (по името на тогавашната императорска династия) църква от XVI век, където гоблените били от VI век. Тук хилядолетията ги нямат за нищо в беседите си по история. Че има старини, има, ама все пак не е Египет, където наистина можеш да попаднеш в помещение, на което релефните йероглифи по лявата и дясната стена ги дели 1000 години. От друга страна, те и в сеславския манастир, ще ти кажат, че стенописите са на 1000 години, пък самата черква е строена по турско време. Гоблените с цветнокожа Богородица се водят предвизантийски. Впоследствие са я напомадили да отговаря на световния стандарт. И тук, както навсякъде по Етиопия, повечето жития-комикси по стените са жития на местни светци, абсолютно неизвестни в Европа. Като оня, който впрегнал лъва, убиец на магарето му, да му тегли каручката бъшка дисагите на гърба, докато си изкупи вината. А тукашната колекция от корони от "помесинговано злато" се съхранява в двора, в нещо като тенекиена пощенската кутия, жълта, около която спокойно си пасат крави. Непосредсвтено до Фасилидската църква се издига новата, дарена от Хайлето през 60-те години на миналия век. Огромен хамбар в отомански джамийски стил на екстериора. Интериорът напомня на социалистически училищен физкултурен салон, по време на летен основен ремонт в останалите класни стаи. Оръфан мокет, чинове и пейки от най-различни модели, безразборно пръснати в пространството, и няколко обвити като при боядисване в пачаври предмета, един от които се оказва требник на, разбира се, 1000 години. В последния останал ни ден се разходихме до село Йеха, дълбоко на север в привинция Тигре. Тук се говори не амхарски, ами тигрински. Същият език, който говорят и съседите им в Еитрея зад планините на хоризонта. Граница, установила се след наблизо разигралата се битка при Адва. Единствената битка в историята на европейския колониализъм в Африка, загубена толкова юнашки от европейците, че до по-натъшна колонизация не се е стигнало. В случая Европа е била представяна от италианците. Без коментар. Сто години по-късно не е рядко да чуеш останалите отсам границата свободни тригрейци да въздишат с носталгия към по-високия стандарт на колонизирана Еритрея. Други пък мечтаят за емиграция в емирство Катар. На въпроса дали кръстът на шията им няма да пречи, се отговаря - колко му е да се прекръстя на Абдула. В Йеха забележителността са зазиданите с дребни камъни прозорци на безпокривените къщи и останките на голям предхристиянски храм. На 1000 години? Не, на 2000! На 1000 години имаха вид да са видеокасетките и дисковете в музикалния дюкян в центъра на Аксум, откъдето си попълних колекцията с тигренски фолк-компилации. Пешеходен град. Пешеходна държава! Коли почти не се срещат. Ако не броим жигулите-таксита в Адис, два-три камиона Fiat Iveco, търпеливо чакащи кираджии на площада, и джоганите с военни номера. Чиито зелени шофьори всяват ужас по пътищата с бясното си шофиране.

Последната вечер? Спокойствие на терасата над старнно прясната за тоя сезон зеленина, в която е потънал градът, кукуригане, далечни монотонни тигрински напеви от нечий транзистор в отсрещаната махала, приглушено магарешко реване. Африканска идилия ...

Да, ама не! Останахме още една вечер. Фокерчето се разглоби преди полет и чакахме цял ден да го сглобят или да партят друго. Дойде друго, но съумяха да се размотаят точно толкова, колкото да изпуснем с пет (5) минути последния разрешен за излитане от следващата спирка (град Мекеле) момент - залезът. Май на пилота просто му се спеше със стюардесата и това закъснение му дойде на тепсия - една вечер в хубав хотел, далеч от дом и семейство. По-добър хотел от всичко, в което ни бяха настанявали досега. Изпуснахме си международните връзки, но пък случихме да попаднем в истинска африканска среда - маршрутката до хотела. От другия край на Африка. Спътници (съ-сардели) и другари по съдба ни бяха група образовани западноафриканци, като слезли от екарана на някой сенегалски филм - типчино за тая прослойка излъчване, облекло, теми за разговор, типични поуки, фаталистко примирено съгласие за недъзите на "африканския модел" и че Африка няма дъ съ оправи. Едновременно примесено с удовлетворение, че за тях си това е свойско и могат да си го коментират и хулят изотвътре. А тези, белите европейци, които си изпускат връзката са затънали в лайна. Дълбоко затънали. И плуват!

Д.'05

Послеслов: Изборите ги спечели правителството. Виж по-горе за военното участие.

Всичките илюстрации: Етиопия 2005